Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ШЕПОТИ

Маргарит Жеков

Пилат и соц-чиновниците

 

Без съмнение всеки чиновник, все едно в коя държава или служба работи, обича да си придава важност. Това си е слабост на човешкото естество или, ако естествената наклонност към себеизтъкване е превъзмогната, една злокачествена последица от комплекса за малоценност у хора, които са осъзнали своята умствена или образователна недостатъчност.

Ако трябва да перифразираме прочутата поговорка за зелника, виновен е обаче не чиновникът, а онзи, който го назначава.

Днес често и заслужено се изтъква, че България трябва да съобрази своето законодателство с най-доброто, което в истинолюбивия смисъл на думата съществува в европейското законотворчество. Въпреки че по този въпрос е сторено немалко, кадровиците, съзнателно или не, сякаш са забравили, че и назначаваните отговорни държавни служители трябва да са действително съпричастни духом към справедливите начала на европейското законодателство. В противен случай, както виждаме от 12 години насам, законите си остават само на хартия.

Разбира се, резките движения в блатото може би не са здравословни. Дори и свободомислеща поетеса като Емили Дикинсън прошепва в една своя творба: "Обходите успяват".

От друга страна, ако потърсим причината за провала на Изтока в стопанското и идейно съревнование със Запада, то тя се корени преди всичко в различния подход при назначаването на чиновниците. По времето на "развития социализъм" назначеният чиновник, както неведнъж е било изтъквано, е победител в поверителен българо-съветски конкурс по роболепие, а не по професионална пригодност. Иначе казано, свинарят на полка става градоначалник, а разнообразяващите с хазартни игри своето безделие момчетии от главната улица на града, се превръщат в "активни борци", в задаващи равнището кадровици. (Прочее, многобройните днешни бинго-зали са в този смисъл само потвърждение на поговорката, че крушата пада недалеч от дървото.) Оттук нататък и те са задължени да се обградят с неспособни и "беззаветно предани на социализма" хора, чието единствено качество е сляпото, минаващо през трупове верноподаничество. Подборът се прави по този начин не само защото, както казва Далчев, талантливият човек е неприятен (понеже даровитата му деятелност мълчаливо и непрестанно укорява всяка посредственост и нечестност), но и защото разпореждането е такова - заповядано е създаването на невежа, окупационна по своята същност управа, за чиито чиновници, макар външно да се числят към същата народност, важат стиховете от Далчевото стихотворение "Носачи на реклама": "И вече своя вид зловещ/самички не съзнават даже".

Еничарската, безчовечна нагласа на този вид държавни служители и днес ни стъписва, изразена най-често в безжалостната реплика "Да не сте ги раждали", която бедният безработен или многодетната майка пред гишето получават в отговор на забележката, че закъсняващите с месеци социални помощи обричат на глад децата им.

Впрочем назначаването на непригодни хора от простолюдието на държавна служба, които работодателите да държат после в ръцете си, не е откритие на социализма. И римският император, който е управлявал по времето на Христос, е имал навика и обичая да назначава плебеи за свои наместници в завоюваните провинции. В Римската империя тези наместници, може би защото не са били еничари, са оказали и благотворно въздействие - изпълнявали са службата по-старателно от разглезените патриции и, трогнати от незаслужената благосклонност при назначението, са се опитвали да оправдаят оказаното им доверие чрез безпрекословна преданост към императора. Такъв управник, както е известно от историята, е бил и Пилат Понтийски. Когато обаче се е наложило да отсъди кой арестант да освободи - Христос или Варава, Пилат не успява да се пребори със своята обусловена от начина на назначението уязвимост - съзнанието, че дължи всичко на императора-работодател. Закоравелият римски управител е можел да преглътне всяка заплаха, но не и изнудването чрез закана за донос за измяна към императора - "...Пилат търсеше начин да Го пусне, но юдеите викаха, като казваха: Ако пуснеш Този, не си приятел на императора!"(Йоан 19:12).

Ако бе откликнал на богодарените справедливи подбуди, вложени в съвестта му, и бе освободил Христос, Пилат би спасил честта и службата си, за която толкова се е безпокоил и която загубва, и това е твърде знаменателно, много скоро, след като осъжда Спасителя на смърт. Днес ние споменаваме с язвителна насмешка за Пилат, но дилемата, пред която бе изправен той, е и наша дилема. И на нас ни е насъщно необходимо боговдъхновеното упование, че дължим всичко не на работодателя, а единствено на Този, Който "беше прободен заради нашите престъпления, беше съсипан заради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние бяхме изцелени"(Ис.53:5).

Българската литература

© 2002 Литературен форум