Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Алексей Христов

Начинаещ автор

 

Аз съм начинаещ автор. Представиха ме на един утвърден вече автор, след като отпечатаха първия ми разказ.

- Запознай се с един начинаещ автор - каза редакторът и ме потупа насърчително по гърба, за да протегна ръка.

Утвърденият автор се здрависа мълчаливо с мен и се отпусна уморено в едно кресло. Запали лула и като сбърчи вежди, се вглъби в някакви свои мисли. Сигурно творчески. Останах да стърча сред стаята, омагьосан от непринуденото, естествено поведение на писателя. После вкъщи се опитах да повторя пред огледалото позата му, но не ми се удаде. Начинаещите трудно постигат тази непосредственост и чар.

Друг път, на едно литературно събиране по повод проблемите на младите таланти, наблюдавах как начинаещите автори седяха притихнали край масите и демонстрираха светски обноски, боравейки уверено с питиетата, докато утвърдените свободно и с широта изказваха своите възгледи. При тях и мислите, и жестовете бяха широки. Един от най-утвърдените взе думата и, вдигнал пръст, бавно каза:

- Талантът е уникална творческа категория. Нея или я има, или я няма...

Направи дълга пауза, смръщи се съсредоточено и мъдро ни огледа. Никога няма да забравя тази пауза. Тя беше великолепно поднесена. Мисля, че и Джак Никълсън би могъл да вземе някой и друг урок по актьорско майсторство при този наш писател. После продължи като правеше широки жестове, забързваше и забавяше речта си и я накъсваше отново с дълги и многозначителни паузи, при които впиваше очи в някой от аудиторията, сякаш търсеше скрит опонент. От тая среща излязох потиснат и обезкуражен. Разбрах, че никога няма да стана утвърден писател.

Чувал бях от други начинаещи автори как пишат утвърдените. Случвало се бе да проникват в творческите лаборатории на големите и да зърват, макар и за кратко, парчета от творческия процес.

За един например разправяха, че пушел цигара след цигара, излегнат по гръб на пода в стаята си, подредена в японски стил. Взирал се в някаква точка на тавана, а котката му, понеже не разбирала много от литература, виела неистово и се мятала пощръкляла в напразни опити да намери изход. След време, казват, този писател написал гениален роман, но се простил с котката си, която не могла да понесе творческите талази, изпълващи стаята. Той си взел нова и легнал да съчинява следващия роман.

Странно нещо са това утвърдените автори. Говорят, че в миналото често слизали сред народа, преоблечени като обикновени труженици, за да се запознават с болките и радостите му. След като се запознавали, връщали се вкъщи и сядали да ги описват. Един такъв писател например, всеки ден ходел сред народа нахлузил омачкано сако и с килнат настрани каскет. Смесвал се с него, народа, и опитвал от потта и сълзите му. Натоварвал се с народното бреме, а после се прибирал вкъщи и го стоварвал върху хартията. И така - ходел, товарел, стоварвал... Ходел, товарел, стоварвал... Тежка работа. Къртовска.

Друг пък се качвал на самолета от София за Варна и гледал родината от горе. Този метод му осигурявал широта и всеобхватност на погледа. Така той не изпускал нито едно важно жизнено явление. Понякога правел по няколко полета на ден като сменял маршрутите. Този свой литературен похват приложил и при пътуванията си в чужбина. Обиколил цял свят. Служебно. Какво да се прави - големите писатели не принадлежат на себе си.

Онзи ден например, както си седях в кафенето на улицата и чаках да ми хрумне някой сюжет, отвътре с достолепна осанка се появи писателят X. Бързо смени стойката и походката си и чевръсто се шмугна в тълпата. Насред най-голямото гъмжило спря, извади тефтерче и, като се оглеждаше на всички страни, взе трескаво да записва. Описваше живота. Черпеше с пълни шепи, така да се каже, от самия извор.

А ние, какво? Дремем над пишещата машина и чакаме що-годе сносен сюжет да ни кацне на листа. И ако някой, заблудил се, изпърха край нас, докато се опомним - той отлетял. Е не става така! Сюжетът трябва да се гони и понякога да се лови с голи ръце.

Неотдавна в един бар станах свидетел на следната сцена. Побелял възрастен мъж с пардесю и елегантна вратовръзка се беше проснал на пода и се бореше с някого или с нещо. Приближих да видя по-отблизо, но човекът бе сам. Извиваше се пъргаво, въпреки пълнотата си и се мъчеше да задържи или заклещи нещо, което не се виждаше, но явно искаше да му се изплъзне. Човекът пъшкаше, плувнал в пот и от време на време дори изръмжаваше. Посетителите го бяха наобиколили и кротко коментираха.

- Ще го задържи - знае как да го хване!...

- Абе, то не се знае... Тоя път май е много голям...

- Голям-неголям - няма измъкване!

След известно време човекът извика възбудено, изправи се и като държеше здраво невидимото нещо се запъти към изхода. Пардесюто му висеше раздрано, но целият сияеше.

Оказа се, че се борил със сюжет. Много едър. А човекът бил не кой да е, а писателят М.

Макар и да нямам никакви шансове да се утвърдя, все пак мисля да опитам някой от литературните похвати на истинските писатели. Изглеждат страшно примамливи. При моите самодейни напъни няма да е лошо да се професионализирам малко. Ако мога. На първо време ще пробвам най-лекия и достъпен според мен творчески метод - писане с молив. Чувал съм, че големите успявали да създадат велики произведения, използвайки този похват.

Вече ме сърбят ръцете. Край. Махам машината и изхвърлям индигото. Купувам си обикновена ученическа тетрадка и най-прост дървен молив.

От утре почвам.

Българската литература

© 2002 Литературен форум