Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Свилен Стефанов

GLOBAL SOAP

Видеоинсталация на Юлиан Розефелд в галерия XXL

 

Юлиан Розефелд е видеоартист, живеещ и работещ в Мюнхен и Берлин. С помощта на "Гьоте-институт" - София и Фондация "Съвременно изкуство" негова видеоинсталация беше показана и в София. Веднага трябва да се каже, че това е един от най-проспериращите съвременни немски художници. Наистина показаното тук е на много високо ниво и най-малкото показва сериозно отношение към визуално-техническите аспекти на днешното изкуство.

Залата на XXL е напълно затъмнена и покрита изцяло с някаква черна материя. Четири синхронизирани видеопрожекции представят избрани кадри от познатите на всички "сапунени сериали". Образите са от различни филми, но се набива на очи, че показваното на четирите екрана е знаково идентично. На ниво на кадриране, облекло, поведение - всичко е парадоксално свързано, сякаш е същото. Сякаш текат дубли от един и същ филм. Парадоксалното е, че различните актьори очебийно използват едни и същи актьорски техники. Четири различни актриси, едновременно и по съвършено идентичен начин кършат ръце, плачат и изразяват страдание. Четирима мъже изразяват възмущение или учудване, използвайки приблизително еднакви жестове. Някои от въпросите в преслиста, на които би трябвало да дава отговор инсталацията на Розефелд са: "С какво се характеризират и какво създава модерните икони в епохата на медиите?" и "С какъв картинен език си служат продуцентите и какъв образ на съвременния човек показват те в своите сапунени опери?"

Всъщност идеята на Розефелд не блести с никаква оригиналност, защото стереотипността на сериалите е отдавна известна. Фактът, че техниката на актьорската игра е в определен смисъл канонична, че се търси перфектната познаваемост и безкрайна повторяемост, е сериозно интерпретиран в теоретичните изследвания по въпросите на подобен тип кино и въобще на съвременната мелодрама. Възможно е авторът да е стигнал по обиколен (собствени художнически прозрения!) път до семантичната основа на работата си, но не това е важното. В случая доброто произведение се получава от едно неиновативно "откритие" (умишлен оксиморон), но изключително във връзката с добрата визия и начин на представяне. Авторската работа в съвременното изкуство често опира до усета "какво точно да се избере", "какво точно да се покаже" и най-вече "как да се покаже избраното". В случая авторът показва парчета от телевизионни филми като един вид "ready made". Те не са снимани от него - той ги избира, посочва ги като важни и променя техния контекст. В случая ключов е елементът на симултантност на кадрите, в ритъма на своята едновременност те се отчуждават от утилитарното си предназначение и се издигат до монументалността на социално обобщение.

В съвременното изкуство май най-добрите са тези, които превръщат "нищото" - "в нещо". Новостта като идея е девалвирала и незъдължителна, всички изразни средства са всъщност вече неоакадемични, а комбинациите им могат най-точно да бъдат обозначени като маниеристични. Да си успешен днес, означава преди всичко да се движиш по линията на добре направеното, скъпо и усложнено изкуство. Все неща, които имат способността да трансформират перфектно баналностите в събития. Българската специализирана публика също се трогва май само от това. От скъпото, мултимедийното и степента на "направеност". Типично за провинциалната среда.

 

***

Още една изложба, този път българска, поставя въпроса за традициите и професионалната "направеност" в изкуството. Моника Попова и Галя Пенкова показват съответно живопис и поезия в една от залите на "Шипка 6". Живопис и текст - амбициозно начинание с предистория, ако си спомним, че предишната изложба на тези талантливи автори, представляваше същата симбиоза, но тогава живописният образ и текстът се вплитаха в територията на типичната кавалетна картина. Сега те са отделени. Текстовете са вдигнати на голям формат и са поставени между живописните работи. Самото подреждане е изключително добро и "отваря" експозицията - зрителят може да се съсредоточи върху текста или образа без никакви излишества да притесняват размисъла му. А има какво да се види и прочете.

Работите на Моника Попова се майсторски изработени (това е по-точна дума от "направени") със замах, артистичност и чувство за естетизиране (на това последното ще се спра отново). Някои от тях са буквално шити с игла и цветни конци. Те са подчертано ръкотворни и не бива да забравяме, че изходната позиция на автора е керамиката. "Ръкотворството" обаче някак изпреварва и неглижира тезата на авторите: изложбата се казва "Еросът невъзможен". В тази изложба има много прегръдки, вулви, фалоси - обаче те са естетизирани, превърнати са в пластична материя и така се губи нишката на "еротичната непостижимост". Добре, това е метафора, която при това се "разиграва" от текстовете на Галя Пенкова. И наистина е така. Текстовете са себични и зли в сполучливата си част. Те са сякаш от два етапа на писане. Едните действат категорично и твърдо и са определено качествени и сами по себе си. Друга част приличат повече на "поезия" и тъкмо това ги разколебава. Те очевидно са по-старите. Живописта и поезията си препращат сила на внушението, което не би било толкова силно, ако биха били предствени отделно.

Живопис и текст - звучи много концептуалистко, обаче не е. Те комуникират, но си остават разделени като видове изкуство. Текстуалното не претендира за самостойно визуално битие. То си е текст, както в случая картината си стои в пластицизма. Поетиката на концептуализма и нейните разновидности тук нямат нищо общо.

Това е много качествена изложба, но качествена в рамките на определена координатна система. В системата на локалния пластицизъм - на всичко онова, което свързваме с непосредстваната пластическа традиция от 70-те и 80-те години. Това не е недостатък, а особеност. Тук имаме желание за рисуване, за живопис, за традиция и много "философска мистериозност". Показателно беше и откриването - слово, раздвоено в своята "духовна" претенция и същевременна тривиалност. Въобще желание за "висока летва". Самото изложбено място, обаче, конкретно препраща към измеренията на ценностната скала на 80-те. Но и претенциите за "летвата" са в тази посока. Старата система се обновява и иска "ново уважение". Всички искат уважение - стига вече концептуалисти - изкуството е занаят и съдба, а не някакъв "въздух с обяснения". Лошото е само, че в България пропуснахме не само концептуализма, но и трансавангарда.

От няколко години насам позатихналите локални тенденции отново се активизираха. Може би това ще да е нашенският трансавангард? Тази изложба е един от най-добрите резултати, даващи много надежди. Изкуството се модернизира, "извърта се", за да оцелее, раздира се между новостите и тукашните пишман авторитети... Като цяло съм много любопитен какво ще се роди от новия напън на регионалния ни пластицизъм. След такива изложба не мога да не съм оптимист.

Българската литература

© 2002 Литературен форум