Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

В традицията:

Д-р Кръстев

...При още по-странни обстоятелства е създаден Бай Ганю - онова творение, което, макар в художествено отношение да не стои тъй високо както До Чикаго и назад, с чудотворна бързина спечели на автора си пословична писателска слава и популярност. Бай Ганю не само е писан по случайни външни побуждения: неговият сюжет всецяло е внушен на Алека отвън. Именно той е просто възпроизвеждане на анекдоти и истински случки, разказвани нему от членове на неговата "Весела България". Писането е ставало под непосредствено впечатление на разказите, а на много места то е почти буквално предаване на тия разкази. Разказвачите на тия анекдоти са още живи и са грамотни и може един ден да ни разкажат с всички подробности тая любопитна история, която има голямо значение за определяне таланта на Алека.

В своя зародиш Бай Ганю беше една игра на перото, без никакви по-широки замисли и претенции. И макар че нашите замисли не могат да бъдат мерило за значението на онова, което се ражда от тях, все пак критиката се домогва да открие в семето бъдещия плод и затова може би тя е безпомощна всеки път; когато присъствува при подобно творчество ех nihilo; всеки път, когато нищожни усилия създават грамадни резултати. Тя е безсилна тогава да ни обясни готовото творение из видимите, уловимите фактори и се вижда принудена да изповяда, че стои пред всесилния замах на творческия гений, който едничък е в състояние да вдъхне живот на мъртви организми, да превърне леката игра на перото в мощна обществена сила, да издигне нищожния частен случай до величава и дълбокомислена символизация на добрия и злия гений на един народ.

Ний не си затваряме очите пред слабостите на Бай Ганя; ний сме готови дори да признаем, че като художествено дело той има много недостатъци и не издържа сравнение с творенията на великото изкуство; че твърде голяма част от своя успех той дължи на своята безцеремонност, на своя голям натурализъм, на своята баналност в езика и в сюжетите. Но всичко туй не намалява нито неговото културно-историческо значение, нито несравнената му жизненост. Неговите недостатъци са недостатъци на времето и на сюжета, неговите достойнства - са достойнства на автора. И при всичко, че ний не се възхищаваме от теориите за баналност в изкуството - теории, които проповядват, че изкуството може да надминава дори и живота със своята прозаичност, безидейност и низменност, не можем да не признаем, че езикът и понятията на Бай Ганя са езикът и идеите на оная полуобразована "Българийка", облизана-недооблизана от науката и културата, която образува най-дебелия слой в днешното наше общество. А признаем ли това, ний не можем да откажем на белетриста правото да ни рисува тая "Българийка" с всичките й хубости. Такъв враг на фалша, какъвто беше, Алеко не можеше да не създаде своя Бай Ганю, какъвто го създаде. Не защото някакви дълбоки мъдрувания са му диктували това, а защото най-непосредствена интуиция му го е разкрила именно такъв. Наченат с онзи интерес и увлечение, с които Алеко се хвъргаше във всичко, Бай Ганю е расъл в ръцете на своя творец и за учудване на самия си създател от анекдотичен герой се е превърнал в жив тип, поразително сходен с хиляди и хиляди индивидууми, които всеки час виждаме и срещаме. Сега лека-полека тоя тип заживява свой собствен живот и се налага на своя автор като нещо по-мощно от него и става жител на действителния мир и всякогашен фактор в неговите вълнения и борби... Вземен непосредствено из живота, вскърмен от недостатъците и неразумностите на тоя живот, той се възвръща в него, за да начене борбата с тия същите несъвършенства и абсурди - борба, която ще трае, докогато съществуват самите те...

 

...Наистина Бай Ганьо представлява пъстра огърлица от (необединени чрез една художествена идея) анекдоти и действителни случки, разказвани в заседанията на така наричаната "Весела България" - една група от най-разнокалибрени млади хора. И самото писане ставаше под прясното впечатление на тия разкази, а много отделни места дори точно възпроизвеждат истински разкази за чужди приключения и преживявания. Но ония наши критици като например проф. Цонев, който издаде и коментира така нескопосно втория том от съчиненията на Алека - ония наши критици, които от тоя факт извадиха заключението, че Алеко бил "просто преписал, събрал наедно тези готови анекдоти и им дал общо заглавие", би трябвало поне един път в живота си да се възползуват от своята литературна мъдрост и като я приложат на практика, също да съберат кои да било от безбройните анекдоти, дето се разправят из бирариите и по кръстопътищата, за да създадат един реndnt на Алековия Бай Ганьо. В тая теория се съдържа една наивност, каквато наивни критици повтарят всеки път, когато геният долови в художествена концепция онова, което е пълнило живота, което всеки смътно е чувствувал и никой ясно не е съзнавал и не е могъл да съзнава по-рано. Да можеха по такъв лесен, такъв механически начин да поникват художествени въплъщения на едни или други качества на един народ, без помощта на творческия гений, то българската литература би била днес по-богата с такива творения, нежели литературите на много по-стари общества... ...Това "събиране наедно на готови анекдоти" става успешно, само когато е налице творческият гений, способен да даде плът на онова, което може би десетилетия се е предавало от уста на уста. Ето защо и "Невероятните разкази за един съвременен българин" щяха и сега да съществуват само като "духовна" храна за празни умове, ако не бе се явил художникът, който като ги обгори със своя дух и вложи в тях своята велика душа, превърна ги в мощна обществена сила; който от нищожните анекдоти създаде кипяща от живот реализация на индивидуални и социални качества на българския народ - на злия гений на свободна България.

 

Боян Пенев

...Една голяма грешка, грубо заблуждение е да се гледа на Бай Ганя като на изразител на типичните български качества, и то изразител, който изчерпва в психическото си съдържание всички тия основни качества. Преди всичко в тоя образ са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци; а нашият народ като всеки друг покрай отрицателното в себе си таи и нещо от най-положително естество. Това, което отличава народната душа, което е свързано с дълбоките особености на националния характер, е и най-ценно в него, то не е засегнато в Алековото произведение...

Тогаз как трябва да се гледа на Бай Ганя? Ако не е синтетичен образ на българските морални качества, нито пък само на отрицателните, какво е той собствено? Както е даден в произведението на Алека, Бай Ганьо не може да се разглежда като закръглен и цялостен художествен образ. Наистина, у него срещаме известни типични черти, но той, изцяло взет, не е тип - в него са съединени външно няколко типа. Той съдържа всевъзможни качества от отрицателен характер; ала тия качества, взети вкупом, по никой начин не могат да се припишат изключително на една народност или на една среда. Всъщност авторът ни дава не един, а няколко типа под едно и също име. У Бай Ганя има черти, които напомнят българския характер, но покрай тях има и други, които нямат нищо общо с националната психика. При това в много случаи той проявява качества не специфично български, а по-общи, присъщи на всеки некултурен народ. Веднъж Алеко има предвид своя народ, друг път само една част от нашето общество - спира се ту на българските недостатъци, ту изключително на политическите нрави през деветдесетте години, ту пък на недостатъци, свойствени на всяка некултурна среда - не само на нашата. Съотношението между съдържание и обем на дадения образ постоянно се мени - съдържанието му ту се разширява, ту се ограничава, а в зависимост от това се менят и размерите на неговата типичност. Мени се и самият образ като носител на разнообразни черти, които не се свързват в една цялост, макар Алеко да ги приписва все на едно и също лице. В преображенията си Бай Ганьо напомня манекен, който се явява в различни костюми и маски: веднъж го виждаме пътуващ търговец, неспособен за най-обикновени човешки обноски, друг път се представя като видна политическа личност, влиятелна и авторитетна; от никому неизвестен продавач на розово масло той се превръща в политически и обществен ръководител, "чийто дух, както се изразява авторът, лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат". Очевидно е, че в случая Алеко е искал да засегне различни страни на нашата действителност, без да е имал за цел да създаде един завършен, издържан тип, чиито качества да са вътрешно обединени, взаимно обусловени. Бай Ганьо напомня мнозина, но тия мнозина не се съединяват в един. В известни случаи той напомня българина, като проявява не всички, а само някои негови качества; в други случаи представя българския политикан само или пък изобщо един крайно невъзпитан и груб човек, който може да бъде не само българин по народност - и в същото време нито е тип на българин изобщо, нито пък изключително на една битова, обществена или политическа среда. Даденото във втората част на "Бай Ганьо" няма никакво отношение към националната психика...

...Външната комична ситуация тук не е превъзмогната. Бай Ганьо е показан, осмян, но не е победен...

 

Иван Мешеков

...У бай Ганьо - идеално въплъщение на съвременния гешефтарски бит, на материалния интерес, на жаждата за злато, жаждата за власт - умира битието, поезията, съвестта, правдата - умира героят, идеалистът народник от Възраждането ни.

У бай Ганьо, изплувал на повърхността като гнусна пяна след Освобождението, живеят рабът и тиранинът едновременно, т. е. гешефтарят, експлоататорът на себеподобните си, на простия народец...

Бай Ганьо е образ-символ с национални и общочовешки елементи. Като символ той е неограничен от една среда, от едно социално положение, от една културна степен и дори от един исторически момент.

Обаче неговото конкретно жизнено проявление или оформеност зависи - в кои конкретни условия ще го подириш.

Въпреки че се въплъщава в живота едновременно в хиляди лица (и то от различни среди и на различни културни степени), но бай Ганьо не е още личност. Нещо повече - той престава да бъде бай Ганьо, щом се издигне до личност, до нравствено, съзнателно човешко същество. Той е маса, тълпа, която е идеална зоология и се ръководи изключително от няколко общи на човека основни инстинкта: за самосъхранение, приспособяване, да напълни стомаха, да задоволи пола, стремеж към наслаждение и доволство на човешкото животно, което за това - и в зависимост от обстоятелствата - е безскрупулно, хищно ("жажда за леко забогатяване при едно приспиване па съвестта"). Той е идеално "его" - отрицание на всяка жертва, на дълг, идеал, правда, честност, на всичко социално-нравствено: норми, принципи, закони, което ограничава или преобразява "зооегото", издига го до личност. Той е идеален, т. е. типичен, носител на масовата, примитивна, психология, движена от първичните инстинкти. От тук той е "положителен, практичен" в житейската си мъдрост, консервативен елемент в обществото, изобщо пречка на прогреса...

...Че бай Ганьо действително е чувствуван и рисуван от Алеко като такава примитивна психология, рожба на обстоятелствата, личи от това, дето Алеко не го е дал като баща в семейството, а ни го е представил като застарял ерген, който живее и се грижи само за своето "его" (и тук поразителен е усетът на Алеко за националната психология и мироглед); дето не ни го е дал как постепенно израства в семейството, в една среда, а ни го дава в различни среди и с различни културни превъплъщения. Защото за Алеко той е масов, вездесъщ, като обществена протоплазма, която живее и се приспособява при всички условия, щом има въздух, слънце, вода, хляб - като могъщ жизнен пламенен зародиш, с хищно впити корени и пипала в почвата. Той ни го е дал като готов оформен, а сега само проявяващ възпирана през вековете буйна "животна енергия" и "жажда за първенство", търговец гешефтар, партизанин от мнозинсото, който може да бъде и "образован", и "аристократ", без да престане да си бъде бай Ганьо.

В Алековия смях над бай Ганьо има толкоз възрожденски идеализъм и положителен национален дух, колкото и у най-големите ни поети. Книгата "Бай Ганьо" от четири десетилетия играе същата обществено-възпитателна роля, без това и да го подозираме, каквато "Под игото" и""Епопея на забравените" от Ив. Вазов или "Кървава песен" и "Епически песни" от Пенчо Славейков. Само че по обратния път: на националния срам, на обществената сатира и националната карикатура, път може би по-резултатен за съвременната психика, особено за широката читателска публика...

...Алеко Константинов със своя "Бай Ганьо" преди Пенчо Славейков внесе процеса на ново духовно издигане в идеала, но не чрез себевъзвеличаване в миналото ("Кървава песен", "Под игото"), а чрез себеосмиване в настоящето. И не чрез чужди "общочовешки" идеали, чрез сенки-те на мировите гении - Микеланжело, Бетовеи, Шели и други, а чрез националния народнически демократичен дух.

 

Стефан Елевтеров

...Деформацията във фейлетона има различни степени - от едва забележима до подчертано гротескова - в зависимост от авторовото отношение към обекта. А то варира в широките граници от дискретната ирония до абсолютното отрицание на сарказма...

...Във фейлетона деформираните черти на образите и явленията в действителност принадлежат на реалните прототипове. Затова наричаме тази деформация пародийна. Фейлетонистът се освобождава от всичко несъществено (или дори положително) в действителния образ или явление, като в зависимост от изобличителните си цели запазва в тях само едно-две характерни качества. Това вече е деформация, само че тя все още е здраво свързана с конкретните обекти на изобличението, които фейлетонистът ни представя едностранчиво, след като ги е освободил от реалната им човешка пълнота и многозначност.

Но фейлетонистът не се задоволява само с този тип деформация, той пресилва и хипертрофира негативните качества на обекта, раздува ги до степен, в каквато реалните лица и събития не ги притежават. С това той прави порока по-очевиден и в същото време по-типичен, по-общовалиден. При тази втора степен на деформацията връзката с реалните лица и явления е значително отслабена, но тя все пак се запазва. Прекъсне ли се тази връзка, фейлетонът се превръща в сатирична белетристика. Несъмнено втората степен на фейлетонната деформация е много по-съдържателна и художествено пълноценна, затова именно тя определя художествената мяра в постиженията на фейлетониста: колкото по-ярка е тази деформация и същевременно колкото по-ясна е връзката й с конкретните носители или прояви на порока, толкова по-значителен е неговият успех. Затова пародийната основа на фейлетонната деформация в нейната нисша или висша степен (или и в двете заедно) е характерна и задължителна особеност на жанра.

Във фейлетонната практика все повече се налага тъй нареченият обобщаващ фейлетон. Тук вече образът е скъсал връзката си с конкретния и достоверен носител на отрицателните прояви, със злободневното съдържание и изпъква преди всичко като обобщен тип или обобщен характер. В този тип творби фейлетонистът се интересува не толкова от пряката изява на конкретно и негативно обществено поведение, колкото от непълноценния или обществено вреден, но обобщен човешки характер; не толкова от личната, колкото от социалната психика. И тук характерът не се разгръща нашироко и всестранно (но така е изобщо в хумористичната белетристика), в една или друга степен той също е деформиран. Но тази деформация до голяма степен е резултат от естественото едностранчиво развитие на нейния носител и само отчасти е следствие от преднамереното и едностранчиво отношение на автора. В обобщаващия фейлетон авторът се стреми да се избави от ограниченото третиране на образа и затова разкрива по-пълно неговия характер. Може би е по-точно да кажем, че той изследва неговия характер, търси причините за недостатъците му, третира го като комплексно обществено явление.

Психологическото проникване в образа на героя - тъй противопоказно за истинския фейлетон, тук се превръща в истинска творческа задача. А това още веднъж доказва, че обобщаващият фейлетон се родее много повече с разказа, отколкото с фейлетона. Изместването на художествената задача от пряко изобличение на порока и неговия носител (както е във фейлетона) към изследване на социалната психика и динамика (както е в обобщаващия фейлетон) налага ред съществени изменения в позицията на автора. Той вече присъства в творбата не с директно изразените си мисли, с публицистичното си отношение (или не само с него)...

...У нас обобщаващият фейлетон води началото си от последните творби на Алеко Константинов в този жанр - поредицата "Разни хора - разни идеали"...

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум