СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Клео Протохристова

За спомена и припомнянето в поезията на Дебелянов

Общоизвестна и банализирана от повторение истина е, че в поезията на Дебелянов споменът е основна реалност, водещ импулс, определящо тематично и емоционално-психологическо ядро. Безспорно най-сериозен аргумент за подобна постановка е изключително голямата честота, с която думата спомен присъствува в това творчество. Върху заявения тук въпрос са правени по-обстойни или по-бегли, а понякога и просто случайни наблюдения но, изглежда, като че ли проблемът за това какво и как си спомня Дебелянов е вече достатъчно изчерпан.

Струва ни се обаче, че анализът на въпроса се провежда донякъде без оглед своеобразието на Дебеляновата поетика, и - което е още по-важно - акцентът се поставя не точно там, където е мястото му. В подобна насока, макар и само загатната, е интересното уточнение при Илиана Монова, която в изследването си върху Дебелянов обръща внимание на необходимостта от различаване между минало и спомен и определяне спомена като отношение към миналото.

Изведена като елементарна формулировка, идеята ни се свежда до твърдението, че определящата реалност в поезията на Дебелянов е не самият спомен и че - безспорно обвързана с отношението към миналото, тя не се изчерпва с това отношение; затова пък считаме, че онова, което действително е важно и чийто анализ може да доведе до по-далечни изводи относно своеобразието на Дебеляновото творчество, е актът на припомнянето. Или, казано по друг начин - споменът, върху който се градят смислово голяма част от стихотворенията на поета, е вторична даденост, следствие на първичния импулс към припомнянето.

Първият аргумент в защита на тезата ни е обстоятелството, че колкото и мамещо да е видението на детството и бащиния дом или далечният образ на любимата, колкото и ценностно те да са извисени над всичко онова, което засега ще означим с особено неизразителното - в контекста на Дебеляновата лирика - понятие "настояще", тези спомени съвсем не са единствено убежище за изтерзаната поетова душа. Настоящето също е територия на емоционалния му опит. И то го среща с изпепеляващата страст, с възторга и упойващата сладост на духовното единение, с драматизма на неповторимото изживяване. Но в стихията на настоящето поетът вижда по-скоро обекта на един бъдещ, богат и съдържателен спомен. Настоящето се осмисля като перспектива към бъдещето. Истинското изживяване, онова, което трябва да се съхрани в паметта, се осъществява именно в реактуализацията му при припомнянето.

В плавната, емоционално овладяна красота на картината в "Гора", която внушава представата за вечно, неизтощимо настояще, реалността на времевия процес се възстановява чрез ритмичната настойчивост на спомените:

... в презнощ тръпните листа

с участен ромон ще му спомнят на

миналото повестта,

взори низ глъхнали присои, далек от

полски прах и дим,

пред него повтор ще въстава

животът ласкав и любим,

а денем, лик когато свежда

над примирената вода -

ще вижда прежните копнежи

там мъдро спящи навсегда.

Именно общуването със спомена дава онази реалност на битието, която може да осмисли финала на житейската крива, точно в него се проявява истински съответната духовна активност, то е вярната алтернатива на направения избор:

последна радост да изведа,

последна скръб да приюти...

...Казано най-голословно, припомнянето е не само основна емоционално-психическа реалност в поезията на Дебелянов, не е и само доминиращ творчески механизъм в нея. Припомнянето със смислотворческата и стилоопределящата си функция определя и самото възприемане на това творчество. То не е поезия, която се чете с чувството за първооткривателство. Дебеляновият стих събужда сякаш някакъв дълбоко скрит у читателя спомен. И не само защото това са редове, които той знае от ранното си детство. Не и защото общува често с тях - защото обикновено добре познатият текст въздействува по съвършено различен начин. А от тръпката, породена чрез прозвучаването на един или друг стих на Дебелянов, се задействува някаква по-скоро инстинктивна памет, с усилията на която мъчително и сладостно се приближаваме до усещания, които някога са били вече наши и които в момента на контакт с думите на поета се превръщат в реалност - непостижима като пряко предизвикано изживяване и осъществима именно чрез изконно художническата същност на припомнянето да твори реалност, по-осезаема и автентична от действителността.

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ