Литературен форум  

Брой 19 (503), 14.05.2002 - 20.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Богдана Зидарова

 

***

ПРЕДИ
душата и тялото живяха
в хармония.

СЕГА
душата едва разпознава
поразеното
тяло
и отчуждено
вече опитва
да се изтръгне
напълно
от него.


По милост

Все още сме под слънцето,
небето и звездите
по милостта на земетръсите,
поддали се на краткотрайното си увлечение
по южните морета,
а може би и поради безделието
на ненаситилите се на свободата си злодеи.
Все още радва ни денят със утрото си,
със заника си вечерта,
необяснимо пощадени
от свлачища, порои и потопи.
Все още живи сме
по милосърдието вездесъщо на Всевишния
или направо казано
по милостта на сляпата случайност.




Ноктюрно

Едно село заспива на скута на планината,
капнали за сън звуците
се отпускат на дъното на тишината.
А светлините трият клепачи и сънливо мятат
над очите си мрачините.
В обора кравите сънуват Млечния път,
а сред цветните сънища над кошарите
най-ярко искри
зеленото на пашата.
Едно село заспива, чезне, няма го...
Само месечината плахо наднича към него
иззад рамото на планината голяма.




Нощта лете

Упоена от треви и изпотъпкани билки,
приспана от хоровото изпълнение на щурците,
прехласната по звездопада,
нощта диша спокойно и равномерно,
не си говори насън,
не се стряска от совата.
Сляла земята със небесата
смуглата нощ вече сънува
скорошната си среща
със своя бял побратим
деня.



Различие във времето

Насреща ми вървеше непознат,
оправяше си побелелите коси,
а вятърът разгръщаше незакопчаното сако.
Насреща ми се приближи една усмивка, -
едва сега те разпознах.
А кучето преди минута, две
се беше стрелнало към теб
и вече засияло, плуваше във твоята прегръдка.
То явно мислеше в сегашно време,
не като мен - в отдавна минало.



От устрем заслепени

Дали забравят всичко дните
когато отминават?
Един на други спомените си
дали предават,
макар че никога не се дочакват.
Защо ли толкова са се разбързали
като че някой някъде ги призовава
в очакване от тях видяното и преживяното
да разбере.
Но кой, къде
едва ли те самите,
от устрема си заслепени
накрая ще узнаят.




Оня свят

Навярно ще си изтрия нозете,
ще почукам ли или не,
не зная,
когато прекрача от този свят
в другия, наречен оня,
кой знае защо.
Може би защото
там мракът ще заслепява,
а блясъкът - затъмнява,
сълзите ще са сладки, а смехът ще люти,
небето ще е бяло, а облакът - син,
ще виждаме опакото на всички звезди...
Съвсем като нашия
ще е и оня свят,
само че обратен, само че в негатив.
Тогава защо ли мисълта за него
понякога плаши.




Просто си зная

Боя се само
от смъртта на околните.
Повярвала в нея, долавям дъха й,
тръпна и виждам
как ги следи, белязва, сразява.
А моята собствена -
въобще не ме плаши,
в нея не вярвам, не ме ужасява.
Не че се смятам безсмъртна и вечна,
просто си зная,
че не мога да видя
себе си никога безжизнено мъртва.

Българската литература

© 2002 Литературен форум