Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Литературата ме спаси

С Драгослав Михайлович разговаря Жела Георгиева

 

- Какво беше вашето детство и какви следи остави в творчеството ви?

- Моите детски години бяха очарователни и същевременно много тежки. Рано останах без майка, отгледа ме леля ми. Живеехме в Кюприя, а лятото прекарвахме в Сене. Мислех, че това е най-хубавото село на света. Психолозите не случайно смятат, че детските години са времето, когато се зареждат батериите на писателя. Аз споделям това мнение. Гледах този свят, изпълнен с чудеса, с широко отворени очи. По-късно, когато създавах от това литература, мисля, че пишех по-топло, отколкото действителността го заслужаваше.

- А вашата младост? Годините на ранния социализъм? Как днес гледате на това време?

- Станах член на младежката организация СКОЙ през 1945 г. Но още през 1946, и особено през 1947, почувствах, че много неща не ми харесват. Видях как мнозина буквално преследваха някаква кариера и това ме отблъскваше. Същевременно се интересувах от новата система. Мисля, че младите хора, особено в нашата провинция, лесно успяваха да се убедят, че новата идеология ще промени света. Тя наистина го променяше, но онова, което не виждахме в своето заслепление, беше, че много неща се променяха към по-лошо.

- Вашето пребиваване в ада на югославския ГУЛАГ - Голи оток ще бележи целия ви по-сетнешен живот и цялото ви творчество. Как се приспособихте към нормалния живот след излизането си от Голи оток?

- Дълго време гладувах. Може да се каже, че гладувах до 1965 г., когато продадох едно наследство от чичо си. Многократно бях уволняван. Трудно се живее, когато нямаш постоянна работа и жилище. Можеш да работиш колкото си щеш - а аз съм трудолюбив човек и винаги съм работил с желание и старание всякаква работа, - но винаги ще се намери някаква причина да те уволнят. Заради тези неприятности пропадна първият ми брак.

Аз не бях изключение. В Голи оток загинаха много хора, много други в сътрудничество с полицията и чрез малтретиране на други лагеристи изгубиха душевното си здраве, мнозина издъхнаха буквално след излизането си от лагера, а някои доживяха до дълбока старост, без да разкажат дори на най-близките си хора какво са преживели.

- А първите ви книги?

- От всичко ме спаси литературата. Категорично. Отначало ми беше много трудно. Не знаех как да намеря своя път и своя стил. Пишех един разказ в продължение на две години. Най-после през 1967 година успях да събера шест разказа в първата си книга "Лека нощ, Фред". Неочаквано получих за нея голяма литературна награда. Още на следващата издадох краткия си роман "Когато цъфтяха тиквите".

- Нека да вметна, че навремето Данило Киш разказваше пред преводачи на сръбска литература, че Габриел Гарсия Маркес бил възхитен от този ваш роман.

- След известни колебания някъде към 40-ата си година реших да стана професионален писател. Беше по времето когато Тито се нахвърли върху театралния спектакъл "Когато цъфтяха тиквите" и пиесата беше свалена. Дойде ми до гуша непрекъснато да ме дебнат какво правя, да се взират в ръцете ми и напуснах последната си служба. Живеех в едностайно жилище, бях се оженил за втори път и реших да се посветя изцяло на писането. За щастие жена ми прояви разбиране и ме подкрепи. Тази свобода ми даде криле.

- В онези години много ваши приятели като Борислав Пекич, Данило Киш и др. напуснаха Югославия и заминаха в чужбина. Вие също изкарахте няколко месеца във Франция. Защо не останахте в чужбина?

- Заради езика. Изпитвах носталгия по родния си език. Тогава в литературата беше на мода т.н. "черна вълна" и аз стоях начело на всичко това. Всеки, който ме срещнеше във Франция, ми казваше: "Добре направи, че се махна, у нас е ужасно." Аз се ядосвах и си мислех: "Кои са тия, че ще ме гонят от Сърбия, това е моят език, там е моята литература." И бързо се върнах.

- Днес на мода в изкуството е постмодернизмът. Вие твърдите, че не се интересувате от тази концепция. От своя страна постмодернистите не ви остават длъжни. Те твърдят, че с романа си "Венецът на Петрия" сте замърсили сръбската литература, че сте я поселяндурчили.

- Моята героиня Петрия е една фикция, която пее с пълен глас. Нямам нищо против постмодернистите, но те не могат да ме убедят, че основната работа на литературата е да пише за това колко е трудно да се пише. Разбира се, че е трудно. Но какво го интересува читателя? Недей да пишеш, след като ти е трудно.

- До каква степен според вас съвременната сръбска литература е адекватна на всичко онова, което се случи във вашата страна през последното десетилетие?

- Това е проблематично по дефиниция. Защото големият въпрос е дали литературата изобщо трябва да бъде адекватна на обществено-политическия момент. Тя, разбира се, е адекватна по някакъв индиректен начин, но това не е нейната основна задача. Друг е въпросът, че ние живеем в толкова бурен регион и литературата ни изобилства с теми, породени от събитията.

- На откриването на Великденския салон на книгата в Белград в края на миналия месец вие казахте, че благодарение на книгата светът мирише по-хубаво.

- Така е. Докато купуваме книги, ще знаем, че не сме умрели от глад и сме още живи. От книгите винаги се излъчва миризма на мир и на известно благосъстояние. Вземем ли книга в ръцете си, се чувстваме по-добре независимо от това какво се случва около нас.

Българската литература

© 2002 Литературен форум