Литературен форум  

Брой 21 (505), 28.05.2002 - 3.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Радосвет Коларов

Из "Елин Пелин"

("Андрешко")

 

Тук е мястото да се подчертае, че имплицитността, върху която се гради фабулата на Елин-Пелиновите разкази, нейната "орязаност", елиптичност и пр. не затъмнява ясния поглед на читателя върху картината на цялото; нещо повече - характерна особеност на Елин-Пелиновите творби е тъкмо яснотата и овладяността, с която читателят прониква в техния художествен свят - в дълбоката логика на нещата, в механизмите на взаимоотношенията, в които влизат героите, в тяхната най-нюансирана мотивировка. Липсващите фабулни звена се оказват точно на такива места в структурно-функционално отношение, че се възстановяват моментално по вероятност - в необходимата степен на конкретност. Нещо обратно се наблюдава при Йовков - там нещата се обясняват, разказва се предисторията им, а остават в много случаи неясни, загадъчни - в своята психологическа и събитийна детерминираност. Достатъчно е да се даде за пример разказа "По Жицата" - в който колкото повече се разказва историята на болестта, толкова по-неясна става.

Елин Пелин обаче е не само пестелив и бързащ да покаже случката, той е и "бавещ се", разточителен, "повторителен" в начина, по който представя същата тази случка, организира словесното построение. Това може да бъде демонстрирано и при такъв композиционно стегнат и динамичен, с висок повествователен тонус разказ, какъвто е разказът "Андрешко". В него принципът на линейно-постъпателното разгъване на фабулата придобива почти идеален вид, нейната траектория се въплъщава в линейно-постъпателното "преместване" на едно движещо се тяло - каруцата с Андрешко и съдия-изпълнителя. В този разказ повествователното напрежение е обтегнато като тетива, с него са заредени словесните престрелки, непрекъснатите сърдити подвиквания на съдия-изпълнителя - "Карай, хей, шоп!", "Карай, говедо!", размахванията на камшика. Движейки се в този ускорен темп, повествованието в същото време на места хлътва в своеобразни "повествователни ями" и "тресавища" - особеност, вече отбелязана в нашата критика, - които трудно се изгазват; в такива моменти то заприличва, по находчивото сравнение на Н.Георгиев, на криволичещата и затъваща в калта каруца.

Едно такова "затъване" е известната картина на всеобщата замисленост, в която застиват персонажите, живата и неживата природа - едно от най-статичните описания в нашата литература.

Андрешко, младият каруцар, подвиква на "дръгливите" си коне "Дий, дий, господа!" - и се замисля. След него се замисля господинът във вълчия кожух, кацналата на усамотеното дърво, с настръхнала перушина врана, тъжното зимно време, студеното синьо небе. Замисля се цялата природа, "мъртви и покрусени" се тъмнеят "пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и планини". Очевидно разказът се прехвърля върху описателно-задържащата ос на повествованието, и то тъкмо след поредното си оттласване върху линейно-постъпателната (непосредствено след възгласа "Дий, дий, господа!"). Тъкмо в тази точка повествованието спира своето линейно движение и започва да се "разлива" встрани и околовръст, и то в пространство, достигащо почти експериментална широта. "По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци" - е фраза, чието мудно разстилане, "тежко и бавно лазене" в натрупването на епитети е сякаш провокация от страна на автора спрямо заявената и обещана - в тематично-фабулното съдържане и като композиционен принцип - бързина на разказа. Забележително мощен е ефектът на статиката в това описание, убиващо с различни свои внушения не само идеята за постъпателността но и за каквото и да е движение и за живота в най-широк смисъл.

Картината се строи като дървообразно разклоняваща се система, по принципа на асоциативното присъединяване - изчерпването на определен кръг еквивалентни явления или признаци. Репликата на героя, подканяща към ускоряване на темпа (Дий, господа!"), последвана веднага от пасивно състояние (замисленост), се превръща, така да се каже, в "импулс на затормозяване", заразяващ все по-широки периметри на заобикалящата героя среда - живите същества - спътника, конете, враната, оттам антропоморфните природни реалии - времето, небето, облаците, земята, реките, горите, планините. От друга страна, всеки от тези обекти на свой ред се превръща в център на изчерпване на втори ред синонимна съвкупност: бавно лазещите по небето облаци са "дебели, дрипави, влажни, мрачни и зимни", локвите са "големи", "тъмни, студени и оцъклени", "мъртвешки". Това създава ефект на "порочно" заплитане и задържане на повествованието, на все по-голямо "отплесване" от центъра - репликата, около която започва напластяването на описанието. От друга страна, сродяването, изравняването на живо и неживо, природа и предмети в мотива на замислеността получава израз чрез симетричното възвръщане на края на фразите към една и съща точка: "...и също се замислиха"; "... също се замисли"; "...също беше замислено"; "също тъй замислено".

Така около лаконичната реплика и също тъй лаконично отбелязваното състояние на героя - замислеността - посредством механизма на аналогиите и повторителността се "насновава" един цял свят - колкото единен, качествено изравнен, толкова разпокъсан и аморфен в своята умъртвяваща статичност. Потънала в дълбочината на този свят, каруцата на Андрешко все пак успява да се измъкне от него, за да продължи пътя си върху събитийната ос на разказа, опитвайки се сякаш да компенсира (вездесъщият Елин-Пелинов принцип на компенсацията!) с натрупването на глаголи за движение загубеното в паузата на описанието фабулно време: "Малката каруца бавно се клатушкаше из дълбоката и рядка кал, затъваше, излизаше, криволичеше...

Елин Пелин има един обикнат образ: мисълта на героя се закачва о някакъв трън и започва да се върти около него. Това впечатление може да бъде породено - в разглеждания разказ - от "ехообразното" повторение на едни и същи изрази, въртенето им в "порочен кръг", подсилено от подхващането им в речта на събеседника: "От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и сиромашия. - А-а-а - от сиромашия... Пусто дърво недодялано? От сиромашия се оплакват, а пиянствуват като скотове... - От добро ли е?... Не, не е от добро... Че пиянствуват - пиянствуват, всички пиянствуват. За добро, а не от добро..." И в разгледаната природна картина, и в откъса от диалога действа един и същи механизъм: в дадена точка на повествованието определена ситуация или израз започва да се множи, възпроизвежда - повторително или синонимно-вариативно, - задържайки събитийния ход. Тези повторения-вариации обаче може да са пръснати на различни места в пространството на текста, обединявайки се асоциативно в съзнанието на читателя. Така се раждат знаменитите Елин-Пелинови лайтмотиви - повторението на природен щрих или зарисовка (въздишките, подплискването на реката или обаждащото се ехо от гората); жест или реплика на героя (немощния вик на стареца "Милено!" от "Край воденицата"); предметно описание (гоненето на сенките по стените, жалостивото скърцане на кобилицата на герана); разгъната природна картина (прегазеното от жаркото лято поле с помачкани стърнища, сгъстяващата се мъгла и тихо ръмящия дъжд).

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум