Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Писатели-самоубийци

Любов

 

Немският писател Хайнрих фон Клайст (1777-1811) бил почитан в качеството си на основоположник и от реалистите, и от експресионистите, и от шовинистите. Ненавиждащ войната офицер, разочарован от науката студент, нереализирал се чиновник, несполучил издател, той вероятно рано или късно е щял да прибегне до самоубийство, но срещата му с Хенриета Фогел ускорила финала и му придала мрачно-романтичната окраска, на която Клайст в значителна степен дължи посмъртната си слава. Той нямал средства за съществуване, бил отхвърлен от великия Гьоте и непризнат от съвременниците си, родината му била във война с Наполеон. А госпожа Фогел живеела с омразния си съпруг и била безнадеждно болна. Връзката между Хайнрих и Хенриета е идеална, а страстта - болезнено интензивна. Идеята за съвместно самоубийство принадлежала на жената. Клайст бил потресен и възхитен. Влюбените наели стая в хотел край Потсдам, оставили предсмъртни писма, излезли да се разходят в гората, където Хайнрих прострелял любимата си в сърцето, след което си пуснал куршум в гърлото.

В разгара на друга война, в друга гора намира края си друг литератор, също получил слава едва след смъртта си. Било септември 1939 г. Полският драматург и белетрист Станислав Виткевич (1885-1939) бягал на изток от настъпващите немци. С Виткевич пътувала значително по-млада от него жена, в която писателят бил влюбен. От изток срещу германските танкове се насочили дивизиите на Червената армия. Вече нямало къде да се бяга. Влюбените навлезли в гората, за да се самоубият. Виткевич разполагал с шишенце луминал. Отстъпил таблетките на любимата си, а сам решил да се възползва от бръснача си. Жената глътнала две таблетки и заспала. Писателят се опитал да си пререже вените, но не се получило, пробил шийната си артерия и умрял от загуба на кръв. На разсъмване жената се събудила. И живяла до дълбока старост.

И още една трагедия в гората - самоубийствата на японския писател Арисима Такео (1878-1923) и приятелката му Атана Акико. Знаменитият писател, уважаваният доайен на литературното общество, училищният другар на управляващия император Тайсьо, се влюбил в 26-годишната журналистка, която страдала от натрапчив суициден комплекс. Като последна капка дошло решението на мъжа на Атана да съди писателя за нанесени морални щети.

Стефан Цвайг (1881-1942) е именит, заможен и в самия разгар на войната живее в предградие на Рио де Жанейро, заедно с младата си бивша секретарка и настояща жена Лоте. Писателят нямал никакви причини за самоубийство. Но след Пърл Харбър и падането на Сингапур Цвайг си въобразил, че в света окончателно са възтържествували силите на злото и, отчаян, решил да умре. Преданата му съпруга била готова да сподели участта му. Преди смъртта си съпрузите оставят 13 писма. Оправдавайки постъпката си, Лоте не особено убедително пише, че смъртта ще бъде освобождение за Стефан, а също и за нея, понеже я мъчела астмата. Семейство Цвайг се отравят със сънотворни. Снимката на прегърнатите им мъртви тела излиза във всички вестници.

Подобна история се случва 40 години по-късно в Лондон, където с приспивателни се отравят Артур Кьостлер (1906-1983) и много младата му жена Синтия. Писателят бил намерен седящ в креслото с чаша коняк в ръка. Синтия лежала на дивана, на масичката до нея стояла чаша с уиски. От пишещата машина се подавал лист с бележка до слугинята да извика полиция. Писателят бил стар и безнадеждно болен: болестта на Паркинсон, левкимия, разстройство на речта, халюцинации. При аутопсията в стомаха му е открит злокачествен тумор. Синтия била млада, здрава и пълна със сили. Тя приела барбитурат след като съпругът й загубил съзнание, така че посмъртните обвинения в пресата, че Кьостлер едва ли не е принудил обичащата го жена да го последва, са вероятно неоснователни. В прощалното си послание, написано девет месеца преди самоубийството, писателят, който към края на живота си се увлича от парапсихология, в частност казва: "Искам моите приятели да знаят: напускам ги в мир и покой, не без плахата надежда за някакъв деперсонифициран живот след смъртта - без ограничение на пространство, време и материя, извън пределите на нашите разбирания. Това "безбрежно чувство" често ме е поддържало в трудните минути; поддържа ме и сега, когато пиша тези редове..."

ЛФ

Българската литература

© 2002 Литературен форум