Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Праг, прагът, през прага

The British Council

 Мила

Спомен от детството

Ето ме пред старата ни къща на село, още преди дори да е станала наша. Стоя пред вратата на всекидневната. Вратата е стара, зелена и не много висока, като всички врати и тавани в старите селски къщи. Страх ме е и не искам да вляза. Има твърде много хора, седнали около масата, всички ядат, пият и обсъждат много лошата постъпка, която съм извършила по-рано през този ден. Познавам някои от хората, други - не. Всички изглеждат враждебни, дори и майка ми. Най-накрая някой ме бута и аз влизам в стаята. Един мъж, роднина на леля ми, ме изглежда подигравателно и казва:

- Ти си значи детето, дето храни кучето с кюфтета.

Не смея да го погледна и се правя, че не съм го чула.

- Я ме погледни - продължава той, - я да ти видя лицето! Ти момче ли си или момиче?

Не мога да издържам повече, плача и тичам навън, скривам се зад купа с дървата. "Никога няма да стъпя повече тук, никога, никога, никога. Кълна се."

 

This is our old country house, even before it was ours. I stand near the door of the living room. It is an old green door, not very tall, the way ceilings and doors are are in old country houses. I'm scared and I don't want to come in. There are too many people, sitting at a table, all of them eating, drinking and discussing the very bad thing I did this morning. Some of the people I know, some of them I don't, they all look hostile, even my mum. Someone finally pushes me into the room. A man that I know is a relative of my aunt looks at me with mean mocking eyes. 'So', he says in a loud unpleasant voice 'Are you the child who gave meatballs to the dog this morning?'. I dare not look at him and even pretend I haven't heard him'Look at me!', he goes on. 'Let me see your face! Are you a boy or a girl?''. I cannot stand this, I run outside and cry for 2 hours, hidden behind the pile of wood. I swear, I will never come back to this place again, never in my life.

 

Станислава

Ръкостискане

Ръкостискане едновременно несигурно и пълно с любопитство. Има преграда, със сигурност, но се усеща желанието и на двете ръце тази преграда да изчезне, да се стопи като топяща се врата. Преградата вече се раздвижва, втечнява се, но си е там. Ръцете ни оформят нещо като сфера, в която има празно пространство, малко, но все пак празно, като вакуум между дланите. Ръката й е слаба, изглежда крехка, но моята ръка чувства, че вътре има здрави кости, подобни на ос, която винаги е на мястото си.

 

A handshake that is both insecure and curious. There is a threshold, for sure, but there is a need, a feeling, that both hands want this threshold to go away, to melt like a melting door. The threshold is already moving, it's fluid, but it's there. Our hands form something like a ball and there is a hole inside, a small one but still a hole, like a vacuum between the palms. Her hand is thin, looks fragile, but my hand feels there are strong bones inside that are like axis which is always there

 

Марияна 3

Спомен от детството

Аз съм малко момиченце. Стоя пред вратата на къщата ми в Разлив, селото ми, къщата, в която прекарах не само детството си, а около 18 години от живота си - първите 18. Искам да вляза. Учудващо е, че вратата е затворена. Очевидно някой е минал след мен, иначе щеше да е отворена.

Аз съм малка, вратата не е висока, но аз съм 2/3 от нея. Не е тясна, нормалния размер на врата на селска къща. Зелена е, светлозелена. Прибирам се. Не знам къде съм била. Няма да остана дълго. Щастлива съм и безгрижна. Лято е. Сигурно съм играла някъде. Нося къси панталонки, чорапи - шарени, или по-точно дълги чорапи, навити така, че червените, бели и сини черти да не се виждат. Обута съм в патъци и блузка без ръкави. Не е тясна, бяла е, но не е много чиста, все пак с тези дрехи играя. Прибирам се, но не знам защо. Още е светло, не е време за вечеря. Чувам родителите си зад ъгъла, които вършат някаква къщна работа.

I'm a small child. I'm standing in front of the gate to my house in Razliv, my village, the house in which I spent not only my childhood but about 18 years of my life - the first 18 years. I want to come in. Amazingly, the door is closed. Apparently, someone has gone through it after I did, otherwise it would be open. I'm very small, the door is not high but I am about 2/3 of its height. It's not too narrow, just the regular size of a door to a village house. It is green, green, green or even lighter and brighter green. I'm coming home. I don't know where I have been. I'm not coming home to stay long. I'm happy and carefree. It's summer. I must have been somewhere playing. I wear shorts - blue ones, socks - coloured, or ,rather, stockings rolled down so that you can't see the blue and red and white stripes. I wear a kind of trainers and somehting like a T-shirt - a sleeveless top. It's not very tight, it's white but not very clean, after all, these are my clothes for playing. I'm coming home but I don't know why, it's not getting dark, it is not time for supper or anything. I can hear my parents round the corner doing some household jobs, just something from their everyday routine.

 

Димка

Спомен от детството

Аз съм на 16 години. Като малка много исках да имам стая на мечтите. Но сега наистина ми се сбъдна мечтата. Майка ми и татко ми ми направиха стая на мечтите. Тя изглежда ето така: имам телевизор, уредба, гардероб, бюро. Имам също така и много красиви цветя, аз много харесвам цветята. Чувствам се вече голяма и имам всичко необходимо. Майка ми ми каза, че и компютър ще имам скоро, но не може всичко наведнъж. Все пак имам стая на мечтите.

 

I am 16years old. When I was little, I wanted to have a room of my dreams. But now this dream has come true. My mother and my father made a room of my dreams for me. It looks like this: there is a TV, a stereo system, a wardrobe, a desk. I also have a lot of beautiful flowers, I like flowers very much. I feel grown-up and have everything I need. My mother told me that soon I will have a computer as well, but that I could not have everything in one go. After all I have a room of my dreams.

 

Димо

Врата

 

Вратата, която отварям, или по-скоро ми отварят, след като я премина, аз съм друг, ежедневието ми е почти еднакво, но най-интересно е, когато премина тази врата, имам чувството, че влизам в света на спокойствието и тази врата за хората е малка, но за мен е океан.

 

The door that I open, or more precisely that others open for me, I become a different person when I pass through. My life is almost the same every day, but when I pass through this door, I enter the world of calmness. People think it's a small door but for me it's an ocean.

 

София

Преминаване през врати в спомен от детството

Качвам се по стълбите на старата, за мен древна, дядова къща. Има едно малко пространство като балконче, което харесвам. То е някак настрани от салона на втория етаж, но все пак е част от него. Има три врати, а аз избирам едната от тях. Чувам гласове зад нея. Натискам дръжката и вратата се отваря. Лелята на татко се опитва да напълни купа мляко с чаена лъжичка, вместо да го изсипе направо. Тя е напълно спокойна, докато татко направо полудява като я гледа. Минавам покрай нея и отивам до прозореца. Дървено черчеве и дървени решетки, бели ленени завеси с дантела по краищата (вмeсто подгъви). Кепенците са все още отворени и поглеждам през прозореца към тъмното синьо небе, изпълнено с блещукащи в далечината звезди. Някой ми говори, но нито успявам да го чуя, нито да реагирам. Всъщност чувам, но гласът изглежда така отдалечен, че не си струва да се опитвам да отговоря. Едно котенце на двора си играе с паднала от дървото круша. Малинакът стои неподвижен. Надявам се да има малини сутринта за мен. Вратата пак се отваря и мама и Георги влизат в стаята. Време е за вечеря. Токът спира и пак идва. Прозорецът се превръща във врата и изведнъж се появява голямо орнаментирано стъкло. Натискам дръжката и отварям вратата. От ляво стои голяма елха. Всички, с изключение на сестра ми сме си вкъщи, имам предвид татко, мама и брат ми Георги. Мама още украсява огромното дърво с играчки и ме пита дали ще й помогна, но аз просто я подминавам. Искам да стигна прозореца и да видя дали има сняг. Пресичам стаята и - още една врата. Цялата е бяла. Навремето беше със стъкло, но сега е сложен пресован картон. Влизам в стаята. Дъщеря ми скача от масата на дивана, от дивана на креслото и така без да спира подскоците си. Брат ми и баща ми сякаш се забавляват с гледката, но на мен кръвта ми кипва и започвам да се карам на Беатрис и й казвам да спре да се държи като маймуна. В момента, в който тя ме вижда, започва да крещи от радост, че съм се прибрала и продължава отново с подскоците, но този път по-бързо. Затварям си очите и когато ги отварям отново, разбирам, че има още един праг за преминаване, още една врата за отваряне.

 

I cimb the stair of my grandfather's old ancient to me house. There is a small balcony-like space that I love. It is kind of isolated from the second floor hall yet it is there. There are three doors and I pick up one of them. Right behind it I hear voices. I push down the handle and then the door opens. My dad's aunt is trying to put some milk in a bowl with a tea spoon instead of pouring it. She is absolutely calm but it seems that this drives my dad crazy. I walk past her and go to the window. A woodframe and wooden bars, white linen curtains with lacework at the ends (instead of hems)The shutters are still open, so I look through the window and see the dark blue sky with stars twinkling far far away. Someone is talking to me but I can neither hear, nor react. Actually, I do hear but it seems so distant that it isn't even worth trying to respond. There is a kitten in the yard playing with a fallen pear. The raspberry bush is still. I hope there will be some berries for me in the morning. The door opens again and mom and George enter the room. It's time for dinner. There is an electricity cut and there is light once again. The window turns into a door and all of a sudden there is a big pane of patterned glass. I push the handle and open the door. There is a big Christmas tree to my left. We are all home but for my sister, I mean dad, mom and my brother George. Mom's still putting dome decorations on the enormous tree and she asks me if I would help her but I just pass by. I want to go to the window to see if there is any snow coming down. I cross the room and there is another door. It's all white, there used to be a pane on it but now I see a piece of pressed paper. I enter the room and my daughter is jumping from the table to the sofa and from the sofa to the armchair, repeating the whole jump again and again. My brother and father seem to be entertaining themselves with this home show but the blood comes to my head at the very sight of this and start scouling Beatrice and telling her to stop behaving like a monkey. The moment she sees me she starts yelling with joy that I'm home and then proceeds with her jumping even faster. I close my eyes and when I open them I realise there is another threshold for me to cross, another door to open.

 

Илина

Fishing for chicks

I'm walking through our living-room door, it's a big white door a wooden one with a lot of ornaments on it. I'm bored and I have no particular reason to go there...just walking around the house I guess. I open it and the first thing I see is my father laying on the sofa, the TV is on, but he is not watching it. He is holding a fishing rod in his hands and he is pointing it at the TV screen. As he sees me he looks at me mischievously and smiles. 'Dad, what are you doing?' I exclaim rather puzzled. 'Can you guess?' is his answer while his eyes fixed on the screen. There was some dancing

show going on at the moment and I could see those beautiful half-naked dancers, moving about before my eyes.

'I'm fishing for chicks.', he said.

I started laughing as hard as I could, 'Can I also try'

'Sure, it's not hard' So he gave me the rod and watched me while I was pointing it at the screen. In vain, of course.

 

I'm around 10 or 11, it's summertime and I'm out in the neighbourhood playing with my friends. But they just come up with this ridiculous idea that we should go and steal some plums from our crazy neighbours' backyard. I don't approve of it but the challenge is too tempting to resist... So I go first - I climb over the green iron door of his yard followed by a couple of friends. We are quietly sneaking towards a plum tree when all of a sudden I hear a loud indignant shriek and I see that nasty neighbour holding a stick and running at the speed of light towards us. The world is panic, I can hardly remember that run which seemed to be an escape to life.

 

I'm 22 now almost 23 and I go through the door of the house of my dreams. There is nothing special about the door, it's black and quite solid with no signs on it, no bell either. As I enter my favourite room my kitty-cat runs toward me and starts jumping at my feet. Happy to see me. The room is quite spacious, all painted in white. Almost no furniture just a wide flat bed, 2 comfortable armchairs, a glass table and some cushions dispersed on the floor to sit on. The best thing about this room however, is the huge sliding glass windows, which directly face the sea and the beach and whenever I open them I can feel the breeze on my face. The room is empty, there is a knock on the door...This must be my friends coming...

 

 

Ева

Спомени от детството

 

Footsteps, my footsteps, I am taking my time, walking very slightly, minding my footsteps, tiptoeing. I want to be quiet. I need to be quiet. I can barely hold my laughter, I am so excited at the thought of my own cunningness. Hush! Be quiet, be quiet. There it is, the door to my parents' bedroom. I can hear the snoring. He thinks he has escaped me, he thinks he will be able to get away from me. Well, how about that. I am smart and cunning and he isin for a big surprise. I hate those wooden doors, they squeak. But I know how to handle it. The thing is to be patient, take your time, no need to rush. Open it very very slowly, quietly. There! I am in. And he is just asleep. You little rascal. You wanted to escape me but now watch me beat you at your own game. I approach the bed on tiptoes holding my breath, wouldn't want to spoil the whole thing just when I am so close to carrying it to the end. Now! It is the right moment. I scream, a loud piercing scream and jump on top of the bed, rolling with laughter. I've done it... Now he will know who is in charge. Buck seems nonplussed, he must be terrified. Stupid dog! You are supposed to bark. What do they teach you at the dog's school. Well, time to go. Have a math test tomorrow, cannot waste my time playing around with a German shepherd that has no sense of humour.

 

Дарина

На 16 години съм и се намирам пред вратата на любимия ми джаз клуб. Откога очаквах този ден, Св. Валентин. Никога не съм получавала валентинка, а и по принцип винаги съм мислила този празник за глупост. Все едно да обичаш някого само в този ден. Но тази година се надявах да е различно. Имах приятел който се надявах да бъде сериозен. Но явно баскетболът и карането се оказаха по-важни от мен на 14 февруари и аз трябваше да отида на клуб сама. Вече чувах музиката. Погледнах през стъклото на вратата и видях толкова много щастливи двойки. Домъчня ми. Реших да му се обадя, но той беше в лошо настроение. Бил се карал със сестра си, аз не съм била виновна. Винаги съм се старала да разбирам хората. Човек не може винаги да е весел, но поне може да се постарае. Поех дълбоко въздух, отворих вратата и влязох. Не можех да си позволя да се съсипвам на такъв празник. Групата на живо свиреше все блусове, а аз единствена стоях сама. Може би трябваше да си тръгна. Тъкмо се насочих към изхода, когато един от музикантите, тромпетистът, слезе от сцената и ми подари роза. Все пак си струваше да дойда.

Българската литература

© 2002 Литературен форум