Литературен форум  

Брой 19 (503), 14.05.2002 - 20.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Амелия Личева

"Арменци"

 

Много е говорено за стихотворения като "Арменци" и "Заточеници", които - според повечето изследователи на Яворов - не са толкова важни с конкретните образи, които визират, колкото със силата на обобщенията, които правят, с превръщането - да кажем на арменците - в символ на страдащия човек изобщо. Емблематичен в това отношение е анализът на Никола Георгиев "П. К. Яворов -"Арменци". Както е изтъкнато в него - водеща в стихотворението е "...тенденцията към най-висша обобщеност, тенденция изгнаниците да прераснат в образа на борещия се и страдащ човек, а техният бунт и тяхното страдание, подхванати от природната стихия, да се разгърнат в световни измерения".

Затова и в настоящия си прочит ще се съсредоточа повече върху конкретиката, върху начина, по който е видяна чуждостта в "Арменци".

Още със заглавието "Арменци" откроява другостта, забелязва я, съобщава я, налага я. И създава очакване за текст, чувствителен към определена маргинална група, към проблемите й, към статуса й, към живота й. Той описва страданието на тази група, битността й на обречена, обезсилена, но и непокорна, непредаваща се... В този смисъл "Арменци" обвързва, даже бих казала, отъждествява чуждостта със страданието. Чуждият, другият, различният - внушава то - винаги е нещастен, обречен. Той е заплашван, застрашаван от всички, защото е "като гонено стадо от някой звяр гладен". Той - с други думи - е жертвата, която стои в основата на общественото сговаряне, на общността...

Неслучайно, струва ми се, текстът толкова силно акцентира върху телесността - арменците са "изпити и бледни", ликът им е страдалчески, те плачат (пеенето през сълзи), алкохолът допълнително ги разрушава, раните, които разяждат сърцата, покриват и тялото. Оттук и слабостта им, пребиваването им в периферията. Защото другият според този текст - или поне етнически другият - е "немил-недраг", той е мъченик. Той е типичният изгнаник, който се разкъсва от спомени по родината, от желанието да се завърне в нея, подсилено и от волята да се помогне на страдащата родна земя, да се отзове на "за помощ синовна всегдашния клик".

И така, самото човешко тяло може да се разглежда като кодиращо различността, чуждостта. Защото чуждостта обикновено се усеща като нещо, което е/се проектира в кръвта, костите, плътта, гласа... И другостта в случая бива разпозната като своеобразно веществено доказателство, което "дамгосва" арменците, прави от тях емблематични страдалци, свързва ги със съдбата на скитника евреин, на самото еврейство. Паралелът е неизбежен. Както евреите и арменците от този текст са обречени да останат в чуждата земя (идеята за диаспората), подвластни са на типичната за евреите дилема - да се опитат да забравят, да се отърсят от вековната памет, от наследството, и да не могат. Да не могат да забравят, да не могат да очистят съзнанието си от "програмирана" наследственост. И да са едновременно в историята и настоящето, т.е. - вечността - усещане, което се постига и чрез цикличната композиция на самото стихотворение.

Символ на невъзможността да се забрави е и пиянството на арменците. Но алкохолът не е в състояние да изличи паметта. Оказва се, че както за евреите, и за арменците образът на възжеланата обща, своя, родна земя, е неизкореним. И както е обикновено в българската поезия ликът на родното място е насложен върху образа на майката (аналогия между майка и родина), за да се засили привлекателността и неизличимостта му. Следователно, вече малко по-общо видяно, може да се каже, че визията за етническата другост в "Арменци" се свързва с темите за паметта, за радикалното друго, за страданието и оцеляването, за вечността. Защото арменците, както и евреите, са припознати като емблематичните страдалци.

Маркер на другостта в стихотворението обаче е не само тялото. Неин маркер е и езикът. Един чужденец може да бъде разпознат по лицето - било заради цвета на кожата, било заради някои специфични особености, но това не винаги е достатъчно. Най-сигурният белег за разпознаването му е езикът, доколкото чужденецът по условие е онзи, който говори друг език или който лошо говори нашия. А вече друг въпрос е, че той е и този, който ни учи, че за да опознаем себе си, трябва да станем номади, чужденци в собственото си говорене, да използваме многоезичността в собствения си език.

В "Арменци" езикът не е просто глас, говор, той е пеещ глас. Защото езикът на арменците е език отвъдсловесен, език, който не разчита на думите, на тяхното възприемане, а избива в песен, която въздейства по друг начин. Песента, която от пиянска прелива в "дива" (заради страданието, злобата, желанието за мъст), а после и в бунтовна, е най-добрият израз на преживяването на всички регистри на чуждостта. Нещо повече, единствена песента е в състояние да преодолее евентуалната лоша акустика и да заяви гласа на различните. И пеенето на арменците е знак за наличието на един език на паметта, на родното и майчиното, един отвъдсловесен, телесен език (не затова ли текстът обвързва пиене и пеене, т.е. глас и тяло), който поне за миг ги връща в дома, каквото и да значи той (родина, утроба) и облекчава страданието.

И пак заради чуждостта, заради това, че арменците са други, изгнаници, те съумяват да намерят силата, чрез която да преобразуват своите нещастия в опора, в съпротива. Защото чужденецът е и човек, в чието гърло се свива приглушена ярост, която рано или късно се трансформира в глас, в енергия, в действие... Текстът "Арменци" отказва категорично да каже в какво би се трансформирала яростта в случая, но задава възможните параметри. И запазва напрежението, запазва неразрешена драмата на чужденците, които все още нито са свикнали с участта си, нито са готови за преход, за ексцес.

Разбира се, всеки опит да се класифицират хората на низши и висши по раса, цвят, религия, е катастрофално - и за тези, върху които се упражнява, и за тези, които го упражняват. Страданието не генерира непременно и автоматично солидарност. Но при народи като еврейския или арменския, при народи, които като общност трябва да оцеляват на чуждо място, този принцип се преобръща. И се случва т.нар. мистерия на оцеляването чрез солидарност. Може би и защото чужденецът - както твърди Георг Зимел - не е просто този, който днес идва, а утре си тръгва. Чужденецът е този, който днес идва, а утре остава. Той е обективният, онзи, който с очи филтрира общността, в която е попаднал, и изпитва устоите й. Той е онзи, който поставя под въпрос, който лишава от домашна перспектива както своя поглед, така и на обитателите на пространството, в което се е установил.

Накратко, "Арменци" е текст за парадигматичния чужденец, който страда от постоянна загуба на идентичността, правеща го низвергнат, отхвърлен, неспособен лесно да схваща разликата между заплахите, идващи отвън и тези, извиращи от собственото му тяло, което му изглежда неуютно и противно на самия него...

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум