Литературен форум  

Брой 19 (503), 14.05.2002 - 20.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Юлия Йорданова

Гласът "Личева"

 

 

Амелия Личева. "Истории на гласа". Изд. "Фигура", С., 2002"Истории на гласа" на Амелия Личева могат да се разчетат в синтактична перспектива като "истории на гласа на Амелия Личева", което веднага би отвело читателя към различни "биографеми" на авторката - като поет/-еса, публицист/-ка, литературен/-на теоретик/-чка... Отвъд подобно приплъзване към личността на Личева обаче "Истории на гласа" могат да бъдат прочетени в тематичен план като "истории на женския глас", отпращайки към т.нар. женска проблематика в западноевропейската литература, видяна в три възможни аспекта - на жената като персонаж, на жената като писател и на жената като читател (критик) на художествена литература. А това само по себе си е събитие в българската научна литература днес.

Новоиздаденото съчинение на Амелия Личева обаче не гради "историите на гласа" в някакъв синхронен порядък от успоредени в историческата темпоралност гласове на реални и фикционални жени, които задружно спяват епоса на една нова, феминизирана версия на западноевропейската култура. Тази книга няма задачите на канонозадаващ манифест, който да предлага алтернативна, феминистка история на литературата в конкурентната среда на съвременната теоретична мисъл. "Истории на гласа" е по-скоро търсещо, изпитващо четиво - тя не е "изследване" на вече съградени истории за жената във и от литературата, а "обследване", композиране на нови историко-теоретични фабули, свързани с перипетиите на гласа в тази силно визуализирана и вписменостена култура, каквато е западноевропейската от две хиляди и четиристотин години насам. Трудът на Амелия Личева представлява опит да се "види" гласът преди всичко като екзистенциален феномен, като специфична проявеност на съществуването, която разкрива потенциалната "другост" на европейската цивилизация в движението й от патриархалния модус на Писмото към женската трансгресивност на Гласа. Затова историите на женския глас в книгата на Личева се случват най-вече като "истории на мисленето за гласа" - като онтологична категория, като семиотичен маркер на вътрешната оразличеност на писмото и чак накрая като биологична обусловеност и родова предопределеност на човешкото себеизразяване като "мъжко" или "женско", "маскулинизирано" или "феминизирано", "мъжествено" или "женствено". В този план пространната студия на Амелия Личева върху историите на женския глас в западноевропейската литература от древността до днес се базира както на феноменологическата традиция във философията от Хусерл през Хайдегер и Гадамер до Рикьор, така и на психоаналитическата линия във феминизма от Фройд през Лакан и Кръстева до Елен Сиксу и Люс Иригаре, преминавайки дълбоко през културалната критика на другостта в съвременната хуманитаристика от Дерида и Фуко през Барт и Бахтин до Еманюел Левинас. Това е едно огромно ерудитско приключение, рисковано впускане в бездните на гласа, извършено отново и както винаги по неизбежност със средствата на писмото като технологичен дубликат на речта. Гласът-Личева смело пише своите истории, нехаейки за този двоен подвиг, на който е подложен трудът й пред голямата драма на Гласа в световната литература. И това писане ("глас"-ене) с цялата си одързостеност да говори за забранения плод на Книгата като звучност показва не само амбивалентния статут на постмодерната научност, но и двумерността на "женското писане" в литературната теория. Което си е направо "удар" в, общо взето, гладката ни откъм евристични попадения хуманитаристика.

"Истории на гласа" от Амелия Личева не предлагат просто някакви истории на женския глас в художествената литература. (Безспорно, стига се и дотам, дори това може би е крайна цел на книгата, но за нея от общо 375 страници в последна сметка остават около 95.) Историите на гласа тук не само са "много", но и "разни", защото това са истории на различни гласове - на битието, на вещите, на човека като жива "вещ", на жената като вид "човек", на правещата се на мъж "жена" в литературата и т.н. Книгата си проправя трудно и изнурително висока "къртичина" от подземията на гласа, който внезапно и многократно изригва "от нищото" в различни литературни проекции на съществуващото. Гласът на битието е проследен от Личева като глас на Логоса, който постепенно върви от орална към епистоларна инкарнация в словото на Сина и текста на Библията, видени като архетипи на западноевропейското говорене-писане. Гласът на вещите е прослушан от Личева като глас на Космоса и звучащите сфери, който в културната история на Запада постепенно се трансформира от място за живеене в място за умиране, сдвояващо утробното и гробовното начало в себе си. Гласът на човека е "видян" от Личева като анатомична метонимия на говора и духовна синекдоха на зовящо-изповедното поведение на Аз-а, което постепенно преминава от начин на живот в игра на съществуване. Женският глас е разгледан в труда на Амелия било като глас на вещици или пророчици, било като глас на хистерички или луди, но при всички случаи като абнормна проява на човешкия глас изобщо и на логосното битие по принцип. Вещите като своеобразни онтологизации на гласа според авторката могат да се разглеждат в тяхната двойственост едновременно като "вещества" (субстанции) и "вести" (знаци) на съществуващото, което съответно в един физикален и друг текстуален план позволява вещта да се схваща като "говореща" и придобиваща божествен и логосен характер, а човекът да се разбира дори в мълчаливото си съзерцание като мислеща "вещ", потопена до колени в безформената материя на съществуващото. Независимо дали като одухотворена "вещ", или просто като одушевен "предмет", човекът по необходимост бива "заговорван" от гласа на битието, което не познава покой и тишина. И независимо дали "пееща" или "пелтечеща", отдадена на "брътвеж" или "делириум", напомняща музиката на космичните сфери или стенанията на земните животни, жената в литературата на мъжете остава отвъдлогосна и алогична в битието си, като представя девиантния език, немутиралия глас, нестаналия мъж, несбъднатия човек, несъществуващото във вещта... Това като че ли е съдбата й на Глас според нормозадаващия "фалогоцентризъм" на патриархалната култура, както убедително разказва самоисторизиращия се глас на жената в книгата на Личева.

На фона на общото феминизиране на постмодерната култура и на философския дискурс в частност, който се отказва от властта на метанаративите и абсолютизма на Логоса, книгата на Амелия Личева като достатъчно взряна в образа на Теорията и вслушана в гласа на Литературата разкрива вътрешното феминизиране на самия феминизъм, доколкото той вече бива освободен от еманципаторската си агресивност и отречен от есенциалистките си крайности, насочен към деликатно сговаряне между родовите различия в културата. Феминизмът не е това, което беше - сякаш прокламира книгата на Личева, - той не догонва мъжете, не им подражава, не воюва с тях, дори не ги ухажва. Той просто е една възможност да се теоретизира върху многообразието или, ако щете, върху многогласието на този свят, който се оказва обща участ за всички. В този смисъл книгата на Амелия с неподкупваща сговорчивост към "едните" и към "другите" читатели желае и като че ли съумява да бъде книга за всички.

"Истории на гласа" от Амелия Личева може би оставят открит само един въпрос - въпроса за историите на женския глас в българската литература, за историите на учленяващия жената глас в художествения идиом на българоезичната култура. Но това може би ще бъдат следващи четиристотин страници от теоретичния проглас на Амелия Личева към евангелието на феминизма, разбиран като философски подстъп към словесността - независимо дали вокална или графична. При което еднакво изкушена от опита на жената, поетесата и критичката Амелия Личева по всяка вероятност няма да престане да героизира собствения си глас като "другото" на себе си. Гласът-Личева навярно ще продължи да бъде коректив на лика-Личева, укривайки Амелия в акапелното изпълнение по темата за жената от, във и покрай литературата.

Българската литература

© 2002 Литературен форум