Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

В традицията

Гео Милев

Далеч на юг - в онази тиха есенна вечер, сред пустинното бранно поле от безлюдие и безчувствени скали, - когато в душата ми проникна мразният трепет на вестта, че Димчо Дебелянов е мъртъв - пред мене се разтвори едно кърваво и ужасно око с хладното безумие на един голям въпрос. Там долу, из помръкващите, вечерни долини, дойде до мене траурният спомен за покойния поет, по една стръмна пътека, от камък и червени тръне, която отвеждаше - бавно и страшно - към едно мъртво минало.

2. Димчо Дебелянов бе посечен в жертва на една голяма и страшна Химера. Безсмислената Химера Отечество.

3. Димчо Дебелянов беше пленник на голямата проблема Изкуство. И остана недовършен. Той не достигна онова, което дири.

И все пак: неговите скръбни строфи са ярки петна сред пространното безцветие на българската поезия. Димчо Дебелянов беше достатъчно силен, за да отрече традицията и да подири един нов път; свой път (той беше най-самобитният между младите български поети). Но този път остана недовършен.

4. Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието - неговата поезия. Димчо живееше един страшен живот на съвестта - в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи - между волята и безумието.

5. Душата на Димчо Дебелянов - това е неговата "разблудна царкиня", която се люшка между чудовищни подеми и падения в пищните зали и тъмните подземия на някакъв старинен дворец, забравен над брега на пустинното море, което, след толкова безумни нощи, бездушно мълчи:

- Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.

Назрели за греха, кънтят греховни бездни,

витае трета нощ над водната пустиня

и блудна мрачина гаси венците звездни.

6. В "Легенда за разблудната царкиня" е отразена чрез символи една философия на литературната бохема, син на която беше сам Димчо Дебелянов - и онези, на които той прилича: Бодлер, Верлен.

Но Димчо Дебелянов не беше избистрен като "символически" поет, какъвто можеше и обещаваше да бъде; той нямаше пред себе си един определен художествен идеал, какъвто можеше и трябваше да има. Защото остана докрай стегнат в задушната черупка на тази тъмна страна, която убива своите поети; която отведе Димчо Дебелянов далеч към Струма, за да запечата в сърцата ни скръбното число 3 октомври 1916.

 

Владимир Василев

Явно е, индивидуалистическите мотиви в поезията ни преди Димчо Дебелянов са изживени. Личността, която диреше абсолютното си самоутвърждение над колектива и извън границите на реалното, се връща - поразена от гръм или уморена в своята химеричност - към светия източник на живота и дири отново самопостигането си в него. Със стрелката на това възвръщане може да бъде отбелязано мястото и на Димчо Дебелянова в нашата лирика. Тя ни изведе из бездните и сне от небесата - за да ни приближи към човека.

С яркоцветни пориви Димчо Дебелянов се стреми към живота. Има нещо борческо в първоначалните му духовни импулси. Като Пенчо Славейков и той се носи с призванието за някакъв подвиг. Но докато за рефлективно-съзерцателната натура на Славейкова тоя подвиг е в борба навън - за едно по-високо културно-етическо съзнание у своите съвременници, - у Димчо Дебелянов обратно: сам поетът трябва да се прероди и възвиси в него - в силата на рицар и смирението на жертва. В него той трябва да разреши не другите, а самия себе си. Защото, в противоположност на Славейкова, Димчо Дебелянов е натура непосредна и емоционална.

Не бихме сбъркали, ако в основата на Димчо-Дебеляновата поривност към живота поставим светлата му вяра и едно хедонистично чувство, което, струва ми се, е от основните сложения на душата му. Вярата му иде от детинството - мечтателно и чисто, - а хедонизмът е стремеж към пълнотата на живота. Тия две сили дават тая огнестройност на неговото чувство - плътно и все пак янтарно-прозрачно.

Димчо Дебелянов е роден с възторг и дири възторга - в любовта, в красотата, дори в самозабравата на живота. Пленник на тоя възторг, той се втурва с пурпурни доспехи в живота - за да го обгърне и покори, да въдвори там своето пълновластие.

Уви, оказва се, че оръжията, с които излиза, са от твърде крехък, твърде нежен метал - не издържат, пречупват се...

Още на прага на деня го посреща Грижата. Тя остава негова спътница през целия му живот. Но вместо да събуди ропот и да разгори воля за борба, тя избистря у него мъдро и успокоено някакво съзнание за неотменим негов жребий. "О, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път!" Тъй е със скромните и чисти сърца, които считат, че даровете на живота са за други, че на трапезата тяхното място е последно. У Димчо Дебелянова това съзнание иде от другаде: беднотата и грижата - те са също неговото детинство, трябва да ги приеме като факт. Той е научен да понася всичко. Какво го чака днес - разгром или победа? Той чака победа и е готов да понесе поражението. Но след всяко поражение дързостта му отново възпламва и той отново се впуща със златните си копия в живота. Един миг по-късно - на всяко блести капка от неговата кръв.

Съзнанието за своя жизнен неуспех е у Димчо Дебелянова извънредно властно и фиксирано. Съдбата се изпречва напреде му като враг, който осуетява всеки негов щурм, всяка дързост да покори живота. "Черна песен" е песента за нейното коварство. Някаква ръка на злодеец откъсва от дървото на живота грейналите плодове - преди още да узреят, преди поетът да вкуси от сладкодъхния им сок. Той остава на обруленото дърво като есенен лист, който едва се държи на своето клонче.

 

Де мойта свежа, росна зелен,

де гроздът, в късен зной налян?

Ах, моя труд бе труд безцелен,

и блян безплоден - моят блян!

 

Тоя мотив за безплодността на всяко негово усилие преминава през светлата поезия на Димчо Дебелянова като черна нишка, на която са нанизани от най-хубавите му песни - "Победен", "Като безумната закана", "Песен", "Назад през сънища стъмени". Животът го позовава на своя пир не за друго, а за да разбие в земята току-що дигнатата чаша и да изгаси слънцата на едва почналия празник. Неговата участ е да вижда при всеки полет крилете си вързани, да не може да дигне десница дори в минути на безумносвещен гняв! В това е неговия трагизъм, трагизъм на безсилната воля - опънатия лък, чиито стрели, ударени в гранита на живота, рекушират и раняват самия стрелец.

Все пак един-два пъти поетът успява да стигне до пищните градини на живота и до техните червеногрейнали плодове. "Жертвоприношение" е една картина, дето виното на младостта се лее буйно и кипящо. Но - в каква кристална чаша е поднесено то и с какво благоволение поетът пристъпва към нея! Празникът на младоженците е ясен като празник на свето тайнство и като над олтар димът на тамян се носи над брачния балдахин.

Само тъй, под венеца на благословението и в чашата на причастие, поетът приема даровете на красотата. Инак, в баналните дрехи на прелъстителка, той я отблъсва и нейното приближаване извиква предупредителния зов "не спирай ме хищноразголена, рабиньо на жадната плът!" ("Лъст"). Откривайки тайната на велико познание, нейните чарове носят и гибел. Не на едно и две места Димчо Дебелянов нарича докосването до жената "грях", "черно падение" и жаждата за нея "греховна жажда". Той гледа да я избегне от своя път и само в час на изнемога поетът се впуща в разгул - за да удави в него скръбта си и да отмъсти на черната си съдба.

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум