Литературен форум  

Брой 21 (505), 28.05.2002 - 3.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Кирова

Намереният подход

 

Елка Димитрова. "Изгубената история. Аспекти на митологичното и историчното в българската поезия от 20-те години на ХХ век (Г. Милев, Н. Фурнаджиев, Н. Лилиев, Ат. Далчев)". Изд. център "Боян Пенев", С., 2002."Изгубената история" е първо монографично изследване на Елка Димитрова, плод на дългогодишната й работа по защита на докторска теза. То доказва и въвежда името на своята авторка между най-способните представители на младото поколение литературни изследователи у нас.

Обект на критическо разработване в книгата е българската поезия от третото десетилетие на ХХ век през фокуса на може би най-симптоматичния и характерен за него проблем: отношението между митология и история, между митологично и исторично в концептуален и художественоизобразителен план. Това прави работата типично изследване върху историята на българската литература; и все пак нейният историзъм носи специфични черти. Той не предполага широтата на панорамното наблюдение, а предпочита да работи с малка група от представителни текстове и дискурсивни модели.

Първа глава на книгата е съсредоточена върху творческото присъствие на Гео Милев. Авторката не е устояла на изкушението да разгледа този толкова типичен за модернисткия кризис на границите (включително границата между митология и история) творец в целостта на многобройните стратегии, които характеризират динамиката на културното му присъствие. Така или иначе, Г. Милев се явява добре очертан, богато интерпретиран, а пък анализът на трите поеми - "Ад", "Ден на гнева" и "Септември" - разгръща умението на авторката за напрегната наблюдателност и оригинални решения в полето на close reading, като в същото време доказва нейната отлична ориентация в системата на християнските символи.

Вторият между избраните автори е Н. Фурнаджиев и по-специално неговата често обговаряна стихосбирка "Пролетен вятър". В това, разбира се, няма случайност, особено при така заявения тематичен фокус на работата. Самата авторка отбелязва: "Едва ли има друг текст на българския постсимволистичен модернизъм, пък и в българската класика изобщо, който в такава степен да носи белезите на своята роденост из дълбинното, на своята откритост към архетипа, на нестилизираната, първична отнесеност към примитивната символика". В контекста на основния проблем за взаимоотношенията между митологично и исторично "Пролетен вятър" се оказва парадигматичен текст, в който се пресичат почти всички тематични посоки на книгата. Анализът на стихосбирката обхваща около 60 страници и представлява чудесен пример за модерно, системно "затворено четене" с ясни проблемни акценти и завършен концептуален формат.

В Трета глава темата на изследването напуска рамките на конкретния художествен текст и попада в полето на интертекстуалните отношения, пренесена е "в средата на херменевтичната тема за разбирането", "в най-присъщия си модел - разговора". Подобно изследователско решение има характера колкото на контрапункт, толкова и на коректив спрямо литературната реалност на 20-те години, където преобладават нежеланието и неумението за разговор. Тази глава е особено интересна и приносна, не само и дори не толкова като интерпретативни наблюдения и критическа наблюдателност, но и като подход на изследване, като зряла методология на литературния историзъм. Ще я представя съвсем накратко: в историческия патос на агресията, с която Далчев, от позицията на отречения-преодолян символизъм в българската литература, отхвърля лилиевския модел на културно присъствие, прозира митологията на един тип несъзнавана пристрастеност и лична потребност от същия този модел, наслоен върху нагласата към аскетичен тип метафизично усещане за света и осмислянето на "своето" място в неговото развитие. По друг начин казано, става въпрос за една несъзнавана диалектика на любовните отношения от синовно-бащински тип, която ни позволява да мислим историческата последователност на културните явления именно в режима на митологично предпоставените потребности и стратегии.

Можем вече да обобщим, че това е книга за българската литературна модерност от 20-те години на ХХ век, където отношенията между митологично и исторично са представителни за цялостния модел на културното мислене. Всъщност тези две категории книгата разбира не толкова поотделно, като равностойни и независими режими на поетическо мислене, а именно в модуса на взаимната им зависимост, на способността за взаимно активизиране от кризисната атмосфера в българското културно пространство през 20-те години.

Втората опозиция, върху която е изградена работата, е символизъм-постсимволизъм. Границата минава понякога през един автор (Г. Милев), друг път е поместена във взаимоотншенията на неприемане и отричане, както между естетиките на Далчев и Лилиев. По принцип изследователският интерес е към "постсимволизма", тъй като той е представителен за случването на необходимото съотнасяне между митология и история, но именно него изследването разбира не в аспекта на разминаването, спора и разликата, а именно като "диалог в херменевтичен смисъл", като взаимна обвързаност под пласта на експлицирания антагонизъм.

Накратко бихме могли да определим работата на Е. Димитрова като разположена в един модел на границите, на способността да се мисли литературата и по-цялостно културното случване в пресечните точки, по ръбовете между старо и ново, традиция и промяна, митология и история, родно и чуждо... Изобщо литературното мислене като произведено от напрежението между границите, междите, засрещанията на противоположностите в една дълга поредица от цивилизационни антиномии, чиято йерархия може да бъде само исторически конкретна за всеки отделен период. Така - отвъд възпитанието в методологическите насоки на най-новата западна философия и литературна наука - работата има една своя, вътрешна методологическа нагласа да вижда поетическото като продукт на границите и по-точно на сблъсъка между антиномични стойности в моменти на кризисно изостряне между тях.

Вече бихме могли да отговорим, заедно с книгата, разбира се, на въпроса защо именно опозицията митологично - исторично е избрана като "проблемна среда, през която да протече интерпретацията на постсимволистичната литературна картина". Тя е избрана, от една страна, като радикална за човешкото съзнание, като фундаментална за патриархално положената система от логически отношения. От втора страна - и вече по-конкретно, опозицията митологично - исторично е много важна в режима на модерното мислене, което именно представлява обект на изследване. Тя е представителна за нагласата към "хетерогенно", разнопластово и културно поливалентно мислене в модерния текст. И най-сетне, от трета страна, тази опозиция е тясно свързана с една друга, много важна за българската култура не само през 20-те години, но и за целия период след Освобождението до Втората световна война: свое и чуждо, родна традиция и европейска културност. В изработването на интерпретативна позиция Е. Димитрова се позовава на знания върху модерната традиция: Рикьор и Гадамер, Лотман и Успенски, Мелетински и М. Елиаде, Фуко и Лиотар...

В заключение искам да обобщя, че монографията на Е. Димитрова представлява задълбочено и методологически зряло изследване, което успява да намери свое пространство и свой подход в полето на една относително добре разработена тематика в българската литературна история.

Българската литература

© 2002 Литературен форум