Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анна Рошковска

Върви, народе възродени!

 

Харесвам самоковските възрожденски зографи. Не мога да спра да се ровя в живота и творческите им дела и най-вече в тези на Захарий Зограф, на Станислав Доспевски и неговите братя, на Никола Образописов. Те са, които са ни завещали онзи велик урок, че големият творец е тогава, когато свързва дарбата си с гражданската служба, със службата на високите идеали на своето време.

Захарий Зограф не е само онзи левент в скъпа долама, грациозно прихванал в десницата си калем. А личността, която за пръв път поставя редом с образа си подписа: "Аз Захарий Зограф, Самоковли, БОЛГАРИН!"; който дава пълни със злато кемери на своя шурей - Захарий п. Гюров, за да пътува по далечния Цариград да търси там по високите държавни служби съмишленици, които да помагат за решаването на делата на българската църква в борбата й за независимост от гръцката патриаршия.Сам той организира изгонването на владиците-гърци от родния си град, сам запраща първия огромен камък подир каруцата на гърка владика Йеремия - известен с безнравствения си живот, с издевателствата над българските свещеници, с унищожаването на съхранени още ръкописи на църковнославянски книги, със замяната на черковните служби вместо на български на гръцки език. И докато делото на Хилендареца Паисий е за хора, учени на четмо, З. 3ограф се превръща в будител, който с икони и стенописни ансамбли носи на голямото множество свои неуки сънародници още по-вълнуващата от Паисиевите слова истина за миналото на България, за нейното съзидание, за нейния културен възход и даден пример на славянството за утвърждаване на просвета и знание. Той нарежда върху стените на малки и големи храмове, върху стените на наосите и притворите на най-личните български манастири в реда на внушителните прави светчески фигури българските царе, създали славата на Родината с бран и мъдрост; на герои-войни, отстоявали държавността й с безпримерна храброст; на духовни вождове, патриарси; на високи умове и книжници, оставили вековечна мъдрост върху страници на чудно илюстрирани ръкописи... Той нарежда образи като тези на св.св. Георги и Никола Нови Софийски, вписали имената си в отстояната непреклонност на предците ни срещу ислямизацията... На дръзновението на З. Зограф принадлежи преосмислянето на традиционната сцена на "Страшният съд", чрез която дава пример не само на нови добродетели, пример за подражание в новото историческо време. Той е създател на НОВ НРАВСТВЕН ОБЩЕСТВЕН КОДЕКС, в който са заклеймени като най-страшни грехове: предателството, отказът от народна свяст, чуждопоклонството, служенето на турци и гърци, безпросветността, неоткликването на народното дело за българска наука и свободна българска църква, на борбата за свободна България. Безпрестанно припомня какво е дала България на славянството и света, затова и едни от образите, чиято възхвала рисува с особена обич са Седмочислениците, братята просветители Кирил и Методий. З.Зограф търси най-добрия, най-внушигелния начин да ги покаже на съвременниците си. В Троянския манастир той ги рисува прави, достолепни, облечени в монашески одежди, но не тъмни, а празнично пурпурни, един до друг, прихванали с ръце свитък, на който са изписани буквите на славянската азбука. Над главите им грее светликът на многолъчо златно слънце, от което гледа "Недреманното око", знакът на най-висша божия благословия. На височината на раменете на двете фигури с великолепни, заимствани от средновековните ръкописи печатни букви, е изписал: "Българските книжници!". Но З. Зограф въвежда и още един иконографски тип на представяне на Светите братя, който бива доразработен и многократно разпространен от Ст. Доспевски и неговите братя. В този различен показ Кирил и Методий са облечени във великолепни владишки облекла, със сияйни корони на главите - знак, който увеличава символа на признание на делото им. Двамата стоят прави и внушителни край църковен престол - най-светото място, където се извършва служба. Но на престола няма знаците на църковно служене. Там са натрупани книги, поставен е дивит с перо - знаците отново на свещенодействие, но на делото на знанието и просвещението, приравнени на величието на вярата. Фигурите се открояват на фона на ярка златиста светлина, с каквато светят нимбовете над главите им, а над тях от небето самият Саваот е протегнал ръцете си, за да ги благослови за онази велика служба, която са носили в живота си, примера на която са завещали на бъдните поколения. Сам убеден във величието на техния завет, Захарий Зограф има като свой пръв пример трудовете на Неофит Рилски и затова не само подпомага школското дело, а работи за това български деца да заминат за чужбина и да добият там най-доброто възможно образование; по отношение на книжното дело за него остава най-висок авторитет Васил Априлов; честа и сърцата е преписката му с автора на "Царственика" - Христаки Павлович; вълнува го делото на съгражданина му Константин Фотинов и горещо спомоществува неговото "Землеописание", списанието му "Любословие"...

Племенниците на Захарий Зограф - Станислав, Никола, Захарий и Иван Доспевски продължават неговото дело. Заедно с народолюбивите си дела, с подготовката и участието си в Априлската епопея те радеят за опазената историческа памет на своите сънародници. Темата за подвижничеството на Кирил и Методий е една от централните в техните зографски дела.

Иван Доспевски рисува специално двадесет образа на Методий по повод хилядагодишнината от смъртта му, по почин на Софийската община. Ликовете на Методий Доспевски рисува на платно, за да бъдат те по-лесно изпратени в Русия, за да бъде и там припомнена тази забележителна годишнина. За родолюбието, изключителното старание да бъде запазена паметта на Кирил и Методий, делото на българската национална култура, Иван Доспевски получава специална покана при провеждането на това честване.

Художниците от Доспевското семейство не само че в нашето възрожденско изкуство създават най-големия брой образи, с които увековечават Кирило-Методиевото дело, а обикаляйки малки и големи селища във връзка със зографските си дела, те неуморно изнасят сказки в читалищата, във вечерните училища при храмовете, за да не позволят да бъдат забравени делата им, героичните им жития, посветени на славянството и неговата просвета. И когато се връщаме назад, в онзи XIX век, предшествал нашето Освобождение, с тъга трябва да констатираме, че онези нашите отколешни предци много повече са знаели и помнели на кого дължат своето "А","Б", как тръгва делото на родната ни култура, а и културата на славянството.Те са знаели, че двамата братя са родени в Солун, знаели са как след приемане на монашество се събират в Олимпийския манастир, как там се отдават на "денонощно беседване с книгите"; знаели са, че, по свидетелството на учения Черноризец Храбър, към 855 г. те създават първата славянска азбука - глаголицата; за Великоморавската им мисия, за отиването им в Крим при хазарите, за срещата им с Блатненския княз Коцел, за диспута им във Венеция, за пренията с папските служители.., за тъжната им смърт. Ония възрожденски българи много добре са знаели и не са си позволявали да забравят защо зографите ги рисуват и в одеждите на монаси, отрешенци от мирски радости и служители на висока духовна служба, но и в блясъка на златовезани одежди и корони - символа на всенародно признание за делата им.Те - отколешните ни предци - са знаели, че това дело пребъдва, защото след Кирил и Методий вървят учениците им Климент, Наум, Ангеларий, че само Климент оставя 3500 свои ученици. Как Наум остава в Плиска и свързва своето дело с невероятната държавническа и културна прогностика на такива български царе като Борис и Симеон, как Климент бива въздигнат в сан епископ със седалище Охрид и изнася своите прочути проповеди в църквата в Девол - една от седемте църкви, издигнати от цар Борис. Как от България тръгват проповедници за Русия, Сърбия, Румъния, тръгват преводачи на църковни книги.

Идва ми на ум, че след жестоката разправа с армията на цар Самуил, византийският император Василий II получава прозвището "Българоубиец", а не "Македоноубиец". Че Охридската архиепископия до унищожаването й през 1767 г. се нарича Българска Охридска архиепископия и тъкмо думата "Българска" фигурира и върху печата на нейния музей, рязан в 1518 г.

Чудесно е това, че в Новосибирск тази година за деня на Кирил и Методий с братска прегръдка ще се скрепи руско-македонската дружба, че по този повод на двата езика ще се отпечатат издания, че ще се афишира македонският произход на славянските първоучители.

Чудесно е, че Русия така сантиментално реагира на поводи от новонаписаната македонска история, при това след като твърде много е допринесла за нея. Но е любопитно, че в такива случаи такава чувствителна институция като Руската патриаршия мълчи. Тя може да изказва недоволства от недоброто поддържане на руските църковни светини (?) в България, а се разсейва, когато не десетилетия, а векове, за празника на Кирил и Методий там не е ставало никога дума. Защо винаги й е било неудобно, размахвайки девиза "Мы есмъ третий Рим", да си спомня кои и колко на брой българи са оглавявали същата тази тяхна институция в зората на създаването й. Ами преводачите на богослужебните ви книги? Ами светите Борис и Глеб, които моят Захарий Зограф рисува, имат българска кръв? Ами защо забравяте авторитета и ролята на метосите на Рилския манастир (създадени в по-късно време) на ваша земя? Ами нежеланието ви да се разделите с мощите на българския светец Йоан Рилски?

Политиката и заедно с нея културното диверсиране са доста любопитно нещо. Нека за Русия Кирил и Методий да са македонци. Но нали в последно време отново твърде силно се старае да се гушне и с нас. Защо не приеме онова гордо название, което нашите възрожденци гордо са изписвали "БОЛГАРСКИ И СЛАВЯНСКИ ПРОСВЕТИТЕЛИ", защото са били достатъчно умни, за да отчитат действителните измерения на книжовното дело, тръгнало с техните писмена, със защитата на престижа на славянската култура в Европа, в света. И то културата, която създават българи, сърби, македонци, руснаци...

Много ми се иска да не се случи така, че след време някой да пише българска история по укрити автентични документи и паметници, а по стратегически съображения, които да устройват нечия държавна политика. Не ми се иска да се намерят историци, които да доказват, че под османско робство не пада една държава, която и до XVI век по европейските карти фигурира с второ вътрешно сигниране в общите османски граници като България, а исконно принадлежаща на Русия Задунайска губерния. Тогава и за Македония няма да става дума!

Много ми се иска да оцелее ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ, да оцелее денят на КИРИЛ И МЕТОДИЙ, когато деца и възрастни да могат да запеят химна "ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ", защото знаят, че националното единение, духовният престиж на българите имат своята горда многовековна история. Че всеки българин има правото на самочувствие от това, че с културата, с делото на просветата си сме вградили нещо твърде значимо в световната история.

Българската литература

© 2002 Литературен форум