Литературен форум  

Брой 21 (505), 28.05.2002 - 3.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Фани Цуракова

Лош ден в долината

 

Иво знаеше - в дни, в които облаците притискат долината, не бива да остава време за съзерцание. Затова в два се зае да събере листата от двора. След това щеше да зазими шадравана. После - да почисти бронзовия бюст на мъжа, дарил къщата преди години на писателско сдружение. Както и паметните плочи на няколкото писатели, починали по-късно тук. В пет щеше да запали печката в ресторанта. В стаите, които напоследък се използваха и като хотел, слагаше електрическа печка. Ако някой влезеше в ресторанта, щеше да промени програмата. Но на това, в ден като този, не биваше да се разчита. Беше двадесет и седмият такъв. Иво изхвърли листата и се миеше, когато вратата на ресторанта задра по дървения под. Беше жена. Сама. Около петдесетгодишна. Слаба. Може би щеше да се съгласи да яде омлет. В краен случай, Иво щеше да изтича до магазина и да вземе месо.

Посетителката обходи с поглед празния ресторант, картината с руините на римската баня в градчето, прозореца към двора и избра маса. Пътната чанта остави до вратата.

- Бутилка мавруд! - жената преметна сакото си върху стола и извади цигари.

Иво си спомни - посетителката беше отсядала тук преди години. И го бодна съмнение.

Жената изпи половината от виното, като отговаряше едносрично на думите на Иво за времето и мавруда. После поиска стая. Предупреди я, че хотелът не се отоплява. Щеше да й даде печка, но искаше да провери нещо.

- Не ме интересува - отвърна тя.

Казваше се Жени - Иво беше сигурен. Както и че тя може да изпие две бутилки вино. От мавруда беше само тази - отворената. Иво реши - след него ще й предложи поморийско каберне. Знаеше - то гали, смирява душата, поднася отговори на въпросите й. И дори подозрението му да нямаше основание - беше по-добре от мавруда, който лепеше парчетата на яростта и ги затъкваше в гърлото.

- Наблизо има отоплен хотел - каза Иво - вече изкачваха стълбите към стаите.

Жената не го удостои с поглед. Чантата й тежеше - вероятно носеше книги.

На етажа Иво отвори една от стаите.

- Горе! - изрече жената. - Мансардата искам!

- Не е отваряна... от половин година! Тук е по-добре! - Иво се извърна, за да надзърне в очите на посетителката и да изясни подозрението си, но тя продължи към стълбичката за тавана.

- Може да има мишки в мансардата! - Иво продължи да изучава в гръб жената. - Ниска е - произнесе - на хралупа прилича!

Посетителката не спря. Антон вече знаеше - жената е автор на някои от книгите в чантата. Другите бяха любимите й заглавия. Досрамя го, но си призна, че се надява тя да има поне пари за виното.

"От две хиляди години сьдбата на рода ни е да посрещаме и да изпращаме - казваше дядо му. - А да следваш съдбата си, е достойно и сигурно!".

Зад бара Иво продължи да бърше чашите. Ако жената слезеше да си допие бутилката, ясно беше какво го задължава професионализмът в разговора. Както и това, че и да не поръча, е длъжен да сложи мезе на масата й. Знаеше и какво трябва да направи утре на обяд. Вратата на ресторантчето задра, посетителката влезе и седна - отново с гръб към бара, загледана в дворчето. Допи виното без да отрони дума. После поръча втора бутилка. Иво нямаше опит с жените и му мина през ум да извика полиция. Но щеше да е непрофесионално. Реши, че ще направи каквото трябва, а изборът беше неин.

- Имам да си помисля за разни неща - каза посетителката, докато той отваряше кабернето - затова седя така.

- Хубави празненства ставаха преди време до шадраванчето - отвърна Иво. Жената отстрани ръката му и сама си наля от виното.

- Както тогава, когато ви избраха за Принцеса на стиха, а в шадраванчето се изстудяваше шампанско! - продължи Иво.

Жената го погледна, но бързо извърна глава към прозореца. Иво прибра празната бутилка и пълния с фасове пепелник. Гадеше му се от мисълта за следващия ден. Жената още не беше отворила дума, че има право на безплатна нощувка. Иво върна обратно почистения пепелник на масата й.

- Която веднъж е станала Принцеса, пак става - каза й.

Този път жената не го удостои с поглед. Иво се опита да не мисли за загубата на утрешния и по-утрешен ден, а върху това, което следваше. Тя сигурно, например, щеше да поиска бутилка за стаята. В мазето имаше още една от поморийското. Донесе го. Намери посетителката все така облегната на ръката си. Не беше взела от мезето. Иво не забеляза да е пияна. Помисли си: "Кабернето, вярно, поднася отговори, но самотата често лишава от слух или примесва чутото със стари съмнения." А от опит знаеше и друго - думите с възхита, караха душата да се вслушва.

- Принцесо - Антон придърпа стола до посетителката и седна, - кажи стиха от онази нощ! Помниш ли го?! - той доближи светналите си очи към нея. - И една светулка, тогава, влезе в косите ти нали?! - допълни.

 

На следващия ден той изчака до дванадесет и тридесет и се подкани да се качи до мансардата. Професионализмът изискваше гостите да напуснат хотела не по-късно. Щеше да почука настойчиво и ако нямаше отговор - да позвъни в полицията. Полицаите щяха да отворят. Беше приготвил втория ключ. Пътьом те взимаха лекар и поемните лица. После оставаха свидетелските показания. Те губеха два дни. Антон си даде още три минути, в които провери пощенската кутия - очакваше сметката за водата. Татко му казваше: "Нашата долина смирява със смъртта, затова привлича уморените." Влизайки в ресторантчето, Иво видя посетителката. Сега бе избрала масата до бара. Вгледа се в подпухналото й лице. Виното беше с добро качество, не беше от него - дори да беше допила това, което взе в стаята. Носеше на алкохол. Значи е гълтала лекарства - реши, - но не й е стигнал куражът за достатъчно."

- Принцесата се събуди! - произнесе на глас.

- Да уредим снощната сметка! - отговори дрезгаво жената.

- Петнадесетгодишен бях на твоето празненство - продължи Иво, - много хора бяхте и трябваше да помагам на татко!

- "Принцеса"! - тя отброи банкнотите. - "Принцеса"! - повтори с растяща жлъч.

- Който е бил принцеса веднъж, пак ще стане - Иво й върна рестото, - нали се разбрахме?!

- Илюзии... От поморийското имаш ли още?

- Друго ще ти дам - мелнишко, влива сила в душата! Мощ!

- "Принцеса"! - продължи жената.

- Да ти налея ли, или сама предпочиташ? - професионализмът задължаваше да се уважават навиците на клиентите.

- Отрепчица съм! Не принцеса! Отрепчица! - ръцете й се извиха нагоре. - Талантлива съм била! Пет скапани книги и пропилян живот! - жената отпи.

- Само това мога! - тя посочи бутилката. - Само да пия вино! Цял живот, употребен за пет глупави книги!

- Хубаво е мелнишкото, нали? - попита Иво.

Посетителката кимна и продължи:

- Да имам нахалството да се изправя до векове писатели?!

Иво се върна зад бара и погледна сметката за водата.

- Май и снощи ти ги говорих тези неща? - жената смекчи тона.

Антон вдигна глава.

- Да - каза.

- И от тези, които умряха тук, горе, в мансардата, си ги чувал?! И този, последният от преди шест месеца?! - жената издаде рамене.

- Да - повтори Иво. - И от други, когато си пийнат или са махмурлии...

- Гаден занаят! - жената смачка празната кутия от цигари, извини се, но взе от цигарите на Иво.

- Но може да те направи принцеса! - той доля вино на посетителката. - А бил ли си веднъж, пак можеш да станеш!

Жената поклати глава.

- "Принцеса"! Не съм способна и на онова, което те направиха! - тя посочи нагоре към мансардата. - Други посмяха! А аз?! Заканвам се снощи и нищо! - тя погледна с вина към бара.

- Не винаги става от първия път. - Иво бършеше рафта зад него. Погледът на посетителката просветля.

- И Овидий е пробвал няколко пъти преди да го направи - продължи Иво.

Жената замръзна с вдигнатата чаша.

- Римлянинът?! Поетът?!

- Да. Във вилата до северната порта се е обесил. - Иво свали шише от скъпо уиски, в което беше сипал сок от компот.

- Млада бях, имали са интерес да ми кажат, че мога да пиша! - посетителката доразчорли косата си. - Излъгах се! Повярвах им!

- И гърци са избирали долината ни. - Иво разгледа избледнелия етикет на шишето, поколеба се, но заизсипва съдържанието му в мивката.

- "Принцеса?!" Принцеса, която не написа нищо! Която за учителка не я искат!

Кърпата в ръцете на Иво престана да се движи.

- Нали опита?! - веждите му подскочиха нагоре. - Нали посмя?! Нали повярвахме една нощ?! Само принцесите го могат!

Жената побутна с отвращение пълната чаша пред себе си.

- Да ти сваря бульон? - Иво наля гореща вода и надникна към небето. - В два е последният рейс. Не бива да се нощува тук - додаде и сложи сух бульон в чашата - Ако душата е обърната срещу тялото, има дни, в които не е добре да се нощува тук.

- А влакът?! - посетителката запали нова цигара от неговите.

- Изпусна го - отвърна Иво, - спира този в дванадесет. А се случва и да ни отмине.

Жената отпи без да отделя поглед от лицето му.

- Колко дни не си имал клиенти? - попита.

- Двадесет и осем - Иво й поднесе бульона. - Ако не броим теб.

Жената забърника внезапно припряно в портмонето си.

- Имам право на безплатна нощувка! - тя измъкна членска карта на писателското сдружение. - Ако имах пари, щях да я платя, но нямам!

Иво се беше заел да почиства мивката и не отвърна.

- И ти, ти какво ще правиш?! - ръцете на жената се насочиха към опушените стени, към демодирания бар и излинелия под.

Иво вдигна очи.

- Ще чакам - каза.

- Какво?! - гневът зачерви лицето на посетителката. - Какво?! - тя удари с ръка по банкнотите. - "Ще чака"?! Там, където влакът понякога спира в дванадесет! Където и Овидий не е дочакал!

Иво вдигна рамене:

- Има такива дни - отговори, затърка алпаката и добави: - Но има и кралски нощи, принцесо!

Посетителката поклати глава:

- Подиграваш се!

Откъм тезгяха й отговори стърженето на гъбата.

- Ще посмея! Пак ще дойда и ще го направя! - изрече жената.

Иво продължи да търка.

- Не вярваш?! - посетителката разпери ръце и разплиска от виното.

Иво отклони поглед от червеното петно върху покривката, клекна и потърси под мивката четка - с нея алпаката се почистваше по-лесно.

- В такъв студ - продължи жената - как да го направиш?!

- Ти каза, че не искаш печка! - Иво наново затърка.

-Аз?!

- Каза, че отиваш да се тровиш и не ти е нужна! - Иво се наведе над мивката, но произнесе ясно: - И ще платиш изпирането на покривката!

- За покривката?! - посетителката се задави. - За това петънце?!

- Да! - Иво каза сумата.

- Това влиза в сервиза! - продължи в кашлицата си жената.

- Не влиза! - Иво пусна водата. Разтреперана, жената извади исканите пари:

- Това вече не е клуб! - произнесе. - Не е творчески дом!...

Думите на посетителката продължиха, но Иво, съсредоточен в работата, не отговори. Накрая я чу сърдито да отмества стола, а отсечените й стъпки да разскърцват стъпалата към хотела.

Иво запуши бутилката. Парите от сметката щяха да стигнат да плати водата. Погледна часовника. Жената имаше време да хване автобуса. Сега той трябваше да зазими шадравана, а в три да почисти бюста на мъжа, дарил къщата на писателското сдружение, както и паметните плочи на няколкото негови членове, решили да умрат тук. Иво видя как жената излезе на улицата. Професионализмът изискваше, разбира се, най-напред да смени използваното спално бельо. Макар днес да не му се щеше да застава под ниската напречна греда на мансардата. Поколеба се. Баща му би разбрал безсмислието бельото да се смени точно сега. Дядо му щеше да каже: "Лошите дни в долината са за уморените хора! А се уморяват страхливите! Защото се колебаят пред задълженията!" Иво не беше съвсем съгласен с думите му. Смяташе, че дядо му просто беше направен от по-твърд материал, отколкото повечето хора, но тръгна към хотела. Когато остаря, седнал зад бара, макар да не работеше, той твърдеше още, че изворите били опасни за мъжете - доограбвали яростта им. Да се оставиш да ти ограбят яростта, пък бил най-големият грях за мъжа. Изворите подлъгвали - казваше още, - защото приличат на вода от утроба. И предизвикват плуване назад във времето. А именно местенето напред-назад във времето е пагубно за мъжа. Него го умеят само жените. Дядо му - съвсем в края на дните си - твърдеше още, че краят на Рим започнал от тяхната вода и беса по блаженство. Иво влезе в мансардата и без да гледа към надвисналата над главата му напречна греда, се зае да смени спалното бельо.

Българската литература

© 2002 Литературен форум