Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Людмила Г. Малинова
учителка

"Най-вярната стража"

 

В българската литературна традиция от възрожденския и класическия период функционално е семантизирана опозицията потисници - роби, мюсюлмани - християни. Обикновено двата етноса са съизмервани по социален и верски признак. Ако това противопоставяне е влязло в основата на националната митология и се поддържа в редица представителни творби, в стереотипния си вид у Йовков то е невалидно. Характерно за писателя е съхраняването на външните белези на установените художествени модели, но повествователните му стратегии са по-скоро демитологизиращи. Онова, по което той прилича на своите предшественици и се възприема като национален класик, е съхранената патриархална визия за света. Въпреки това обаче Йовков звучи по новому.

Разказът "Най-вярната стража" разчита на няколко поетологични провокации, които трябва да бъдат сериозно осмислени, защото от тях зависи каква посока на интерпретация ще следваме - убедителна, защитена от текста, или маргинална, на която често й се налага да дописва текста, да досъчинява липсващи неща, или (най-важното) да активизира потенциално въведени семантични полета, които нямат пряко отношение към основния сюжет.

Към творбата можем да подходим по два начина - като към част от по-голямо повествователно цяло (цикъла "Старопланински легенди") или като към самостоятелно произведение. Според циклообразуващите принципи теоретично е напълно допустимо всеки от влизащите в състава на цикъла текстове да се чете самостоятелно, независимо от другите, тъй като притежава относителна автономност и завършеност. Като част от цялото "Най-вярната стража" е с предзададен жанр и топос: разказът е легенда и мястото на действие е Стара планина. А в контекста на приложените от Йовков циклизиращи принципи и този текст, както и всички останали, започва с епиграф, в случая "извлечен" от писмен паметник - стар летопис, подсказващ одревностеността на сюжета. Фактът, че е "откъслек", дава възможност на автора за повишена фикционалност в съчиняването на интригата и само за частично придържане към смисъла на паратекстовия цитат, който предпоставя като централна сцената на лова със соколи.

На няколко равнища (съдържателни и формални) творбата обиграва идеята за троичността: потенциално са зададени три любовни триъгълника, в чийто център е една и съща жена - Ранка; манастирът, в който служи Драгота, носи името на "Света Троица"; тримата мъже въвеждат три самостоятелни сюжетни линии, преплитащи се накрая в общ фокус; условно заглавието се състои от три думи, заключващи цялото съдържание на разказа - последната фраза повтаря заглавния паратекст; в самия финал Ранка отново остава между двама мъже, но сега това са двамата й сина. Най-сетне разказът е трети поред в цикъла, а на цялостното композиционно решение, както е известно, Йовков държи особено.

Една от трудностите при интерпретацията на произведението идва оттам, че то не разгръща някои от важните мотиви, за които загатва. Създава се ефектът на "пунктирания" сюжет - говори се пестеливо, сдържано, недоизказано, прескача се от епизод на епизод с усложнени времеви реалии, независимо дали рецептивното съзнание в един или друг момент се нуждае от повече информация. А отговорът на въпроса за какво говори и какво премълчава "Най-вярната стража", би могъл да разкрие част от механизмите, по които се конструира легендарният (мистичният) пласт на текста. Творбата задава множество контексти, голяма част от които не експлоатира. Подвеждаща, но често изкушавала критиците посока, е тълкуването на отношенията между хаджи Емин и Ранка в перспективата насилник - жертва, равнозначна на господар - робиня, турчин - българка и извикваща далечни асоциации с устойчивия сюжетен модел на поемата на П.Р.Славейков "Изворът на Белоногата". Онова обаче, което тук повествованието упорито следва, без изрично да го налага и да го обявява, е сложно протичащият и осъществяващ се до самия край на разказа сватбен ритуал. Той елиминира двама от претендентите за Ранка - Драгота и Косан - и оставя само един (достойния) кандидат, хаджи Емин, колкото на пръв поглед и смущаващ да ни се струва този избор.

Първи от героите е въведен Драгота. През погледа и съзнанието му протичат по-голяма част от събитията в разказа, при това в усложнена фабулност - и ретроспективно, и синхронно на действието. Той е свидетел, субективен "тълкувател" и участник в случващото се. Важна част от характеристиката на Драгота се оказва самото му име - от корена "драг" (мил, скъп). Героят обаче преобръща смисловата предпоставеност на името си и се разкрива не толкова като драг на останалите, колкото като драг на себе си. Той е преди всичко нарцистичен тип. Поне на две места в текста отношението на другите към него семантично отрича името му: "Те не обичаха Драгота", "Те хулеха Драгота". Освен това името съвсем не подхожда на монах. То е езическо - нещо странно и антиканонично, защото не съответства на богослужебната практика. Героят и в селото, и в манастира си остава Драгота. Оттук могат да се изведат уличаващите го в безбожност и демоничност помисли и постъпки. Той използва манастира само като укритие, временно убежище, в което зрее хитро скроеният му план за отвличането на Ранка. Във "виденията, пълни със съблазън и грях", в пъклените си тайни помисли героят вижда жената като жертва и е садистично последователен в намерението си да я оплете в паяжината си. По-късно, в руините на манастира, там, където е осквернен храмът - мистичният топос на сватбения ритуал, калугерът пристъпва към поругаването на любовта.

Косан е представен и като двойник, и като антипод на Драгота. Двамата си приличат по първичната си страст към Ранка и по факта, че са "единаци", избрали различни модели на един и същи тип поведение - на изолираността си от обществото. Единият е в манастир (тоест извън света), а другият става хайдутин (тоест извън закона). Противопоставени са в определен смисъл и според семантиката на имената си. В "Косан" може да се разчете "онзи, който се коси" или "който се държи косо" - агресивен, раздразнителен, дързък. Същата антиподност между тях продължава и в схватката им, представена зрелищно като ожесточена борба на зверове-хищници за желаната плячка (Ранка). Огънят, символ на страстта, се буквализира-изражда в пожар, алюзия за пъкъла. Двамата персонажи изгарят в него, неуспели да овладеят греховните си инстинкти. Те взаимно се неутрализират.

Според тази логика на действието ясно проличава как образът на хаджи Емин последователно е изграждан като централен. Той е единственият достоен за любовта на Ранка и неизменно подхожда към нея като към индивидуалност, с мисълта за самата нея. Възприемането му непрекъснато се допълва с нови характеристики. Началните негативни конотации: турчин ("татарски султан"), господар, друговерец, постепенно се изместват от експликацията на цялостния му естетически облик, а честото замисляне (авторефлексивност) го превръща в типичен йовковски герой.

"Най-вярната стража" сред всички разкази в цикъла най-категорично утвърждава случването на сватба, но постепенно: алегорично в началото, действително - в края. Разгърнати са преди всичко елементите от предсватбения ритуал: сгледата и годежът в тяхната контаминираност. Семантиката на лова със соколи например асоциативно кореспондира с възприетото от традицията иносказателно говорене на сватовниците. В този смисъл можем да приемем, че падналият сокол на хаджи Емин при преследването на "гургурицата", тоест на женската, е не толкова победен, колкото поразен ("ранен от любов"). Единствено султанът прониква в непристъпния за другите двама съперници чорбаджийски дом, който като по чудо се отваря широко за него. Сцената е особено интересна в два плана - тя активизира легендарния пласт на разказа и имплицитно разгръща протичането на годежа. Наблюдава се знакова наситеност: вратите се отварят "както се отварят пред цар и пред сватба"; Кара Имам метафорично влиза във функцията на сватовник; в смущението си Ранка разлива кафето пред хаджи Емин - мистичен знак за "познаване" на годеника, при което Кара Имам произнася спонтанната, но задължителна за подобен случай благословия: "Няма нищо, на хаир е!". Всичко това покрива стереотипите на българския фолклорен ритуал. Той се потвърждава още веднъж при грабването на момата от хорото. Оттук нататък разказът изненадващо престава да говори за най-важното - за любовната история. Тя може да се реконструира най-общо едва след края на творбата.

Тъкмо краят категорично отменя нагласата на читателя, че хаджи Емин е насилник и похитител и му придава неочаквано нов, но убедителен статут - на спасител. През времето, прекарано в конаците, парадоксално на обичайната логика, Ранка е имала лична свобода и сигурност. Тя не само е била охранявана, но и ухажвана. Факт, потвърждаващ подобно наблюдение, е красивото й (турско) облекло ("късо сърмено елече и атлазени шалвари... наниз от рубета по средата на челото"), когато е в килията при Драгота. Сцената в разрушения манастир е не по-малко знакова от тази на сгледата. Тук отпадат всички предразсъдъци и съмнения за отношението на хаджи Емин към Ранка. В този момент се препотвърждава взаимната принадлежност, съдбовната обвързаност между тях. Хвърлената върху лицето на героинята дреха напомня було; и двамата са ситуирани в светлина (в сиянието на огъня), а чалмата на хаджи Емин е своеобразна "корона" не само на предизвестения победител, но и на потвърдения жених. Жестовете му демонстрират волята на господаря, но и на влюбения. След преодоляното изпитание двамата герои окончателно стигат един до друг. Според същностната идея на разказа най-вярната стража на Ранка е любовта. В епилога след двайсет години не синовете са тези, които пазят майка си, а тя, кръвно обвързана с тях, не би могла и не би искала да ги напусне.

Едва сега можем да възприемем посланията на Йовковия текст, внушени чрез умишленото подменяне на важни за смисъла му мотиви: не толкова премълчани, колкото въведени в тяхната привидна противоположност: свободата като затвор, спасението като похищение, любовта като стража.

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум