Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Уважаеми г-н Георгиев,

Имам удоволствието да Ви представя една статия, писана от Жером Бинде, директор на Division of Foresight, Philosophy and Human Sciences в UNESCO, и Жан-Жозеф Гу, професор по философия в Rice University(Тексас).

Надяваме се, че ще проявите интерес към публикуването на текста.

С най-добри пожелания: М. Иванова

Жером Бинде
Жан-Жозеф Гу
Париж

Ценностите: накъде отиват те?

 

В скоро време UNESCO ще събере двадесет водещи личности - философи, мислители, писатели, художници - за размисъл върху бъдещето на ценностите. Сред поканените лектори са Клаудия Кардинале, UNESCO Goodwill Ambassador, Азиза Бенани, Президент на UNESCO Executive Board и бивш културен министър на Мароко, Пол Рикьор, Жан Бодрияр, Петер Слотердюк, Едгар Морен, Аржун Ападукай, Джани Ватимо, Мишел Мафесоли, Мохамед Аркун, Юлия Кръстева и Сюлейман Бахир Диагн. В представения тук текст организаторите на срещата очертават възгледа си за бъдещето на ценностите.

 

През епохата на Просвещението Волтер все още е нямал съмнения: "Има само един морал, точно както само една геометрия". Но тази универсалистка сигурност отдавна се е разпаднала пред лицето на отрицанието, обвързано с един изцяло човешки произход на морала. Подозрението в историческата и културна относителност на ценностите, както и демистифициращите начинания, които ги ограничават до идеологическо преобличане на скритите механизми на властта, разколеба философската, религиозната или художествената вяра в абсолютното значение на Истината, Доброто и Красотата. Великата криза на ценностите, която дълбоко разклати двете столетия преди нас, доведе до редица неопределености. Дали отсъствието на трансцендентна основа, позволяваща вкореняването на вечните стойности в едно непроменимо небе, или даваща възможност за тяхното приемане веднъж и завинаги в непроблематичното им разкриване, характеризира неясността на ценностите? Или в един свят, белязан от планетарния сблъсък на култури, трябва да предугаждаме злостните антагонизми и сътресения на противопоставящи се ценности? Или, иначе, в пътя на този нов век, ще сме свидетели на изненадващи и оригинални хибридизации на ценностни системи, които имат произходи и ориентации, които днес са чужди едни на други?

Векът, който наскоро приключи, бе на болезненото усъмняване в убежденията ни по отношение на обществото, историята и човека. Съвременната криза на ценностите е не само свързана с големите традиционни морални структури, прикрепени към наследени стойности, но и с ценности, които бяха положени и приети (Науката, Прогреса, еманципацията на хората, солидарността и хуманистичните идеи). Чудовищността, оставила своя знак върху ХХ в., изглежда, отново заплашва бъдещето ни. Дали развитието на техниките, фактор на промяната, който е едновременно решаващ, непредсказуем и неконтролируем, рискува да завърши с едно неузнаваемо човечество, което някои вече назоваха с обезпокоителния термин "постчовечество" (post-humanity)? Би ли могло развитието на революцията на генетиката да доведе до форма на самокултивиране на човешките същества? Как, във вселена на радикални нововъведения, безпрецедентни промени, които бързо ще повлияят на хората и ще определят геополитическите баланси, да мислим за последователността на Историята и да поддържаме желаната утопия за по-добър живот за голям брой хора? Можем ли да подкрепяме стремежа за универсален проект, съгласуващ се с разнообразието на наследствата и обогатен от техните преплитащи се истории?

Пол Валери вече коментира, че в свят, доминиран от спекулативността, концепцията ни за морални или естетически ценности ще се приближава до модела на пазарната стойност. Липсва ясен стандарт за ценности, стабилна, абсолютна мяра. По-скоро всички ценности се колебаят в обширен пазар, техните стойности нарастват и спадат съобразно слепите увлечения и паниката на крайно субективни залагания. "Духовната" ценност, казва Валери развеселено, не е по-различна от ценностите на житото и на стомаха. Тя продължава да се снижава... Феноменът на модата, който, ангажиран в области като облеклото, в които условното и конвенцията са de rigueur, овладява понятията ни за ценности, включително и етиката. Живеем в мимолетното, в ерата на ускореното излизане от употреба и субективната прищявка. Сякаш повечето свещени ценности, загубили своята основа, биха навлезли в големия пазар на менящи се стойности и биха се носили в редици по него. Възниквайки извън определени икономически условия, този моменталистки, стоково-пазарен начин на разбиране се отнася до много от етическите или естетическите феномени в съвременния свят. Ролята на информацията и медиите подсилва тази линия, тъй като стоково-пазарната логика на третиране на ценностите включва вземането предвид на много временни "показатели". Тя би трябвало да бъде уловена в мига, както е при модата или краткотрайните тенденции. Случаят на информацията замества смисъла на Историята и познаването на неговите продължителни развития, които станаха неясни.

Как в този всесилен контекст, който, изглежда, насърчава фриволността на ценностите, да мислим все пак тяхната сериозност и по-специално, как в един непостоянен и гъвкав свят, белязан от емоционалното и интелектуално влияние на ефимерните образи, да намери своето място централният въпрос за образованието? ХХI в. би могъл да се окаже обхванат в странно противоречие: никога ефимерното не се е налагало така и въпреки това появата на учени общества, стремящи се да направят продължаващо, пожизнено образование за всички вече не е просто мечта, а проект, който като че представя развитието на нова насока към дългосрочни ценности, които са не само сериозни, но също и игрови. Когато границите между трите възрасти в живота се замъглят, сякаш ще възникват нови ценности, когнитивни и проективни: те ще са по-малко наследени, повече изобретени, по-малко възпроизвеждани, по-скоро създавани, по-малко възприети, отклокото предавани.

Водени ли сме поради тази причина към естетизиране на ценностите, започващо от момента, когато те са първо и преди всичко въпрос на създаване? Би ли могла естетиката да стане най-висш стадий на икономиката и етиката? От периода на романтизма между човека на изкуството и буржоата, изглежда, се очертава рязко и непримиримо разделяне. Авангардът отдавна го обезсмърти, издигайки независимостта на Изкуството на висота. Днес антагонизмът между човека на изкуството и буржоата, между "естетиката и политическата икономия", както казва Маларме, заглъхва. Не само човекът на изкуството е напълно признат и превъзнасян, но може би никое друго време не го е поставяло толкова високо, както нашето, нито го е правило самият модел за дейността по произвеждането на смисъл и ново. "Създаването" е навсякъде. Всички сме "създатели" или се стремим да бъдем такива. Всяка продукция, начинание, действие вярва, че следва образеца на артистичното творчество. В личния живот, при ситуацията на отсъствие на стабилни, вечни структури, всеки е насилван към създаване - поне в своето, неговото или нейното съществуване - и трябва да изгради стил на живот. В икономиката нововъведението е разпознавано като самата движеща сила на развитието. Пазарът стимулира поставянето на преден план на омаята на предлагането, на безкрайното умножаване на желанията, които единствено непрекъснатата изобретателност на атрактивните творци може да поддържа. Разпространеното естетизиране засяга не само обществото като спектакъл (медиите, рекламирането, визуалната и звукова среда), но и самата сърцевина на етическия принцип и предприемаческата динамика.

Можем ли отсега да прогнозираме създаването на нови ценности? В много региони на света векът стана свидетел на масивното западане на верността към традиционните религиозни догми, както и на необикновеното разнообразие на духовните лични или общностни търсения. Дали тези пробиви на малцинствата са носители на силни морални ценности, които биха могли да разкрият себе си като същностни за бъдещето? Също така, докато социалната спойка се разпада пред възхода на един множащ се радикален индивидуализъм, който руши наследените връзки и установени идентичности, наблюдаваме безпрецедентно развитие на нови форми на общуване, раждането на нови типове на солидарност. Какви ценности носят тези самобитни структури на сходството, съюза и комуникацията /облагодетелствани от технологичните въведения/? В свят, доминиран все по-плътно от мотивите на икономическия интерес, от материалистичните и нарцистични ценности на консумативността, хедонизма и краткотрайното задоволяване, можем ли да различим появяването на алтернативни ценности, които биха могли да се нарекат "постматериалистични" (post-materialistic)? Тези въпроси са свързани с колапса на патриархалните контексти (заедно с техните етически, институционални, културни и метафизични измерения) - важно разрушаване, довело до феминизирането на ценностите и до дълбоки последствия, които все още е трудно да бъдат напълно преценени, но които ще успеят да преориентират всички аспекти на идващото столетие.

Тукидид твърди: "Държавникът трябва да има не само чисти ръце, а също и чисти очи". Двадесет и пет века по-късно немският социолог Макс Вебер отговаря, че задачата на политика е да структурира и управлява времето. Мисленето за бъдещето на ценностите има смисъл само ако човек поддържа ценността на бъдещето. Перспективата на ценностите е, следователно, неразривно свързана с една перспектива на времето, кое-

 

то трябва да полага базата за етиката на бъдещето. Не на етиката в бъдещето, но на етиката на настоящето за бъдещето, която още веднъж ще даде значение на човешката авантюра чрез реконструиране на последователност от междинни проекти и действия, за да се запълни пустинната бездна, разделяща реализма от утопията. Планът на такава етика на бъдещето е вече очертан от забележителните еволюции на три концепции. На отговорността, преди обърната към миналото, а отсега нататък интересуваща се, в голямата си част, от потенциалните следствия на нашите действия. На принципа на грижата, който учи, че земята, градът, самите хора и биосферата са нетрайни и че съществуването им е най-вече в нашите ръце. На развитието на понятието за наследство и неговото разширяване до цялата култура и природа, което отсега нататък го прави самият вектор на прехода към бъдещите поколения. Наследството повече не е просто остатък от миналото. Разцветът на етиката на бъдещето би могъл да отвори нов път, за да се изтръгнем от безизходицата, в която сме затворени от тиранията на неотложното и ефимерното.

Превод: Морис Фадел

Българската литература

© 2002 Литературен форум