Литературен форум  

Брой 18 (502), 7.05.2002 - 13.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йордан Калайков

Петият сезон

 

С годините все повече заприличвам на попътно дърво, което животът отминава. Мисля, че това усещане се засилва с настъпването на петия сезон - сезонът на разделите. Изглежда, твърде дълго човек трупа познания, познанства, близост и обиталища, и какво ли още не, убеден, че тъй гради вечността, ако не за друго, поне за духа. После ненадейно осъзнаваш, че купищата книги повече никога няма да отвориш, че познанствата са нещо крехко и близостите чезнат заедно с приносителите си в отвъдното. Петият сезон започва с изпращането им тъй нелепо, но винаги истинско. Разбира се, утаява се и болка, но тя избликва много по-късно, тъй както ударено място в началото не боли, само изтръпва и секва дъха. Дори видът на раната не стряска. Чак после, много по-сетне, попареният дух изпълзява безшумно отнякъде и поляга на припек, защото слънцето е все същото и все тъй безпристрастно изгрява и залязва, отброявайки безкрайната върволица на дните. Незнайно откъде нахлува тишина - необятна и всепоглъщаща, като на шега. Това е знак, че е дошъл петият сезон. Все по-често се взирам в подскачащите весели свраки, в редицата на тополите и в още нещо, което времето е започнало усърдно да изтрива. Дните все тъй идват и си отиват, суетните тополи с протегнати ръце шушукат със собствените си длъгнести сенки. Зная, че времето ще подяжда тихомълком и настървено останалото му неподвластно - ранимия и крехък дух. Зная също, че когато петият сезон обсеби настоящето и живецът започне да се задъхва в желязната му прегръдка, първият ръмнал дъждец ще му надене усмирителна риза, защото животът въпреки разделите продължава все така хубав и привлекателен, какъвто е бил винаги.

Българската литература

© 2002 Литературен форум