Литературен форум  

Брой 21 (505), 28.05.2002 - 3.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Палми Ранчев представя:

И амазонките ли са феминистки?

 

Конвергенцията между половете, когато не само жените искат равни права, а и значителна част от мъжете подчертават своята женскост, отдавна е факт. Всичко обикновено има външен израз, превръща се в предизвикателен текст, става тема за разговор или конференция. Шампионката по бокс РАДОСТИНА СТАНЧЕВА не пише, не членува в женски клуб или движение, а сама, в директен сблъсък, понякога и с противоположния пол, отстоява правото си на различно поведение.

 

- Освен спортната амбиция, каква е другата причина, заради която се качваш на ринга?

- Израснах в сянката на двамата ми по-големи братя. Движех се между забраните от страна на единия брат, на другия и естествено на родителите. Майка работеше по цял ден, като магазинерка, защото татко рано ни изостави. Братята ми се грижеха за мен. И с удоволствие определяха кое е подходящо за момиче и кое не е.

- Виждаше ли се с баща си?

- Не се обаждаше в продължение на доста години. Но това са си негови грехове. Той да ги мисли.

- И значи винаги беше с някой от братята си?

- Дори в чисто женските работи се намесваха.

- Как им отговаряше?

- Понякога успявах в мъжките занимания да съм по-добра от тях. Не успеех ли, амбицирах се да опитам отново.

- Защо не надделяваше с чисто женски умения?

- В живота, виждах добре, имаха предимство миловидните жени, стройни и по-възможност руси. Исках да покажа, че има и друг начин на поведение. В началото възраженията ми бяха към братята ми. После се пренесоха към всички, които ти отнемат свободата сам да решаваш.

- Дълго ли остана в семейната орбита?

- По цял ден играех с братята си. Във футбол, в играта на фунийки, винаги се съревновавах с по-малкия. Големият ми беше идол.

- Подражаваше ли му?

- Той беше великодушен, усмихнат и постигаше всичко с лекота. Беше борец и винаги побеждаваше. Неговите успехи ме подтикнаха да се занимавам със спорт.

- Какви бяха отношенията ти със съучениците?

- Никога не съм се била за себе си, от което се подразбира, че в училище се биех. Обикновено за да покажа, че не може безнаказано да се малтретират и обиждат момичета.

- Придобила си някакви умения от братята си, така ли?

- Големият ме използваше за чучело. Упражняваше си борческите хватки преди състезание.

- Не се ли плашеше от болезнените прийоми?

- Изпитвах голямо удоволствие да му помагам. Бях чучелото, което оказва съпротива. Понякога доста ожесточена. Тогава вече тренирах лека атлетика. В началото се занимавах с бягане. После хвърлях диск, тласках гюле. Дори станах републиканска шампионка за девойки.

- Самият спорт ли ти доставяше удоволствие или чувството, че си различна?

- Обичам усещането, че съм силна и бърза. Че владея положението. Доставят ми удоволствие и взаимоотношенията. Спортистите са по-точни като хора. Ясно е кога си по-добър и кой е по-добрият. Иначе всеки човек е по своему различен. И прилича на другите. Гордее се с разликите. И се успокоява, когато в приятелката си вижда себе си.

- Продължи ли заниманията си с лека атлетика?

- Треньорът напусна и групата се разпадна. Тогава започнах да играя в градския футболен отбор. В началото ме слагаха на вратата. Скоро се наложих като нападател заради силния шут с десния крак.

- Тогава не мислеше ли за бокс?

- Винаги съм искала да тренирам бокс. Защото при него изпитанието за тялото и духа е най-директно. Но тогава в Стара Загора, родният ми град, не се тренираше сериозно.

- Значи стана футболистка заради по-сериозното отношение?

- Треньорът беше професионалист. Занимавах се с футбол повече от седем години. Обиколих цяла Европа.

- Колко гола успя да вкараш?

- Интересуваха ме победите на отбора. Това е смисълът на този спорт. Но, да речем, около двайсет гола.

- Лесно ли прие законите на колективния спорт?

- Искрено казано, тежеше ми, че завися от толкова много хора. Много от жените пиеха, идваха неподготвени на мач. И после, колкото и да се раздаваш, понякога губиш. Накрая вече не ми се правеха компромиси. И отношенията ми с треньора допълнително се усложниха. За да ме лансира по-нататък, трябваше да направя крачка към кревата.

- Братята ти къде изчезнаха?

- Създадоха си свой живот. Имам добри отношения с тях. Но женският футбол не може да те храни. Завърших училище и работех в таверна, кафене. Бях снабдител. Дори изчуквах коли с един приятел.

- Задоволяваше ли те да се трудиш като всички?

- Учех се да бъда обикновена. Хората около мене живееха без да са шампиони. Реших, че бизнесът ще ми осигури независимост. Отворих собствено кафе с пари от майка. Но имах съдружничка, с която не се разбрахме. Работех по цял ден, а тя идваше само вечер. Накрая си взех шапката и отпраших към морето. В Китен бях сервитьорка.

- И напълно забрави, че някъде си била различна?

- Правех кросове, играех футбол. Тренировките ме освобождават психически. Изчистват тялото и душата ми.

- Защо напусна Стара Загора?

- Казаха ми, че в София има повече работа. И реших да опитам.

- Не се ли страхуваше?

- В началото много ме беше страх. Наех квартира в "Люлин" и почти година спах на пода. Нямах легло, телевизор. Но самотата беше най-ужасна.

- Никой ли не ти помогна?

- Случайни познати ми намериха работа в бар. После с триста зора събрах някой лев и наех павилион за цигари и захарни изделия. Дадох хиляда лева да ми го отстъпят. Изнуди ме предишният наемател. После намерих връзка в Тополовград и започнах да продавам на едро близалки.

- Още ли държиш павилиона?

- Не. Обраха ми апартамента. И всички пари, които бях събрала. След обира бях готова да зарежа всичко. Върнаха ме в началото.

- Кога успя да се съвземеш?

- Много се лутах. Отново кафенета, работих на автомивка. Най-дълго се задържах в Илиянци, при едни араби.

- Как се отнасяха с теб?

- Лично аз нямах проблеми, защото не им давах повод. Отказвах, поканеха ли ме на кафе. Не чаках подаръци. Чаках си заплатата. Роботех по петнайсет часа, като вол. В началото бях касиерка. После им трябваше общ работник. Казах, че мога да се справя. Трябваше всекидневно да се нарежат по няколко бидона картофи. Това беше моето състезание.

- И не се сещаше за спорта?

- Напротив - тренирах таекуондо. После кик-бокс. Но трябваше да печеля. Без пари в София става страшно.

- Колко време се задържа при арабите?

- Девет месеца. Получавах триста лева, за които постоянно ми натякваха. Напуснах заради постоянните клюки. Поне "моите" араби бяха много дребнави. Накрая започнах да ставам расистка.

- Къде беше следващото ти работно място?

- Търсеха продавачка в кафене. Така се срещнах със Снежина. Не знаех как ме избра. После разбрах, че ме е предпочела заради работата ми при арабите. Знаела, че с тях трудно се издържа. В началото работех на процент. Поисках да работя две смени. И получавах двойно. След шест месеца Снежина неочаквано ми предложи да станем съдружнички. Сега снек-барът е на двете. Отворихме и магазин за алкохол и цигари.

- Кога реши да продължиш със спорта?

- Отново отидох в залата заради сина на Снежина. Тогава се запознах с Марин Чангов, сегашния ми треньор. Той има изключителен подход, намира точните думи. Започнах да разбирам смисъла на техниката и тактиката в бокса. Чувствах, че се усъвършенствам.

- Игра и професионален мач.

- Срещу най-добрата българска боксьорка. Помолиха ме да се кача с уговорка, че ще боксирам само един рунд.

- Вашият мач беше най-интересният.

- Издържах до края. Дори бях равностойна. По-късно разбрах, че съм загубила аматьорския си статут. Тогава започнаха ходенията ми по мъките. Накрая ми разрешиха отново да се състезавам при аматьорите. И през февруари станах републиканска шампионка. Близката ми цел е турнира "Ахмед Комер". После ще участвам на Европейското първеснство в Турция.

- Това ли е крайната ти цел?

- Сегашните успехи са само етап. При жените не срещам значителна съпротива. Обикновено побеждавам с нокаут. Ще видя какво е положението в чужбина. Моята цел е да постигна такова съвършенство, че да се бия успешно с мъже.

Българската литература

© 2002 Литературен форум