Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Божидар Кунчев

Полет над бездната

 

Френският персоналист Муние казва, че "Личността е движение на надхвърляне на живота в това, което той е, и в това, което не е". При Димчо Дебелянов и поетическото слово, и целият му кратък живот са подобно "надхвърляне". Дебелянов е необикновена личност, творческа индивидуалност, която се самопостига на впечатляващо равнище. Това "надхвърляне на живота" в неговия случай означава преди всичко устрем, отстоявана личностна и творческа позиция, безусловното отдаване на една идея за живота и литературата, пронизана от висш идеализъм, от порива да се надхвърли ниското равнище на материалното и повседневното. Дебеляновото "надхвърляне" е неговото мъчително добиране до собствената идентичност, която се разгръща вдъхновено в едно духовно пространство, предполагащо изключителна творческа и морална извисеност. Това е "надхвърляне", при което модерното "съзнание за нещастие" и ненужност се трансформира в психологията на изтръгващия се, на онзи, който не може да се примири с дефектите на съществуването и затова се хвърля саможертвено в изнамирането на ценности и модуси, способни да върнат похитения смисъл на изкуството и живота. Казано другояче, това е бунт, с който се отхвърлят мерзостите на отсамното, на емпиричното битие, на извечното "царство на необходимостта", за да се издигне в култ "царството на свободата". Ако Юнг казва, че "душата е религиозна по природа", това важи многократно за нагласата на Дебелянов, за неговата неспокойна душа, постоянно обсебена от мисълта за друга човешка реалност, в която трябва да властват божественото, трайното, истински нравственото. Всичко при Дебелянов е "надхвърляне на живота" с помощта на бляна и мечтата, на спомена и носталгията. Стиховете му показват, че той иска да избяга от себе си, за да намери истинското и възвишеното в себе си. Той иска да избяга от жестоките повели на тривиалното, на онази повседневност, в каквато се е превърнал животът. Този постоянен опит да се избяга от отсамното, от света на празнотата в светлото пространство на идеалното, е трайна тема в Дебеляновата поезия.

Известно е признанието на поета, че твърде често е чувствал как душата му "царствено се устремява към висините". Този устрем е форма на някакво избавление от трамвиращите го душевни безпокойства. Той има история, която е стара като цялата световна литература, но романтизмът например го превръща в един от най-характерните си белези. От една страна устремът и от друга - трагичният конфликт с обществото, с всевъзможните конвенции, които убиват свободата на духа, човешкото и творческото въображение. Романтичното в нагласата на Дебелянов ще стане причина и той да изпита ударите на този конфликт. В живота и стиховете на поета се сблъскват субективното битие и хаотичното и угнетяващо битие на социума. Конфликтът, както го чувства постоянно той, е заради онази "вечна красота" ("Спи градът"), която е невъзможна в перманетната ситуация на унизения живот. Този конфликт е заради жаждата на поета за повече битие, а тази жажда познаваме и от творчеството на Яворов. Това е жаждата, без която човешкото съществуване е непълноценно, все така лишено от единствения, от големия смисъл. Дебелянов се усеща безпомощен, когато търси този "смисъл неведом" ("На злото..."), но до края на дните си, каквото и да изпитва в тъжния си живот, той няма да се откаже от диренето му. Непрекъснато ще очаква "великият миг на великото чудо" ("Миг"). Без идването на този миг човешкото съществуване е нелепост, абсурд, грозна и отблъскваща проза, в която се вихри маскарадът на ординерното, на онази "ледно-бездушна " тълпа, за която се говори в "Миг". Устремът към този миг се предпоставя от вроденото му чувство, че няма нищо по-гибелно от псевдопознанието, миниращо пътя към истинското спасение. Поетът търси истинско познание, изправен пред лицето на всеобщата човешка съдба, в която всичко е морален и социален колапс. Той търси собственото си спасение в света на невъзможното и безкрайно далечното, където ги няма гърчовете и принудата, болката и злото. В реалния свят на антиномиите, на унищожените връзки между човека и свещеното Дебелянов се опитва да сътвори друга реалност, в която няма да се изпитват ужасите на разложението, каквото са историята и човешката действителност.

У Дебелянов има едно ранно стихотворение, за мото на което служи един стих на Бодлер. В него ще открием цялата истина за драмата на поета, за същината на моралното му съзнание, за това, че също като Бодлер и Димчо превръща участта си в скитничество на духа, отдаден на Идеала. В "Полет", както се казва творбата, поетът ни среща с истината за абосолютната несъвместимост между него и наличната реалност. Тук е онази тъга по хармонията, по доброто и свещеното, които липсват наяве. Тук е безграничната неприязън към меркантилния човешки свят с неговите баналности, с цялата му несъстоятелност. И тук е това устремяване към висините, което обещава изгрева на онези "скрити, (неизгрели слънца"("В тъмница"), така бленувани от поета през целия му безрадостен живот:

От мръсния лик

на суетност вседневна

блажен е тоз, чийто

се дух отврати,

разкъса веригите свои той гневно

и с вихрен полет в небесата лети.

С това признание Дебелянов е не само в контекста на своето време, което възприема като безстрастно. С него той изразява отколешния сблъсък между човека и времето, между правдата на чистото сърце и грозната правда на вулгарната човешка действителност. Нали цялата история на литературата се изгражда на основата на този неразрешим конфликт между идеалното, религиозното в представата на дирещия човешки дух и падналия свят на егоизма, на преходното и тленното. У Славейков, после у Яворов, след това при Далчев и при толкова други поети е все тази дебеляновска страст по света на възвишеното, това драматично пътуване към другия бряг на живота, където всичко е неподправена истина и красота. Дебелянов постоянно е устремен към този бряг на истинното, на автентичното, което не може да намери сред досадата и скуката на живота, лишен от поетичното. В стихотворението си "Предчувствие" той споделя онова, което е неговият вътрешен живот: "аз все напред и все напред летя". Но както разбираме от едно друго стихотворение, "Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух..." ("Далеч..."). Животът, светът, съдбата, която му е отредена, а това е съдбата на "заключеник в мрачен затвор" ("Помниш ли, помниш ли тихия двор..."), се оказват далеч по-силни. Те са пронизани от неумолимост, в която има нещо сатанинско. В "ледената стена" на тази неумолимост се сблъсква и метежният дух на Яворов, и така чувствителното сърце на Димчо. Затова Владимир Василев е прав в твърдението си, че Дебеляновата участ е "да вижда при всеки полет крилете си вързани, да не може да дигне десница дори в минути на безумносвещен гняв!". Въпреки всичко поетът не отстъпва от себе си в търсене на другия бряг, на онзи единствено роден край, а това е трансцендентното битие. Също като големия поет Рилке и той е завинаги отблъснат от "вечната мимолетност на явленията". Феноменалният свят и за Димчо е свят на неразрешими парадокси, изграждащи лабиринт без никакъв изход. Цялата поезия на Дебелянов, чак до заминаването му на фронта и появата на военния му цикъл, е пронизана от трагичното чувство за невъзможността на свободния полет. Той наистина завършва всеки път в бездната на поредните разочарования, на угнетяващото чувство за вина и безплодие, за грях и безнадеждност. Но повече от всичко поетът иска да разреши "самия себе си" (Владимир Василев). Дебелянов носи "модерната душа" на твореца, какъвто си го представя в един паметен текст Гео Милев. Той е осъзнал стократно истината на голямата поезия, в която са абсолютните стойности и онази безусловна повеля, без която според Ясперс животът няма смисъл. Той иска да сътвори такава поезия като акт на най-висшето самопознание, като плод на неизтощимото духовно скитничество извън онази "неумолима пустота" на битието ("Под сурдинка"). И той я сътворява. Тя от началото до края може да се изрази с онези две думи, с които Бодлер, изключително ценен от Дебелянов, кръщава един от циклите си в "Цветя на злото" - "Сплин и идеал". Каквото и да ни изповядва тази дълбоко нравствена личност, както Далчев нарича Димчо Дебелянов, то е в едно и също време сплин и идеал,тъга и мечта.Тази констатация е правена неведнъж. А що се отнася до полета на светлия Дебелянов дух, това е също и полет към "нетленния блясък / на вечния мир и на вечния ден", за които поетът споменава във второто четиристишие на творбата си. Този полет, както се разбира, би могъл да придобие и стойността на път към небитието, към една жадувана смърт, но това ще бъде щастлив край, смърт, надвишаваща със смисъла и красотата си самия живот. Това ще бъде единствено възможният щастлив полет на уморената душа, намерила най-сетне търсения пристан, онова пристанище за духа, което и Яворов търси.

В поезията на Дебелянов е вечната тревога на религиозното съзнание, обсебено от възвишени представи и същевременно безпомощно пред целия свят на противоречията и дисонансите, на опустошенията, на колективните страсти, на стадното. Това е тревогата на поет, който отстоява идеята за светостта на човешкия живот, за това, че е възможен и друг битиен модус, макар и извън реалното време и пространство. Ненамерил никъде пристан и убежище, Дебелянов, ако си послужим с думите на Хуго Фридрих за модерната лирика, превръща "вътрешното време" в свое убежище. Само там той може да избяга от "мръсния лик " на вседневната суетност, само там бляновете му няма да бъдат покрусени. И само там е възможно да се разкъсат веригите на пленничеството в пустинята на живота. Но това е възможно при условията на извънредно висока цена, каквато е самотата, каквото е непрекъснато увеличаващото се отчуждение спрямо "нормалния" свят. И каквото е онова мъчително раздвоение в душата, също един траен мотив в Дебеляновата поезия.

Този полет над бездната, полет отвъд границите и близките хоризонти, какъвто е поезията на Дебелянов, завършва въпреки всичко с победа. Това е предварителната победа в лицето на довоенното му творчество, което превръща жаждата и страданието в изкуство-благослов, в лирика, каквато преди него нямаме, ако става дума за нейната красота, истинност и нравственост. И това е "тихата победа" на мъченика-поет, който съумява най-сетне да обикне съдбата си и да намери още веднъж себе си в страшното поле на дълга и смъртта. Устремен към просветлението, поетът го постига окончателно и завинаги, когато войната, колкото и да е абсурдно, го дарява с онази благодат на светлото примирение, на щастието да усетиш как се струи над измъчения ти дух "земната любов" ("Тиха победа"). След толкова полети и падения, скитничеството на поета "намира своя роден бряг". Сега му предстои да изнамери други ценности, които ще бъдат заслужен дар за разобусловеното му съзнание, пожелало да се върне в отсамното, където се сливат радостта и тъгата, малкото и великото. И където непонятният живот става изведнъж разбираем. Защото вече е сменена оптиката и пред търсещия взор няма как да не се открои чудото на живота. Но толкова близко до предстоящето, обречен да носи неизменно в себе си нещастието и тъгата, Дебелянов ще остане до завоюваното преддверие, само до него. Дошъл е 2 октомври на 1916, когато неговият полет ще се свърши така безвреме. Знаем, че никак не е искал да умре и повече от много други е трябвало да живее заради разкъсаните от него вериги на безсмислието. И сякаш за да си отмъстят, мълниите на абсурда го изтриват с един изстрел от лицето на земята. Но кой може да изтрие поезията му ...

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум