Литературен форум  

Брой 19 (503), 14.05.2002 - 20.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Писатели-самоубийци:

Старост

 

Нашата цивилизация се бои от старостта, която предизвиква у хората в активна възраст ужас и отвращение. Същевременно човек с всички сили се стреми да оцелее, т.е. да достигне състоянието, от което така се страхува. Защо се мъчи с гимнастики и диети? За да удължи колкото се може повече своята старост, т.е. да се обрече на протяжна и все по-дълбока самота и духовна изолация. Но към старостта може да се отнесем и иначе. Древните философи - стоиците и епикурейците - препоръчват да се живее до тогава, докато не си в тежест на себе си и на другите. Мнозина възрастни хора следват този съвет, макар никога да не са чели философия. През 1965 г. вестниците съобщиха за самоубийството на 115-годишния пуерториканец Еухенио Марто. Той се обесва с аргумента, че му е омръзнало да чака смъртта. Рамзес II, според Херодот, се самоубива в деня на стотния си рожден ден, но фараонът имал по-сериозна причина - от старост ослепял.

Как се възприема старостта от творчески настроения човек? Някои щастливци сред пишещите в преклонна възраст получават безценен дар - онзи "последен поглед", за който пише Кавабата. Пред прага на вечността уморените очи на художника са осенени от духовна яснота, позволяваща им да видят земния живот в печална, но умиротворена и красива светлина. Ясперс пише: "Присъщите на юношата качества - като творчески ентусиазъм и разсеяност, се сменят от опита на зрялата възраст и възможния катарзис на старостта". Но тихите радости на преклонните години, изпитвани от мъдреца, зле съответстват на типичния горд темперамент на творческата личност.

Традицията на самоубийствата от гордост тръгва от античните философи. Основателят на стоическата школа Зенон Китионийски (ок. 335- ок. 262 пр.н.е.), вече възрастен, с нетърпение очаквал знак, който да го извести, че е време да прекъсне жалкото си съществуване. Според преданието, веднъж философът се спънал и за да се задържи на краката си, докоснал с пръсти земята. Това докосване било разтълкувано от Зенон като зов на земята и той незабавно откликнал - отишъл и се удавил.

Приемникът му Клеанф умира на 99 години. Разказва се, че лекарите предписали на стареца строга диета, за да го излекуват от възпаление на венците. Два дни той не хапнал нищо и болките му наистина се успокоили. Философът обаче продължил да не се храни, докато не починал от глад. Наследникът на Клеанф, Хрисип, избира по-приятен начин да се отърве от старческата немощ: напива се до смърт с неразредено вино. Следвайки вече установената традиция, се самоубива и 80-годишният Антипатър Тарсийски (ок. 210- ок. 130 пр.н.е.), усещайки как силите го напускат. Отхвърлилият богатството киник Антисфен (ок. 445- ок. 336 пр.н.е.) на стари години се заколва с кинжал. А материалистът Демокрит (ок. 460- ок. 370 пр.н.е.) преднамерено гладува до смърт.

По време на разцвета на християнската етика старческите самоубийства от гордост започнали да се разглеждат като самоубийства от възгордяване, т.е. два пъти смъртен грях. Но с възраждането на агностицизма и материализма феноменът на старческия суицид възкръсва и през последните 100 години все повече се разпространява.

Пролог към нарастващата суицидна вълна е съдбата на съпрузите Лафарг. Литературният критик и публицист Пол Лафарг (1842-1911) е зет на Карл Маркс. Жена му Лаура, възпитана от баща си в атеизъм, уговаря мъжа си да не чакат несгодите на старостта, а да си отидат от живота преди да навършат 70 години. Така и направили. В предсмъртното си писмо Пол пише: "Духът и тялото ми са здрави. Напускам този свят докато жестоката старост не е отнела духовните и физическите ми сили, докато не ме е лишила от радостите на живота... Умирам с радостната увереност, че делото, на което посветих 45 години, ще възтържествува. Да живее комунизмът, да живее международният социализъм!".

Все пак през ХХ век изящното спокойствие на древните и идеологическата ангажираност на Лафаргови като цяло не са популярни. Обикновено старците се разделят с живота мълчаливо, без да оставят послание. Така постъпва и Тибор Дери (1894-1977), преживявайки за дългия си живот доста политически увлечения и разочарования. Негов "зов на земята" става счупването на тазобедрената става. Дери престава да приема храна и след няколко дни умира.

Безмълвно си отива от живота и жизнерадостният, остроумен Бохумил Храбал (1914-1997), който се хвърля от прозореца на болницата. На него вероятно би се понравила официалната версия за случилото се: че е паднал, докато хранел с трохи гълъбите.

Ницше пише: "Стремежът чрез боязливи консултации с лекари в страшни мъки да влачиш жалкото си съществувание ден за ден, без да имаш сили да се доближиш до истинската цел на живота, заслужава много по-малко уважение".

Българската литература

© 2002 Литературен форум