Литературен форум  

Брой 19 (503), 14.05.2002 - 20.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Чухов

Парчета плат и стари струни

 

Когато бях малко момче, харесвах едно малко момиче. Уж растяхме заедно, пък тя порасна по-бързо от мен. Стана голямо момиче. А аз още си бях малко момче. Продължавах да я харесвам. Тя, обаче, вече харесваше големи момчета. Носеше обувки с висок ток и достигах едва до гърдите й. Устните й набъбнаха от червилото. Очите потънаха в грим.

Един ден забелязах, че и аз раста. Но не се зарадвах. Любимите ми панталони бяха окъсели - грозни, хилави глезени надничаха над обувките. Отидох при баба да протестирам. Тя шиеше разни неща на съседите, имаше шевна машина и големи ножици. Хвана панталона и лепна отдолу на всеки крачол по едно парче плат.

- Това са маншети! - каза. - Сега са модерни! Щастлив, че вече не съм с прост панталон, излязох сред хората. В градинката зад училището се беше събрала престижна тайфа. Там въртеше усмивка и Зойчето - тази, която не от вчера държеше сърцето ми в ръце, чиито нокти лакираше все по-умело. Запристъпвах наоколо като петле с новопокарал гребен. Зойчето ме забеляза. Огледа ме с порасналия си поглед от горе до долу. Дръпна едрогърдата Мима и нещо й зашушука, после се вторачиха в маншетите ми. Изтръпнах от гордост - най-после бях направил впечатление! Малко внезапно, обаче, двете започнаха да се кискат. Недоумявах. Наведох очи към крачолите. И сякаш чух как вроденият ми, досега незаслужено пренебрегван, добър вкус нашепва: "Чудничко! Приличаш на просяк-конте. Липсва ти само една дрипава папийонка!"

Горе-долу по същото време успях да изкрънкам да ми купят китара. Удрях по струните безогледно и се надявах, че все някак ще се получи музика. За по-сигурно - пеех! Гласецът мъждукаше като пламъче на свещичка в помещение, бедно на кислород. Но минавах за можещ - често ми викаха:

- Ей, я изнеси китарата да посвириш!

И аз я изнасях. Виех на пейките край блока, слава богу, достатъчно немощно, за да не предизвиквам паника! Понякога, ако Зойчето беше там, я гледах от упор в очите, когато в текста ставаше дума за любов. Струваше ми се - още малко да се напъна и в зениците й ще блеснат искри, ще бликне огън и тя ще се хвърли към мен!

Но вместо да стане така, една вечер се появи Бебо. Беше от големите. Носеше дочени гащи, елече от кожа и пушеше. Послуша десетина минути страдалческия ми глас, после каза:

- Дай малко китарата!

Дадох му я. Със сърце на заек, току-що чул изстрела, възвестяващ началото на ловния сезон. Бебо се прокашля, изстреля цигарата и започна.

След първата песен всички момичета бяха пребледнели. По време на втората започнаха да припадат. Третата слушаше само Зойчето. Накрая и тя падна - право в ръцете му. Той захвърли китарата, подхвана девойката, вдигна я и я отнесе.

А аз станах рокмузикант.

Разбира се, много по-късно - когато пораснах и си купих дочени гащи и кожено елече. И след като изпуших много цигари. Обаче така и не се научих да карам момичетата да припадат като ме слушат. Само леко припяват, подрусват бюстове, а при първото шарено нещо наоколо ме забравят.

Но винаги са нащрек. Сякаш чакат някого.

И аз знам кого.

Българската литература

© 2002 Литературен форум