Литературен форум  

Брой 21 (505), 28.05.2002 - 3.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Инна Пелева

Из "Елин Пелин. Езикът на езика"

("Под манастирската лоза")

 

В "Под манастирската лоза" сред доста сложното събитие на текста тече и един особен лексикално-семантичен поток. Става дума за понятийния репертоар на хранителното и вкусово-рецепторното - той е настойчиво функционализиран в единадесетте разказа. Освен всичко друго, което казват, те твърдят и че светът е побран в сладкото и соленото.

Като че ли най-вече в сладкото. Позоваването на усетите на езика прави метафори, сеещи захар навсякъде: нещо общо с нея имат мъдростта, песента на чешмата, вдъхновеният като на молещ се мъченик глас, ароматът на цветята, себенаказанието в името на Бога:

... нашите обеди бяха самостойни, чудесни съчинения на самаго отца Сисоя, в които той примесваше покрай благовонните планински билки много от сладостта на своята мъдрост. Виното, към което скромният игумен имаше особена слабост, той предварително изстудяваше в чешмата, която пееше сладостно под сянката на три стари печални върби сред двора (143)1; гласът му прозвуча вдъхновено и сладка, като последната молитва на мъченик, умирающ за Христа (147); сладкият аромат на цвета пълнеше цялата малка тиха улица, влизаше на вълни в тясното дюкянче и възбуждаше още повече към чистота душата на младежа (151); в екстаз от блажената наслада той не сне ръката си, а удари по-твърдо с шилото и избоде и другото око (154); вечно младият и нов ветрец... обираше аромат от всички треви, цветя и липи, носеше го на слепия подвижник и топеше душата му в наслада (155); в градината цъфтяха няколко стари едри трендафили, които прехвърляха оградата и ронеха големите си цветове по безлюдния път, и сладкия им мирис изпълваше всичко и проникваше навсякъде... И мухите, упоени от тая миризма, заспиваха коя де кацне на пода (188).(пч. м.)

Соленото е споменато един-единствен път в рамките на цикъла ("Светите застъпници"), но пък в замяна на това е заложено в много по-открито идеографска позиция. В аналогията между вкусното ядене и правилата на зачеването то е централният персонаж-илюстрация на неотменимата потребност (пч.м.):

Иване, чорбата е безсолна... Св. Иван Златоуст стана мълчаливо, взема от солницата сол в шепата си и като тръгна наред по трапезата, движеше ръката си над съдовете, като че соли... Както чорбата не се осолва само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стине само с погледа на мъж (149-150).

Товарейки със задачи вкусово-рецепторното, текстът произвежда послания (едва ли с доказуемо ясни контури) чрез един специфичен избор. Него навичното знание ще отчете като деформиращ намаляващ "пълната" парадигма на думите за сетивността на езика. "Сладко - горчиво", "кисело - солено" - едрият опис, съобщаващ оценките на рецептора за хапваното, за поглъщаното, - тук е редуциран. "Киселото" и "горчивото" са изтрити от езика на "Лозата", от нейния език на езика. Току-що случилото се слепване на омонимите може би дразни слуха, но то желае и да напомни, че съществува особена и любопитна за разглеждане зона в говоренето, която (естествено без авторефлексия) примирява и сплита до срастване денотатите и значенията на думата "език" и на думата "език". По-горе сбъднатата синтагма "език на езика" всъщност е и някакъв "превод" в рубрика, в "общо име" на фразеологизми от типа "сладки приказки", "солени приказки", "безсолна шега", "горчиви думи", "люта кавга", с които се родее дори терминообразие като "блажен фолклор". (В българския "киселото" не прави клиширани метафори, обвързващи го с говора, казването, речта; струва ми се, че това е едната от причините, поради които то е невъзможна фигура в скришния разказ на "Лозата"; другата причина за прогонването му от организмово-сетивния свят на цикъла е, че "киселото", както и "горчивото", в традициите на тукашния език-телесност не се вписват в представата за приятно или пък най-необходимо качество на храната.)

Езикът-звучене и езикът, който разпознава сладкото и соленото, се срещат по особено многозначителен начин в "Занемелите камбани" (пч.м.):

...трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина... техният меден ек се разнасяше от камбанарията звучен, сладък и тържествен... и плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани... но камбаните мълчеха... тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемели (171-5).

В пасажа потенциалите на омонимията да конструира смисъл са впечатляващи. Моженето й започва в името, наричащо приятността за небцето, но и метала (онзи "меден ек" на камбаните е и сладък, и бронзов). Освен това езиците им са железни, но и помнещи-теглещи към едни други, не-метални езици, единствените, които могат да бъдат "неми" в "истинския" свят. Устата на камбаната е "медна", но тази "медност" е доста близка до "медеността", обещана от "меден ек". Вкусното - мед и глас, дегустирано и "изричано" едновременно - в рамките на цитирания отрязък се вплита във фигурален разказ за Женствеността. Ликът на майчинството пронизва малкия текст. Успение Богородично е храмовият празник на Жрелинския манастир; в него има чудотворна икона на Девата с Младенеца; пред нея се моли нечистата беднячка за спасение на болното си дете. Мотивът за раждащата женственост разклонява способността си да казва в преноса "камбани - бронзови майки". Тези утроби са бременни със звукове, немотата е яловост, гласът е рожба. Всичко, което не е млъкналост (думите от "медената уста", прозираща в "медната уста", от "езика", чакащ в "езика", чуваемостта), има аналог в женското - майките (камбани, Богородици, простосмъртни) някак са редни и естествени в "цялата плодородна котловина", където сладкото, жената, гласът, звученето омесват общо тяло. (Оплождането, бременността и насладата за текста са толкова свързани, че настойчивото им изговаряне като заедност може да сгреши пред елементарните изисквания на стилистичния редактор - учителката би подчертала с пунктир два пъти появилата се в едно и също изречение "наслада": оплодените овошки с наслада крепяха зелените си още рожби и се нежеха в наслада под лъчите на слънцето (178).

И така, храната, събитието между мъж и жена, раждането, езикът са в неразтрогваем брак сред страниците на "Лозата". Разбира се, говоренето винаги е знаело, че поглъщането, вкусово-рецепторното и сексуалността могат да бъдат родствени в изричането си (сладкото и насладата са евентуални назовавания, които сближават разните - или не - типологии на телесните удоволствия; соленето и зачеването в рамките на цикъла са конвертируеми един в друг редове на значението). Езикът винаги е знаел и че реченото има вкус (по-горе вече стана дума, че то може да притежава характеристиките на хапката, че може да се оцени като "безсолно", "лютиво", "блажно" и пр.). Т.е. примерната редица "сладък залък" - "сладка плът" - "сладки приказки" би могла да се мисли като илюстрираща алгоритъма, по който се разлиства казваното от "Лозата".

Според нея думите и гозбата са в странни отношения на взаимопревратимост, на субстанциален метаболизъм. Речта е направена от ястието особено очевидно в "Светите застъпници" (сентенциозната поанта на текста е изплувала от безсолната чорба; словата, излезли от чинията, лъжицата, устата пак се завръщат в храната, тя е техният повод и разум, фигура, тема, доказателство и мяра за истина). Ядене и разказване се взаимопораждат и в "Чорба от греховете на отец Никодим". "Обстоятелствените пояснения" тук - изписани с букви книжки, в които са завити бобени зърна, - съвсем наужким позакриват "истинското", отвъдреалисткото мислене на историята.

... това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап... - Ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим... димяща и ароматна чорба от фасул... прошарена от бели и черни зърна... тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах - каза отец Сисой и ме покани да обядваме (182-6).

(Обедът изобщо се оказва място-действо на Срещата - повествователят твърди, че обедите в манастира са чудесни "съчинения", а точно "съчинение" в безгрижния речник на ежедневието именува писането, измислянето, разказването, реденето на слова. Смесването на думите и храната се случва - пак по волята на повествуващия - и в онова прибавяне към подправките в обеда ("планински билки") на още нещо за вкус - сладостта на една мъдрост, разправяща приказки.) Думите са "по-особеното" за обяд. В елин-пелиновска немощ-сила по-особеното им е като онова на фасула спрямо гювеча, лютата овнешка яхния, печеното пиле, шишкебапа. Постното и простоватото им на вкус обаче не е дискредитирано, напротив, димящата ароматна чорба от бяло-черните знаци на някакви изречения (бобените зърна вече не говорят и още говорят - хартията и буквите са ги напуснали, но и винаги ще бъдат там, удържани в спомена за странното срастване, пък и тук, в разсеяно оцеляващото до днес знание, бобът е някак склонен да подлежи на разчитане, на принуда да каже, да дума - инак защо гледачката ще го хвърля) е така приготвена в речта, че да предизвика апетит.

Ако ни позволяват да прочетем и да изядем фасуленото писмо на отец Никодим, в "Жената със златния косъм" (който тук потръпне, понеже през главата му е минало "косъм в супата", се е подчинил на правилата на този текст) не ни е дадено такова плътно-плътско докосване до писането на героя. Не знаем какво точно грижливо внася и трие от своя Списък Павел Блажения. (Етимологиите, паронимите, омонимиите наистина са изкушение за нашия разказ: благ, благо, благост, блаженство, блажён и блІжен, блажно са възли в допустима, вероятна като работеща сред "Лозата" семантико-асоциативна верига. В типологически същата посока бих обмисляла съседството на "сладост" и "слабост" във вече цитиран сегмент от "Отец Сисой".) "Списъкът", изреждащ тайни и явни прелести на жени, не е изброяване на истини (пч.м.):

Блажения събираше знание по тия въпроси отвсякъде. Съмнителните работи проверяваше сам или чрез други, претегляше всичко като аптекар на везните на своя ум и записваше само онова, което му се виждаше оригинално и интересно. Фантазията му беше изострена като игла, с която той често бодеше истината и оттам течеха капки кръв, които го възбуждаха към прекрасната, измамлива и сладка лъжа (188-9)...

 


1 Цитатите са по Елин Пелин. Разкази. С., 1963, т. 2. Съответната страница се посочва в самия текст.горе

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум