Литературен форум  

Брой 20 (504), 21.05.2002 - 27.05.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ЗАЩИТА

Владислав Богоров
адвокат

Защо голямата защита означава малка защита?

 

Наполеон е казал, че законите не трябва да се пишат строги, за да се спазват. Ще рече, че повече строгост не винаги означава повече ред. По този повод в стопанския живот е изведена крива. Тя отразява зависимостта между размера на данъчния товар и постъпленията от данъци. Оказва се, че с увеличаването на данъците постъпленията в държавата се увеличават само до един момент. По-нататък те... спадат! На пръв поглед и математически изглежда безсмислено, но житейски е съвсем лесно да се обясни: високи данъци, ниска събираемост.

Родният законодател отдавна е забравил тези прости истини. Например в трудовото право. У нас то дава голяма защита на работниците. Те имат защита при уволнение, докато в редица американски щати желанието на работодателя да прекрати трудовия договор е достатъчно, за да го направи едностранно. Те имат право на пълно обезщетение при настъпването на всякакви вреди, независимо дали работодателят е допринесъл за настъпването им. Освен това последният е длъжен да ги осигурява. Кодексът на труда е обширен: все права и права. Какъв е резултатът от всичко това? Че работодателите не сключват писмени трудови договори. Така не само се отървават от гореизброените си задължения спрямо работниците, но даже са в състояние да не изпълнят главното си задължение: плащането на заплатата. Привидно огромната грижа на законодателя по отношение на работника е довела до това, че неговите права не само не се множат, ами и намаляват. Не само, че няма да има защита при уволнение, но няма да има и заплата! Как се е стигнало дотук? Някои предполагат, че причината е в невежеството на законодателя. В неговата откъснатост от действителността. Аз смятам, че главното е друго: желанието на последния да прави пропаганда, вместо да решава практически проблеми. Изкушението да напише кодекс, който е красив, вместо работещ.

А сега да видим Закона за закрила правата на потребителите и правилата за търговия. Според него когато потребителят направи рекламация за недостатъци на стоката, търговецът е длъжен да ги отстрани. Срок обаче, в който това трябва да стане, не е указан. Правистите знаят, че когато за из-пълнението на едно задължение не е посочен срок, то трябва да бъде изпълнено незабавно. Не след час или два, а незабавно. Тоест, отивате в обувния магазин, показвате разлепените обувки и гаранционната карта и - със самото показване - продавачката вади нов чифт. Голяма защита за потребителя, нали! Не. Законът е нереалистично строг, което води до това, че никой не го спазва.

По искането за налагане на обезпечение съдът се произнасял "веднага". Пише го в Гражданския процесуален кодекс. Не след час или два. Но нали съдията трябва да има време да вникне в искането! Обаче това не е главното, главното е, че може да минат часове и дори дни, преди то да достигне до него. Подаваме го по пощата, то влиза в сградата на съда, но минава поне ден, преди от регистратурата да го препратят. А какво става, ако искането постъпи в 5 без 5? Съдът работи до 5. Самото написване на обезпечителната заповед ще отнеме повече време. Но законът е непреклонен: веднага. Резултатът е, че съдиите се произнасят не до час и не до два, а понякога след дни, че и след повече.

Същото откриваме и в наказателно-процесуалното право. То е пътят, който трябва да се извърви, за да бъде наказан някой. Или - с други думи - за да бъде обявен за престъпник. У нас то е нечувано демократично. Да започнем със задържането от полицията. У нас то е до 24 часа, докато в страни като Франция достига 72 часа. У нас, за да бъде осъден един крадец, вината му трябва да бъде доказана не веднъж, а три пъти! Първо пред следователя (съответно пред дознателя, в зависимост от поредните изменения в закона). После пред прокурора. После пред съда. Една и съща дейност, едни и същи доказателства, три пъти. Защо? За да бъде много подсигурено правото на защита. Не една, а три цедки. За заподозрения е достатъчно да се отърве само от една от тези цедки, за да се отърве окончателно. За държавата е необходимо да му попречи не веднъж, а всичките три пъти, за да го затвори. Това е една от причините за смразяващата статистика: едва 4 процента от образуваните наказателни производства стигат до съда. От тях едва 2 процента - до присъди. Останалите 98 процента се губят по пътя. Но да не забравяме, че и тия 98 процента не са всички извършители на престъпления, а само една малка част от тях: заловените. Някои ще възкликнат: да, вярно, че обществото не е защитено, но поне заподозреният е! Повечето виновни няма да стигнат затвора, но поне невинните няма да попаднат там! Те са прави: ако никой не попада в затвора, няма шанс и някой невинен да попадне там. Няма наказани, значи няма и несправедливо на-казани!

Същата история и при съдия-изпълнителите. Голяма защита на длъжника. И голямо човеколюбие. Може да е излъгал хора, да им е взел парите, да си е купил с тия пари апартамент, но те не могат да сложат ръка на същия тоя апартамент! Защото е несеквестируем, ако е единственото жилище на длъжника и е неделим. А такива са кажи-речи всички апартаменти в България. Всъщност това е не защита, а липса на защита за същия тоя длъжник. Защото кредиторите му, отчаяни от подобни закони, ще се обърнат към извънзаконните средства. Ще го причакат. Ще го заплашат. Ще го бият. Ще го осакатят. Което е по-страшно и от най-страшния съдия-изпълнител на света, нали! Когато палката омекне твърде много, замества я бухалката! Така изборът не е между малка или голяма защита, а между малка или никаква.

Българската литература

© 2002 Литературен форум