Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Господинов

Вампир

 

"Аз съм твоят Бог и Отец. А този, бедният, когото разпънаха на кръста, е чужд и на теб, и на мен. Ти си единствен, единороден, равен на мен."

(Монолог на Сатаната от повестта на Вл. Соловьов "Повест за Антихриста")

 

- Кой ви караше да убивате? Кой?! Пощуряхте след Девети - на кръв не се налокахте! Обикаляхте с камионите като черни гарвани. Колко народ затрихте! Кой ви караше да убивате, а? За народа, казваш, било?!.. За народа се ражда - не се убива! А вие какво направихте? Целия край почернихте. В Търново на Марно поле кой изби офицерите? Като добичета ги убивахте - главите им с прави лопати сякохте. Казваш, от тях виновни имало. Имало! А младите офицерчета, школничетата, бяха ли виновни, а, Лазаре?! Като агнета ги хвърляхте в ямите. Тъй ли беше, Лазаре?

- Тъй беше, бабо Ано, тъй беше. Млади бяхме. Вярвахме. За народа всичко беше!

- Че беше млад - беше. А за народа, пак ще ти кажа - за него се ражда - не се убива! Убивахте, а сега треперите. Из кръчмите и мазите до безпаметност се напивате. Нека сега да ходи вампирът, нека! Колко измряха тоз месец от твойта вълча дружина?

- Четирима - гузно отговори Лазар и си спомни лицата на другарите, с които установи новата власт в селото. В Търново един важен човек с черно кожено яке и с червена лента на ръкава ги събра в голямата канцелария на Окръжието и им каза:

- Трябва да се убива. Власт само с кръв се взема! Не се свенете, другари - разстрелвайте! В името на народа!

Младият тогава Лазар слушаше човека с коженото яке и крадешком го оглеждаше. Около четиридесетгодишен, рус, прекалено рус. Лицето му червендалесто като на немец. И говорът му не е нашенски."Не е търновлия. От Шоплука ще е. Те са такива - руси беломурести" - помисли си Лазар и потърка изпотените си ръце. Голямата канцелария беше претъпкана с народ. Вонеше на пот и мръсни обуща.

- Това е, другари - рече в заключение шопът, - вървете и бъдете безпощадни!

Вълчите дружини се пръснаха по камионите и потеглиха към селата. Колко кръв се проля в онези нощи, само един господ знае...

Бай Лазар изплува от спомените и погледна баба Ана. Осемдесет и пет годишна старица, странно здрава и младолика за годините си. Четиридесет години е била учителка, а през последните двадесет години подхвана занаята на майка си. Стана врачка и билкарка. От целия край идваха при нея за помощ. Никого не връщаше и на всеки намираше лек за болката. "Сигурно е вещица!"- реши бай Лазар и се сепна от глупавата мисъл. Дошъл е за помощ при нея, а я хули.

Малката стаичка беше мрачна и правеше тягостно впечатление на някогашния селски председател. Три кандила мъждукаха в нея. По стените бяха окачени икони, от които се взираха измъчените очи на светиите. На Лазар му се стори, че свети Георги го гледа с укор и закана. "Ама че мирише. Сигурно се напикава дъртата!" - намръщи се бай Лазар и се намести на неудобния стол, загледан в старицата. Коленичила на пода и запалила свещи край себе си, баба Ана въртеше тепсия с разтопен восък и шепнеше неразбираеми думи. От време на време плюеше в тепсията, вдигаше глава към тавана и се кръстеше.

- Виждам го, Лазаре! - рече врачката, оглеждайки грапавините на застиналия восък.

- Вампира ли?!

- Него! - прошепна старицата, сякаш да не прогони видението. - Нягул е вампирът!

Бай Лазар сякаш се смали на стола и лицето му се издължи от изумление.

- Нягул да е вампир?!... Какво приказваш, бабо Ано? Петдесет години минаха оттогава!

- Минали, не минали - той е! Из селото ходи, вълчата ти дружина мори, за погубения си живот сметка дири. Виждам го да ходи край твойта къща. Тебе дири, Лазаре - тебе!

- Помогни ми, бабо Ано: живее ми се още! Ще ти дам пари - много пари!

Старицата пъргаво се надигна от пода и го изгледа свирепо:

- Живее ти се, а? Живее ти се?... Да та помогна?! Сам си се натикал на дявола в устата, а сега трепериш за живота си. Кой те караше да убиваш, бре кощуно?!

- Не ме кори, бабо Ано. Пари ще ти дам. Ще те позлатя!..

Врачката се изсмя с лош съскащ смях, а очите й блеснаха като на котка.

- Ще ме позлатиш?! Я си виж ръцете, бре Лазаре!

Лазар зяпна ръцете си с недоумение.

- С кръв са изцапани. Целият си изцапан с кръв. Сам на вампир си замязал!

- Помагай, бабо Ано! - изплака бай Лазар.

Старицата се намръщи и замълча, загледана в една икона. В малката стаичка настъпи тягостна тишина. Чуваше се само съскането на пламъчетата от лошото масло в кандилата

- Ще ти помогна - промълви тихо врачката. - Но искам на църквата дар да направиш, че я окрадоха циганите.

- Всичко ще направя, ти само...

- Върви си! - прекъсна го врачката и отвърна глава от него, сякаш се гнусеше.

Бай Лазар излезе от къщата, качи сe в колата си и пое. Селото беше голямо, легнало на дузина баири. Лазар живееше на последния биар в голяма красива къща, обърната към високите чукари, които сърдито бучат, когато задухат силните есенни ветрове. Зимно време скалите потъват в сняг и всичко се удавя в ледено мълчание, а когато нощем изгрее месечината, скалите блестят с красив бледосинкав блясък. Но сега е лято и скалите не впечатляват Лазар.

Бай Лазар отмина къщата си и задруса колата по извития каменист път. Когато стигна местността Ветрището, спря колата и се отпусна на седалката. В тази местност винаги духаха ветрове и затова селяните я бяха нарекли така. Белите скали отразяваха слънчевата светлина и я превръщаха в непоносим блясък. Лазар присви очи и се огледа. Взе от задните седалки едни слънчеви очила и ги сложи. Когато отвори вратата, ветровете го "блъснаха" и изпотената му риза залепна за гърдите. Лазар се запъти към една братска могила, която само той знаеше къде се намира. Другите, които я знаеха, са покойници. Едни умряха от старост, други от болести, а последните четирима... Тях, както твърдяха селяните, ги умори вампирът. Нягул!

Лазар огледа могилата. Беше непокътната. Двайсет души са заровени в нея, убити без съд и присъда. В името на народа. Един по един ги убиваха. Смъкваха ги от камиона, разстрелваха ги и ги бутаха в ямата. Нягул беше последният. Младо офицерче, син на селския фелдшер. Лазар го гръмна в гърба и го ритна в ямата. Още беше жив, когато лопатите започнаха да го засипват с пръст и скални отломки. Петдесет години минаха оттогава...

Лазар приклекна и огледа пръстта и камъните на могилата, сякаш да съзре почти невидимите следи от излизането на вампира.

Няколко дена след разговора между Лазар и врачката, късно през нощта в Лазаровата махала се извършваше странен обред. Около три огъня играеха баби и в полуглас припяваха. Между огньовете с петел в ръце играеше баба Ана Врачката и зовеше вампира:

- Из селото вампир ходи, очите му червени, косите му зелени. Вампир ходи - кърволок. Ела, черно чедо; ела, черен сине, ела да те напоя.

Трепетликовите колове пращяха в огньовете, а виещите се сенки на играещите жени се очертаваха по стените на заспалите къщи. Врачката хвана главата на петела и с рязко движение я усука и откъсна. От шията на птицата бликна кръв. Баба Ана поръси земята около себе си с кръв и каза на жените да млъкнат. Пусна петела на земята и рече:

- Извикай го!

Безглавият петел заподскача и потъна в мрака. Врачката издърпа коловете от огньовете и укроти пламъците.

По улицата се мярна сянка, която ту се появяваше, ту се сливаше с мрака, подобно на сенките на люлеещи се нощем клони на дървета. Дочу се странен шепот и сенките в края на улицата се раздвижиха и от тях се отдели силует на човек. Идеше вампирът. Огньовете вече угасваха и само тук-там из жаравите проблясваха пламъчета. Вампирът стигна до огньовете и започна да души кръвта от петела. Движенията му бяха пъргави и резки като на котка.

- Нягуле-е-е! - екна в нощта гласът на баба Ана. Чул името си, вампирът се сепна и се изправи в цял ръст. Старицата хвана два горящи трепетликови кола и ги заби в гърдите на Нягул. Вампирът изрева, изви снага назад и хвана коловете, сякаш да ги извади. Бабите се разпищяха и се пръснаха. Без да чака, врачката заби още един кол във вампира, а после още един и още един, докато чедото на нощта рухна на земята и от него останаха само купчина кокали и полуизгнили дрехи. Старицата сложи останките от вампира в една торба и я даде на Лазар да я зарови в могилата преди изгрев слънце.

- На, върни Нягул на мястото му! Сега се отърва от него, но когато се срещнете на оня свят - не знам какво ще му думаш!

Лазар пое торбата с костите и бавно заизкачва баира, мислейки какво ще каже на Нягул, когато се срещнат на оня свят.Човешкият живот му се стори ужасно кратък, за да има време да се греши, а после грешките да се поправят. Помисли си дали наистина оня, рогатият, не съществува и не стои зад всяко зло, дали не тика хората към грехове, за да погубва душите им. И ако е тъй, защо бог наказва само хората, а рогатия не закача. Дали няма сила, или не иска. Или, може би, хората вече са станали толкова лоши, че всичко трябва да се разруши, да потъне в забвение и историята да започне отначало. Да дойде един нов Христос - по-мъдър и по-силен от предишния, да издигне своя храм и да направи хората хрисими и съвършени, недосегаеми от рогатия. Или пък всичко казано от пророците е измислица. Измислица, с която човек се успокоява, върши поразии, а после се кае и търси оправдание за съвестта си...

Лазар вървеше и плачеше, а срещу него се издигаха вечни и невъзмутими, вкаменени от мъдрост Хотнишките чукари.

Българската литература

© 2002 Литературен форум