Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Людмил Димитров

"По жицата"

 

Знаменитият разказ на Йордан Йовков "По жицата" (1927 г.) е сред представителните текстове на неговото творчество и един от най-често интерпретираните в литературната критика. Отделните анализи, писани по различно време и различни по подход, убедителност и продуктивност, все пак успяват да се сговорят помежду си по няколко, вече смятани за безспорни, поетологични зададености на творбата. Тя най-често се чете като диалог за вярата и надеждата, олицетворени от бялата лястовица, които, за да ги внуши на болната Нонка, Петър Моканина изрича "благородна лъжа" (или "неистина" според последния евфемизъм, въведен в гимназиалната практика). Финалният вопъл на героя се тълкува като предизвикателство-упрек към отсъстващото (изчезналото) божество, безразлично към неизмеримата мъка по света. Забелязана е символиката на пътя и сватбата.

Този текст ще се опита, макар и конспективно, да огледа няколко аспекта от повествователната стратегия на разказа и да преосмисли на базата на забелязани художествени детайли финалните му послания.

Да започнем оттук, че мястото на действие, в което се разгръща сюжетът, е твърде неопределено. За читателя остава неясно къде точно са положени пространствените координати на случката, независимо от предпоставените намеци на заглавието. Преди да разберем конкретните измерения на титъра, словосъчетанието "по жицата" проспектира най-общо пътя, и то в неговата продължителност, последователност и непрекъснатост. Жицата е визуалният ориентир на движението. Но спокойно би могла да подсказва и предстоящо развитие на интригата, метафорично "разплитане" на централния казус, занимаващ се с причините, актуалното състояние и по-нататъшното действие на една болест - тази на Нонка. При това болест, която не може да бъде (из)лекувана от "дохтори", тоест не може да бъде третирана конвенционално. Пътят е подчертан само хипотетично, доколкото още първото изречение "изоставя" буквалното му следване и извървяване до определена цел и оповестява неговото (временно) прекъсване, резултат от индивидуалната воля на "пътника". Особеност на разказа е, че цялото действие протича пред очите и през съзнанието на Моканина: в случая, докато го брани от кучетата, той забелязва, че "тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй" - внушенията на първото изречение.

Много важен смислов акцент за по-нататъшната логика на случката е не толкова, че човека вероятно "го гони някаква беда" и има проблем, колкото, че се отбива, свърва от пътя. Още тук фабулата рязко се забавя, почти спира, за да даде тласък на сюжета и да провокира символно-архетипното му осмисляне. Защото отбиването очертава първата и задълго напред единствената координатна ос в иначе ахронотопния сюжет. То маркира траекторията на център и периферия (кръг), чиято окръжност е пътят, а центърът (неподвижната и задействаща гравитационни импулси точка) е самият Петър Моканина. Към него (отвън навътре в пространството на кръга) се насочва селянинът.

Едно важно уточнение. Двамата герои не се представят един на друг с имената си. За "непознатия селянин" научаваме, че се казва Гунчо през собствения му разказ, и то доста небрежно, някак между другото, но повествованието отказва да го нарича по този начин и упорито продължава да го въвежда описателно ("селянина"). Пък и "Гунчо" е не толкова същинско име, колкото звателна алоформа от "Драгун" във вариант, заличаващ семантиката на корена "драг" и засилващ усещането за безличност на персонажа, което се потвърждава и от определението "непознатия". Този детайл ще се впише в контекста на имплицитно привлечения библейски мит за заблудената овца, алегоризиращ самоотлъчилия се от вярата и изгубил своя физиономия човек, отново търсещ приобщаване към "паството" на вярващите, на пълноценните. Различни по степен на асоциативност елементи от него са разпръснати из целия разказ.

Що се отнася до Петър Моканина, забележително е, че той нито веднъж не е наречен по име пред когото и да било от останалите персонажи. Това, че е Петър Моканина, знае само читателят, и то по изричната воля на автора. Но този наративен жест позволява предварително смислово тълкуване и градене на хипотези, на(д)стройващи в определена посока рецептивните очаквания. Например в критиката много е говорено за семантичната обвързаност между "Петър" ("камък") и фигурата на селянина, внушаваща усещането за "човек планина". Камъкът е градивото на планината, двамата персонажи са знаково едноредни (хомогенни). По-късно парадигмата ще бъде допълнена от споменаването на "Канарата", ситуативно контаминираща се с фигурата на Петър. Но "Петър" е и библейски персонаж, "постамент" на Христовата вяра, а "Моканина" (през румънски "овчар") го притегля към демиургичната ипостаса на "пастиря", към когото се насочва обезвереният Гунчо. Кръгът с отбелязан център "материализира" представата за Бога като сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността й - никъде (Паскал). Следователно единствената реалност е центърът, току-що открита (постигната) от селянина.

Нека отново да припомним. Целият смисъл на тези наблюдения е валиден само поради рецептивното предимство на читателя, предоставено му от автора - да знае за героите повече неща, отколкото те знаят и разбират за себе си. Нито Моканина, нито Гунчо имат и най-малката представа за семиосферата, в която попадат. Те се привличат и сбъдват целостта на смисъла, въпреки че нямат информация един за друг. И доколкото в процеса на разказа за селянина стават ясни немалко подробности, Петър Моканина в края си остава почти същата загадка, каквато е в началото. Двамата не се познават, но се припознават по свръхестествен - интуитивен и мистичен - признак. И оттук насетне сюжетът ще формира своя стереоскопична визия: в онтологична перспектива ще се случват съвсем безинтересни неща, които ще получат своето трайно отлагане-филтриране през езотеричната енергия на Промисъла. А промисленият сюжет ще се защитава и отстоява най-вече от езика. Тоест езикът на повествованието ще изговаря неща, за които самото повествование - фактически случващото се - и не подозира.

Това личи по сложното намесване на селото Манджилари, с което са свързани надеждите на Гунчо за изцелението на болната му "момичка". То функционира като търсената Обетована земя, където може да се види "явилата се" бяла лястовица. "Манджилари" (през румънското "манджаре") не само имплицира идеята за храната (живота), от която в буквален смисъл Нонка несъмнено има нужда (снагата й, "стопена от болестта", едва личи изпод завивката), но и просфората - задължителен елемент от евхаристията: да не забравяме, че наближава Богородица. Досега Гунчо безуспешно е търсил Мястото; обикалял е в омагьосан кръг. Сред първите въпроси, които задава на Петър Моканина, е: "не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам". По време на целия им разговор селянинът е с нагласата, че след като Моканина го упъти, той ще продължи във вярната посока. Но след като разказва как кумица Стоеница настоятелно му е заръчала да върви, да заведе и Нонка, Гунчо неочаквано снема всички модалности от речта си и произнася: "И на, додохме". Миналото свършено време недвусмислено издава вътрешното му съзнание за това, че са пристигнали ("Та затова съм дошел"), че селото - в неговия символичен смисъл - е намерено. Подобно предположение демонстрира и Моканина. Първото, което произнася "на глас" в разказа, е констатацията: "Ти май болно имаш", а последното, изречено от него все още в присъствието на Гунчо и семейството му, е благословът: "Хайде, със здраве!". Конвенционалното "Хайде със здраве", равностойно на "Останете си със здраве", констатира и случилото се преодоляване на отчаянието, възвръщането на надеждата-изцеление, макар и все още неосъзната от героите. "Намереното" село е избавление от омагьосания кръг, по който те са вървели досега. Ето защо в края на разказа каруцата символично поема в обратна посока, независимо че уж продължава напред. Очертава се парадоксът на сферата: стоейки на едно място, героите са извървявали пътя на изпитанието; докато говорят, са се движели.

Този разказ, освен всички останали, до голяма степен неизбродни, поетологични дълбинности, интерпретира философията на вярата и безверието, синтезирани архетипно в притчата за Тома Неверни от Евангелието на св. Иоан (20: 20-25). "По жицата" ситуира българизираната версия на мита за необходимостта да вярваш, без да си видял. Пък и в контекста на нашата народопсихология чутото (слухът, мълвата) има много по-голяма стойност от видяното. (Поставяйки въпроса за бялата лястовица, Гунчо трепетно акцентира тъкмо върху чутото в смисловата градация: "Може да си я виждал, може да си чувал". А малко по-късно, в обърканите си разсъждения, Моканина потвърждава вероятността за това единствено с по-достоверния аргумент: "Пък и трябва да има, щом се е чуло.") Нещо повече - Моканина компенсаторно изпълнява функцията на самата бяла лястовица: досеща се, че може "съвсем да отчая тия хора" и сменя стратегията на говорене. Той е единственият, когото същите "тия хора", търсейки надежда, са срещнали по пътя си. Но това Моканина не го съзнава и не го допуска. Не го съзнава и не го допуска и Гунчо. Текстът обаче говори друго. Когато момичето поглежда към Моканина с настоятелния въпрос: "Ще я видим ли, чичо?", ремарката съобщава, че ясните му очи "светват". Приливът на светлина е не само знак за неугасналата надежда. В този миг очите на Нонка "отразяват" светлина. Светлината, идваща отсреща, където стои Моканина. Той е поел и цвета на търсената птица. За да не остава впечатлението, че последното твърдение е произволно, дължим само още няколко обяснения.

По повод на така наречената "благородна лъжа", стигаща своята кулминация в думите: "Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла", ще допълним следното. Инициативата за това какво да каже Моканина, поема Гунчо: "Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката". И на Моканина не му остава нищо друго, освен да изпълни индиректно заявената воля (подкана) на объркания баща. Но този, който заговаря в момента, не е Моканина, или поне не е Моканина, когото познаваме от разказа досега - наивник, добряк, смутен при въпроса за лястовицата, милосърден. Чрез него говори друго същество, обсебило съзнанието му. След въпроса на Гунчо за птицата, когато се поражда необходимост от потвърждение, за да не отлети и последната надежда, Моканина първоначално е "учуден", тоест вдаден в чудото, а след това: "нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха". В него се инкарнира чужда позитивна креативна енергия, друго (висше?) създание. Той неусетно преминава в транс. Репликата: "Ще я видите..." е изречена с тона на заклинание, на пророчество, на благослов. Бъдещето време е перифраза на молитвеното "Амин" ("Да бъде"). След Словото героят остава "замислен", той все още не може да излезе от унеса.

В самия финал овчарят не просто перифразира финалните думи на Исус на кръста ("Татко, защо си ме оставил"), но сам се вписва в (се разпъва на) кръст: пуска шилото (долу), тоест забива центъра, символно "закрепя носещата греда", поглежда към небето (горе), констатирайки отсъствието на Бога и се заглежда подир каруцата (хоризонтално). По този начин той "прекръства" и отдалечаващите се "мъченици" ("колко мъка има по тоя свят"), превръщайки се в "гарант" за тяхното спасение.

 

В българската литературна традиция от възрожденския и класическия период функционално е семантизирана опозицията потисници - роби, мюсюлмани - християни. Обикновено двата етноса са съизмервани по социален и верски признак. Ако това противопоставяне е влязло в основата на националната митология и се поддържа в редица представителни творби, в стереотипния си вид у Йовков то е невалидно. Характерно за писателя е съхраняването на външните белези на установените художествени модели, но повествователните му стратегии са по-скоро демитологизиращи. Онова, по което той прилича на своите предшественици и се възприема като национален класик, е съхранената патриархална визия за света. Въпреки това обаче Йовков звучи по новому.

Разказът "Най-вярната стража" разчита на няколко поетологични провокации, които трябва да бъдат сериозно осмислени, защото от тях зависи каква посока на интерпретация ще следваме - убедителна, защитена от текста, или маргинална, на която често й се налага да дописва текста, да досъчинява липсващи неща, или (най-важното) да активизира потенциално въведени семантични полета, които нямат пряко отношение към основния сюжет.

Към творбата можем да подходим по два начина - като към част от по-голямо повествователно цяло (цикъла "Старопланински легенди") или като към самостоятелно произведение. Според циклообразуващите принципи теоретично е напълно допустимо всеки от влизащите в състава на цикъла текстове да се чете самостоятелно, независимо от другите, тъй като притежава относителна автономност и завършеност. Като част от цялото "Най-вярната стража" е с предзададен жанр и топос: разказът е легенда и мястото на действие е Стара планина. А в контекста на приложените от Йовков циклизиращи принципи и този текст, както и всички останали, започва с епиграф, в случая "извлечен" от писмен паметник - стар летопис, подсказващ одревностеността на сюжета. Фактът, че е "откъслек", дава възможност на автора за повишена фикционалност в съчиняването на интригата и само за частично придържане към смисъла на паратекстовия цитат, който предпоставя като централна сцената на лова със соколи.

На няколко равнища (съдържателни и формални) творбата обиграва идеята за троичността: потенциално са зададени три любовни триъгълника, в чийто център е една и съща жена - Ранка; манастирът, в който служи Драгота, носи името на "Света Троица"; тримата мъже въвеждат три самостоятелни сюжетни линии, преплитащи се накрая в общ фокус; условно заглавието се състои от три думи, заключващи цялото съдържание на разказа - последната фраза повтаря заглавния паратекст; в самия финал Ранка отново остава между двама мъже, но сега това са двамата й сина. Най-сетне разказът е трети поред в цикъла, а на цялостното композиционно решение, както е известно, Йовков държи особено.

Една от трудностите при интерпретацията на произведението идва оттам, че то не разгръща някои от важните мотиви, за които загатва. Създава се ефектът на "пунктирания" сюжет - говори се пестеливо, сдържано, недоизказано, прескача се от епизод на епизод с усложнени времеви реалии, независимо дали рецептивното съзнание в един или друг момент се нуждае от повече информация. А отговорът на въпроса за какво говори и какво премълчава "Най-вярната стража", би могъл да разкрие част от механизмите, по които се конструира легендарният (мистичният) пласт на текста. Творбата задава множество контексти, голяма част от които не експлоатира. Подвеждаща, но често изкушавала критиците посока, е тълкуването на отношенията между хаджи Емин и Ранка в перспективата насилник - жертва, равнозначна на господар - робиня, турчин - българка и извикваща далечни асоциации с устойчивия сюжетен модел на поемата на П.Р.Славейков "Изворът на Белоногата". Онова обаче, което тук повествованието упорито следва, без изрично да го налага и да го обявява, е сложно протичащият и осъществяващ се до самия край на разказа сватбен ритуал. Той елиминира двама от претендентите за Ранка - Драгота и Косан - и оставя само един (достойния) кандидат, хаджи Емин, колкото на пръв поглед и смущаващ да ни се струва този избор.

Първи от героите е въведен Драгота. През погледа и съзнанието му протичат по-голяма част от събитията в разказа, при това в усложнена фабулност - и ретроспективно, и синхронно на действието. Той е свидетел, субективен "тълкувател" и участник в случващото се. Важна част от характеристиката на Драгота се оказва самото му име - от корена "драг" (мил, скъп). Героят обаче преобръща смисловата предпоставеност на името си и се разкрива не толкова като драг на останалите, колкото като драг на себе си. Той е преди всичко нарцистичен тип. Поне на две места в текста отношението на другите към него семантично отрича името му: "Те не обичаха Драгота", "Те хулеха Драгота". Освен това името съвсем не подхожда на монах. То е езическо - нещо странно и антиканонично, защото не съответства на богослужебната практика. Героят и в селото, и в манастира си остава Драгота. Оттук могат да се изведат уличаващите го в безбожност и демоничност помисли и постъпки. Той използва манастира само като укритие, временно убежище, в което зрее хитро скроеният му план за отвличането на Ранка. Във "виденията, пълни със съблазън и грях", в пъклените си тайни помисли героят вижда жената като жертва и е садистично последователен в намерението си да я оплете в паяжината си. По-късно, в руините на манастира, там, където е осквернен храмът - мистичният топос на сватбения ритуал, калугерът пристъпва към поругаването на любовта.

Косан е представен и като двойник, и като антипод на Драгота. Двамата си приличат по първичната си страст към Ранка и по факта, че са "единаци", избрали различни модели на един и същи тип поведение - на изолираността си от обществото. Единият е в манастир (тоест извън света), а другият става хайдутин (тоест извън закона). Противопоставени са в определен смисъл и според семантиката на имената си. В "Косан" може да се разчете "онзи, който се коси" или "който се държи косо" - агресивен, раздразнителен, дързък. Същата антиподност между тях продължава и в схватката им, представена зрелищно като ожесточена борба на зверове-хищници за желаната плячка (Ранка). Огънят, символ на страстта, се буквализира-изражда в пожар, алюзия за пъкъла. Двамата персонажи изгарят в него, неуспели да овладеят греховните си инстинкти. Те взаимно се неутрализират.

Според тази логика на действието ясно проличава как образът на хаджи Емин последователно е изграждан като централен. Той е единственият достоен за любовта на Ранка и неизменно подхожда към нея като към индивидуалност, с мисълта за самата нея. Възприемането му непрекъснато се допълва с нови характеристики. Началните негативни конотации: турчин ("татарски султан"), господар, друговерец, постепенно се изместват от експликацията на цялостния му естетически облик, а честото замисляне (авторефлексивност) го превръща в типичен йовковски герой.

"Най-вярната стража" сред всички разкази в цикъла най-категорично утвърждава случването на сватба, но постепенно: алегорично в началото, действително - в края. Разгърнати са преди всичко елементите от предсватбения ритуал: сгледата и годежът в тяхната контаминираност. Семантиката на лова със соколи например асоциативно кореспондира с възприетото от традицията иносказателно говорене на сватовниците. В този смисъл можем да приемем, че падналият сокол на хаджи Емин при преследването на "гургурицата", тоест на женската, е не толкова победен, колкото поразен ("ранен от любов"). Единствено султанът прониква в непристъпния за другите двама съперници чорбаджийски дом, който като по чудо се отваря широко за него. Сцената е особено интересна в два плана - тя активизира легендарния пласт на разказа и имплицитно разгръща протичането на годежа. Наблюдава се знакова наситеност: вратите се отварят "както се отварят пред цар и пред сватба"; Кара Имам метафорично влиза във функцията на сватовник; в смущението си Ранка разлива кафето пред хаджи Емин - мистичен знак за "познаване" на годеника, при което Кара Имам произнася спонтанната, но задължителна за подобен случай благословия: "Няма нищо, на хаир е!". Всичко това покрива стереотипите на българския фолклорен ритуал. Той се потвърждава още веднъж при грабването на момата от хорото. Оттук нататък разказът изненадващо престава да говори за най-важното - за любовната история. Тя може да се реконструира най-общо едва след края на творбата.

Тъкмо краят категорично отменя нагласата на читателя, че хаджи Емин е насилник и похитител и му придава неочаквано нов, но убедителен статут - на спасител. През времето, прекарано в конаците, парадоксално на обичайната логика, Ранка е имала лична свобода и сигурност. Тя не само е била охранявана, но и ухажвана. Факт, потвърждаващ подобно наблюдение, е красивото й (турско) облекло ("късо сърмено елече и атлазени шалвари... наниз от рубета по средата на челото"), когато е в килията при Драгота. Сцената в разрушения манастир е не по-малко знакова от тази на сгледата. Тук отпадат всички предразсъдъци и съмнения за отношението на хаджи Емин към Ранка. В този момент се препотвърждава взаимната принадлежност, съдбовната обвързаност между тях. Хвърлената върху лицето на героинята дреха напомня було; и двамата са ситуирани в светлина (в сиянието на огъня), а чалмата на хаджи Емин е своеобразна "корона" не само на предизвестения победител, но и на потвърдения жених. Жестовете му демонстрират волята на господаря, но и на влюбения. След преодоляното изпитание двамата герои окончателно стигат един до друг. Според същностната идея на разказа най-вярната стража на Ранка е любовта. В епилога след двайсет години не синовете са тези, които пазят майка си, а тя, кръвно обвързана с тях, не би могла и не би искала да ги напусне.

Едва сега можем да възприемем посланията на Йовковия текст, внушени чрез умишленото подменяне на важни за смисъла му мотиви: не толкова премълчани, колкото въведени в тяхната привидна противоположност: свободата като затвор, спасението като похищение, любовта като стража.

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум