Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Юхас

Писмо от Будапеща

Към поета на потъналата народна Атлантида

 

Дължа ти едно признание, Марине. Спомняш ли си още? "Тихият поет" Иван Цанев, който е толкова деликатен, че диша само с десния си дроб, за да не отнема въздуха на ближния си, още преди четвърт век ми те представи по следния, не съвсем тих начин: "Млад поет, старо куче", "Старо куче овце варди" - казва българският народ. В унгарския език този идиом означава, че някои възрастни хора надхвърлят младите в способностите им, в страстта, в знанието им, с една дума те са по-обиграни, по-шлифовани.

Признавам, Марине, че тогава на доверие приех думите на Иван, защото почувствах способността ти без да познавам основно поезията ти, просто от тежестта и излъчването на личността: "Краставите магарета се надушват отдалеч". И аз почувствах по същия начин струяща от теб топлина на някогашната обща кошара, както няколко десетилетия по-рано аурата на Петър Алипиев. Не е случайно, че за половин век само вие успяхте да прекрачите прага на моята кошара. Запознахте се с майка ми, която обичах от сърце и уважавах най-много от всички на света. Тя бе много страдаща и примиряваща се със съдбата си жена. (Остана вдовица на трийсет и три години, с три невръстни деца, баща ми го отведоха руснаците в "Лагера на Смъртта" в Темешвар.) Днес все още пазя милите й, незабравими черти на страдащото й лице, както земята пази падащите предмети.

Спомняш ли си? Искаше да целунеш ръка на майка ми, като на градска дама. Бедната, дръпна сухата си, мазолеста ръка. "Аз би трябвало да ви целуна ръка, задето доведохте вкъщи блудния ми син" - каза тя и излезе. Запали огън, закла три гадове, както казват при вас, а аз изпържих лук и от кръвта им направих истинско варварско мезе. След това се поогледахме малко в селото. В градината на църквата зърнах няколко гъби. Прескочих оградата като някакъв безбожен езичник и ги откъснах. "Ела да отидем на едно друго място, където растат по-големи и по-тлъсти гъби" - ти казах аз. Влезнахме в гробището. Между гробовете, в тревата като обърнати паници белееха шампиони с големината на длан. И те карат да се замислиш, че отвъдният свят е огледален образ на земния ни живот, и аз с гузна съвест пълня кошницата си с паниците на умрелите.

На път за вкъщи се отбихме в кръчмата, където позахабената, но все още в добро състояние кръчмарка ни посрещна с думите: "Познавам ви аз вас, заедно играхме в драматизацията на великденските мистерии. Аз бях и тогава вече каещата се Магдалена, а вие бяхте Христос, Спасителят." "Марине, Марине, виждаш ли какво прави времето. Наистина играх в тези мистерии, ала бях Юда, а сега хората се кълнат, че съм бил Спасителят."

На другия ден закусихме при вуйчо ми, който тъкмо беше заклал едно прасе, а после обядвахме при братовчедка ми.

След няколко седмици, четейки пътеписите ти, за които по-малкият брат на Ласло Наги, Ищван Аг, каза, че са най-хубавите, най-лиричните пътеписи, които чужденец е писал за Унгария, не разбрах как можеш да сравняваш тези стари селяни със светци: "Един до друг, цял живот, съединени от труда, с тежки ръце, скромни и тихи, леко притеснени, те ми приличаха на светци - светците на тази земя и на този свят, на всички сегашни и бъдещи светове, може би единствените хора, приели това, което имат за най-многото, което могат да имат сред все по-обърканите и лакоми човеци."

Сега вече зная. Докато майка ми беше жива, си мислех, че морето ми стига до коленете. Още тогава в теб се скъса "жалната струна" и в душата ти изжужа болката, трагичното усещане за съдбата на нашите села. Откакто майка ми се превърна в пръст, и аз зная, че пръстта ми е майка. Ти и в това ме изпревари:

 

И тази пръст, неутолима

да дава и приема

е всъщност майката любима,

която молим изтощени.

 

Тя чува всичко

И идва да ни вземе.

("Памет")

(Възможно ли е да си се родил стар?) Такива неща забелязваше още в малкото влакче-теснолинейка, които съм съзирал хиляди пъти, но не съм ги виждал: " И колкото пµ отивахме на изток в пустата, колкото пµ се отдалечавахме от шума и задухата на големия град, толкова повече влаковете и времето ставаха по-бавни и обикновени, хората - по-достъпни и разговорчиви, облеклото им по-неофициално и просто. Неизменна беше само пустата: със стадата крави, с рояците гъски, с притичващите тромаво фазани, със стръмните покриви на къщите, редиците тополи, скупчените селца. За миг те ту ми заприличваха на моето село - гъските в гьола, поляните; ту ме разубеждаваха - не, не е така, толкова много и толкова равна земя ние все пак нямаме. Но ето, бързият влак е вече зад нас, ние сме в теглени от червена мотриса червени вагони: чисти, дълги, без купета. При всяко спиране, клаксонът изкряква прегракнало и мотрисата (по всичко личи - не бърза за никъде) избръмчи, позадъхне се, заглъхне и намали хода, събере мощ и се засили, а около нас като че ли отдавна познати лица: сух като кларинетист човек с поомачкан костюм и мека шапка; гологлав, здрав мъжага; две дечица с все още млади дядо и баба..."

 

Ти погледна на нашите селяни с амбицията да разбереш издълбоко унгарската душа със загрижеността за човека и света. Четейки пътеписа ти, внезапно ме озари мисълта, че рано или късно прозата ще стане твоят жанр, та нали поезията е жанрът на младите. Примитивните народи също имат голяма поезия, но прозата е присъща на по-узрели нации. И така аз забравих за творбите ти. Нека послужи като извинение, аз чета книгите, за да опозная авторите им (професионално изкривяване). Теб пък те познавам, или поне така си мислех, тогава за кой дявол да те чета.

По-скоро лудувахме, майтапихме се. Спомняш ли си? Поиска ми интервю за цяла страница. "Марине, защо да ти давам интервю, само за да вземеш половината от хонорара заради четири-пет по-опикани въпроса ли? - попитах те. - Ще си направя автоинтервю и ще взема целия хонорар. Нали знаеш, че и аз съм като Вуте. Обичам да говоря със себе си, поне знам, че говоря с умен човек." Така се роди автоинтервюто ми "Смъртта не е алиби".

Марине, ти обаче, както беше казал и Иван Цанев, беше старо куче още като млад поет, не даде кокала. След публикацията на следващата ми статия, ми съобщи, че "Литературен форум" има материални затруднения, не можете да плащате хонорари, но ме покани на обяд от името на редакцията. "И това не е лошо. Ще се минеш" - помислих си. Ядохме, пихме, докато каза: "Петер, още в родното ти село ти казах, че си ужасен човек. Не мога да се състезавам с теб на маса. Но сега си мой гост, поръчай си още нещо, аз не мога повече нито да ям, нито да пия." Повиках келнера: "Още една агнешка плешка, бутилка каберне, чисти чаши и нови българи, с които да ям и да пия!"

 

Няма престъпление без наказание

 

Накрая съвестта се събуди и в мен. За мое изкупление прочетох творбите ти. Отначало, когато погледнах камарата книги, помислих, че и самият Савонарола не би могъл да ми отреди по-тежко наказание. И какво стана? С огромен интерес и удовлетворение прочетох великолепните книги: "Село", "Памет", "От първо лице", "Показалец". Те са най-проникновеното и прочувственото поетично пресъздаване на нравите, духа и битието на някогашното село.

Сега вече, въз основа на творбите ти, мога да заявя, че си поет, благословен от Бога. От двайсетгодишна възраст си поет с физиономия: обръгнал, с отличен усет към формата, органичен здрав талант. Младостта ти беше изпълнена с толкова обещания, чието изпълнение - не винаги зависи от поета - би могло да те издигне сред най-добрите български поети. И по-рано не съм се и съмнявал за мястото ти в звездната картина на българската поезия. Но погрешно го видях в лунния харман на Далчев и Н.В.Ракитин. Не видях, че за стиховете ти е по-характер-

на силната визуалност, продиктувана от непосредствения допир на сетивата ("Дърво замислено. И нива. И слънчоглед един - да свети..."/"Три кончета в тревата мека,/сред притъмнялата лъка/се сливаха полека-лека/с върбите тъмни на брега"). Тази визуалност създава онзи простор (поле, нива, равнина), който изглежда реален, като у Ракитин, но същевременно метафоричен, в който реалните природни явления могат да се случат и се случват, както вътрешното преживяване на личността. Ти претопяваш целия предметен свят в настроение. Чрез нея обективирано изразяваш вътрешните си състояния като Далчев. И дълбокото си поетично очарование от родния край, от родния пейзаж, но и трагичното си усещане, че заглъхва селото и твоят род. Неповторим негов израз е "Януари":

Камбаната, която

чувахме насън,

сега наяве бие.Тихо!

Падат гарвани,

снежни парцали,

облаци падат,

от звънът й ударен.

 

Тази картина колкото конкретна, толкова е и условна. Камбанният звън е част от погребалния ритуал. Но камбаната ехти злото черно да прогони. Ти тук улучи право в десетката, в религиозен и митологичен смисъл. Откъде знаеше на двайсетгодишна възраст, че камбанният звън прочиства въздуха от лошия дух?

Това прекрасно произведение е едно от най-ярките прояви на модерната българска поезия от Яворов до днес. По силата на художествения замах ми напомня на младия Фурнаджиев. Поетиката ти плодотворно е абсорбирала не само реализма на Ракитин и предметния стил на Далчев, а и постиженията на други поетически течения. Бих могъл да кажа, че няма такъв художник, който да е в състояние да нарисува тази тъжна, но прекрасна живописна картина. В същото време с простотата, с дисциплината на мисълта и изказа става богато, модерно, в поетичен смисъл новаторско стихотворение. В действителност не е правилно да разкъсвам струящата му красота с тълкувание, но все пак отбелязвам, че художествеността се дължи на това, че внушаваш идеята си опосредствано, а не пряко. Ето, отново следва видение:

Черни кърпи със вятъра

хълмът високо, високо издига.

И извиква плачът думи

тъмни и стари: отдавна забравени

("Януари")

Това стихотворение, което очерта стожера на художествения ти свят, си го написал през 65-а година. И тогава за теб вече е било основна нужда да пишеш за неща, които друг не може да изкаже.

Прочетох стихотворението

 

"Памет ХV" и останах изнена-

дан от силата, простотата и дълбочината му:

 

Орахте.

Сяхте.

Ядохте и пихте.

Умирахте след туй.

Не питахте: - Защо?

 

И аз ли трябва да изкажа

стаяването в не един човек,

стаяването в не един живот?

 

"...Разбирам, всичко разбирам,

но думи нямам..." -

чувам баща ми.

 

Тук всичко е пределно просто, пределно кратко и пределно точно. Този, който е способен да обгърне една такава житейска ситуация, той има основа да разгърне мисъл с голям потенциал, едно символно видение със завладяващо поетическо настроение, може да изкаже обобщено извечните (изконните) проблеми на битието. Това, че:

 

"от силните по-силни има

и не във образ на човек"

("До следващия трус")

или:

Дори зад най-голямото

приятелство

клечи и чака своя час

предателство.

И питам се сега - дали го има?

И то като търговец дава,

ако взима.

("Разпукване")

или:

Не словото събужда душата

на жената,

а силата ни мъжка,

за нас самите непозната.

И чак тогава чуваш ти

изповедта,

че женската душа

е ехо на плътта;

("Последна любов")

 

Тези извечни мисли са във вечни форми. Тук всеки проблем, даже и сексуален, придобива интелектуална дълбочина. И двата елемента така се свързват органически в тези редове, като два допълващи се елемента на въздуха. Чак сега разбрах защо си успял да избегнеш всички шаблони на реторичната и декламаторската, дворцовата поезия; защо си създал такава поезия - чиято сериозност не търпи рутинната поезия? Защото никога не си писал само заради писането; тогава си се захващал с писането, когато впечатленията ти са взели връх. Винаги говориш в защита на човешките ценности. Обикновено на четири години се появяват стихосбирките ти ("Село", 1975, "Памет", 1979, "От първо лице", 1986, "Показалец", 1986 и "Показания", 1990). Твоята не много словоохотлива поетична природа може би отпраща към това морално признание, че думите на поета - напук на новите моди и "изми" - имат смисъл едва тогава, когато не само се харесват, но и носят някакво послание.

 

"Жътварят след градушката" -

ми идва наум, четейки писаното от теб през осемдесетте години. По-рано често си рисувал прости, битови картини със завладяващо поетическо настроение ("Три кончета", "Врабчета", "Двор", "Великден", "Река", "Глухарче", "Сватба"). От тях струи първична българска жизненост, но и блян от изгубения, далечен рай, полъхът на старите времена и топлината на някогашния живот. Поезията ти гъмжи от селски пейзажи. Чувства се, че за теб селският живот е преживяна даденост. Така се лее при теб въздухът на селото, на селската поляна, като топло, разпенено мляко от препълнено ведро.

Навсякъде роса...

От изгрева огрени -

Зелени дървеса

И небеса зелени.

 

А слънцето расте,

Над хълмите излиза.

Без шум едно цветче

разпукна се наблизо.

 

Пътека ме събра

Със извор чист и тих.

Как стана - не разбрах:

Наведох се. И пих.

("Утрин")

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум