Литературен форум  

Брой 21 (505), 28.05.2002 - 3.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Искра Панова

Из "Вазов, Елин Пелин, Йовков. Майстори на разказа"

 

***

И така "запетая плюс но", за да се върнем към онова "златно ключе", което Алексей Толстой така щедро подхвърля сред общата бедност на теорията за жанра. Баба Илийца чудо сторва, за да спаси въстаника, но той загива в трагичната безизходица на разгрома; Станчо и Стоилка са отишли да поменават покойните си съпрузи, но животът иска своето, и те се сватосват на гробищата навръх задушница; дядо Васил не иска да мисли защо са червени като кръв цветовете на нара, но спомените идват един след друг, баба Въла наизважда от сандъка онези неща, които тя вади само за да плаче над тях - и старецът се напива и тръгва из полето, бръмчейки в полусъзнание "ангел вопияше", за да разнесе мъката си (Йовков - "Стари хора"). Схемата е една и за Вазов, и за Елин Пелин, и за Йовков. А нейните конкретни реализации са толкова, колкото автори се заемат с нея.

От пръв поглед например личи, че ако става дума за Алексей Толстоевата формула, най-близо до нея, като нейно пряко въплъщение стоят разказите на Елин Пелин, непосредствено до тях се нареждат Вазовите, а сравнително по-далече, като един усложнен, косвен вариант идат тези на Йовков.

Тази близост, това леко и почти буквално покриване на Елин Пелиновата архитектоника с формулата на Алексей Толстой се дължи на онова свойство, което ще си позволим да наречем събитийност или дори едносъбитийност на неговия разказ. Не сюжетност - сюжетни са разказите и на Вазов, и на Йовков, сюжетен е целият епос; при това сюжет е по-широко понятие и далеч не се изчерпва с разказаното събитие. Разказите на Елин Пелин са събитийни, защото събитието или "случката", както обича да казва той, играе изключително важна и своеобразна роля в строежа на неговите творби.

"Задушница", "Андрешко", "Иглика", "Спасова могила", "Хитрец", "Престъпление", "Пролетна измама", "Косачи", "Нане Стоичковата върба", "Нещастие", "Изкушение", "Душата на учителя", "Любов", "Сиромашка радост", "Гост", "Среща", "На браздата", "Вдовец", "Лепо", "Кумови гости", "Тотка", "Адвокат", "Самодива", "Син", "Край воденицата", "Ветрената мелница" и др. - практически цялата класика на Елин Пелин - дори легендите от "Под манастирската лоза", дори анекдотите от "Аз, ти, той" - представляват разкази за случки, изградени са върху събития и повечето пъти върху една случка, върху едно събитие. Няколкото отклонения, като "Летен ден", "Кал" и "Мечтатели", отчасти "Скорецът", "Старият вол" и може би още един-два, са по-скоро вариации на горната постройка. Типичният Елин Пелинов разказ се крепи на случката, той, така да се каже, композиционно се изчерпва с нея. Затова и може да се разкаже било по-пространно, било по-сбито, било дори с едно изречение, без да загуби сюжетната си ядка; подивял от сиромашия селянин отсича едничкото украшение на своя двор и на цяло село - върбата с дванайсетте щъркелови гнезда; или - болно дете умира навръх чудотворната могила тъкмо през нощта, която би трябвало да му донесе изцеление, или - сиромаси, забогатели с дългоочаквана рожба, осиновяват с щедростта на бедния човек едно подхвърлено дете...

Да не бъдем криво разбрани: Елин Пелиновият разказ не се свежда до случката - тогава той би бил анекдот. Но случката държи разказа архитектонически и всичко друго - образи, портрети, характеристики, пейзаж, диалог се организират от нея, подчиняват се на нея. Тя е именно "хрумването", на което толкова силно набляга Елин Пелин, когато обяснява как пише ("... от едно нещо ти хрумне за друго нещо")...

...Оттук преди всичко идва познатият лаконизъм и стремителността на разказа у Елин Пелин: две ярко характерни за него черти, които рязко контрастират с начина, по който разказва един Йовков например. Ако за Елин Пелин обикновено са достатъчни 3-4 страници, за да изчерпи разказа си, за Йовков те едва стигат, за да го започне...

...За същото твърде красноречиво говори и началото на Елин Пелиновите разкази: те започват направо със събитието, и то "сграбчено" още веднага в най-необходимите му компоненти. Още в първите една-две фрази Елин Пелин дава момента, мястото, героя или героите, които ще действуват, загатва и целта на действието им, заедно с основния лиричен тон на разказа, също така загатнат чрез някое и друго определение или пейзажен щрих; и така снабдени с необходимия минимум, той ги пуска да действат и взаимодействуват...

...Точно противоположното на Йовков, който, едва започнал, се връща назад в девет от десетте случая, за да разкаже какво е било, преди да започне. Йовков предпочита лъкатушния ход на повествованието, усложнения строеж, забавения ритъм и съответно с това си подбира и началото. Елин Пелин още от първа дума дава такъв начален тласък на разказа, който да му осигури праволинеен ход, прост и ясен строеж, бърз ритъм. Той пуща разказа по течението на действието, и то по талвега му, който ще го изведе най-пряко и най-бързо до целта. А целта на Елин Пелин, както на няколко пъти е подчертавал сам той, това е "краят", развръзката, това е - "как ще свърши" разказът.

Ясно е тогава защо Елин Пелин не се спира, за да даде обособени по място и автономни по значение портрети, характеристики, описания, дори пейзажи: всички тях той дава пътем, в хода на действието и следвайки неговите чупки. Всички те се изграждат постепенно в съзнанието на читателя от беглите щрихи и ремарки, пръснати тук-таме наглед случайно, а всъщност тъкмо по онези места, където ги подсказва логиката на разказа и където те най-пълно и най-естествено биха се възприели от читателя. Сякаш не сме читатели, а зрители: възприемаме героите не изведнъж и нацяло, не и предварително или в нарочно направени паузи, а така както и в действителността - в зависимост от движенията и постъпките им, както ако бяха пред очите ни. Авторът не направлява възприятието ни, не застава между нас и него, както прави Вазов например, не пояснява - той сякаш гледа с нашето око. Тази необикновена лекота и естественост на читателското възприятие е едно от най-своеобразните и ценни качества на Елин Пелиновите разкази, една от тайните на тяхната прелест...

Елин Пелин е признатият майстор на ярката, точната, лаконичната, дълбоко народна и пределно изразителна реплика. Диалогът играе огромна роля в неговите разкази и заема дори чисто количествено голямо място в тях. Както за всички разказвачи, така и за Елин Пелин диалогът и изобщо пряката реч са могъщо средство за характеристика. Но не само за това. Блестящо изпълнявайки традиционната си характерлогична функция, пряката реч и най-вече диалогът в същото време са едно от основните композиционни средства на Елин Пелин. С тях Елин Пелин не само характеризира, а и строи: тласка действието, разгръща сюжета, дава развръзката. Композиционният гръбнак на "Андрешко" - това е словесната престрелка между него и съдията, на "Задушница" - разговорите между Станчо и кумата, Станчо и Стоилка. "На онзи свят" пък изобщо е само монолог и диалог с няколко авторски ремарки. Случката става чрез разговора, диалогът покрива действието, събитието се предава чрез репликата. Затова така логично идва например номерът на Андрешко на края - финалната постъпка е само венецът на върволицата "речеви постъпки", които я подготвят. Построени предимно върху репликата - диалога са и "На браздата", "Адвокат". "Нещастие", "Мечтатели", "Летен ден"', "Хитрец", "Сиромашка радост" и други. Така че с основание би могло да се говори за "драматургичен" строеж на Елин Пелиновия разказ, разказ, изтъкан от репликите на действуващите лица и ремарките на автора и обгърнат с лиричните внушения на пейзажа...

...Пейзажът наред с диалога заема изключително широко място и изпълнява сложно-своеобразна функция в творчеството на Елин Пелин. Може да се каже, че редица разкази са, грубо казано, "направени" от два основни елемента - диалог и пейзаж. Пейзажът у Елин Пелин носи сложна и новаторска за времето си художествена функция (на нея ще се спрем отделно). Но в структурата на разказа пейзажът също се подчинява на водещата роля на събитието, следва неговия път и логика, обслужва в последна сметка него, макар по-сложно и по-косвено, отколкото портретните щрихи, авторските ремарки и репликите на героите. Той също рядко се дава обособен и завършен, в повечето случаи се изгражда пътем, с леки движения на четката, съобразно разгръщането на сюжета. Дори когато пейзажът е по-цялостен (например в "Закъснялата нива", "Напаст божия" или "По жетва"), той не е описание на обстановка, не е предварително разчистване на терена, на който да се разиграе самостоятелно събитието, а - така да се каже - "душата" на събитието, неговата лирическа струна, която зазвучава хармонично при всяко придвижване на разказа. Затова той следва хода на действието и когато е само бегъл щрих, музикална нотка, и когато е цял музикално-пейзажен къс. Неговата сила, продължителност и тембър се регулират от развоя на събитието. Така е изградена - и вградена в разказа - природата в "Ангелинка", "Старият вол", "Задушница", "Косачи", "Вдовец", "Мечтатели", "Хитрец", "Край воденицата" и много други.

Оттам - от начина, по който изникват и се съчетават действие, портрет, диалог, пейзаж, авторски текст - иде тази лекота и естественост, тази рядка убедителност, с която се разгъват разказите на Елин Пелин: развивайки се, събитието самичко обраства с плът и кръв, насища се с въздух и багри, оживява и заговаря с хора, лица, природа - именно защото се развива. Авторът няма нужда да спира действието, за да ни покаже един или друг характер, пейзаж, чувство, мисъл - те сами блясват при всеки завой на пътя....

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум