Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

НАЙ-МЛАДИТЕ

Йоана Кутузова
73 СОУ, София

Лудостта като начин на употреба

 

Ти седиш срещу мен. Мълчиш. В мълчанието ти откривам толкова разсъдливост, трезвост, практичност и дори корист.

Аз седя срещу теб, а съм толкова различна. Нова, неразбрана, недостъпна, облечена в това, което ти ще наречеш безумие и лудост. Всичко ново, смело и различно, то ще бъде чудато, неосъществимо, то ще бъде лудост. Етикетът на лудостта, която съм облякла, гласи: "различна от теб". Но това е моят избор. Избирам тази маска, зад която ще застана и ще мога да те наблюдавам, без да разбереш. Заслепен от маската, няма да успееш да откриеш мен под нея. Ще виждаш лудостта, а аз ще търся начина на употреба...

Хамлет. Следял ли е и той зад своята маска укоряващите го, изпълнени с недоумение към душата му погледи? Погледи като твоя. Погледи, оцелели през вековете, съществуващи в "сега"-то, но без развитие оттогава. Погледи, продължаващи да живеят в свят на игри, интриги, смърт, шпиониране, маски, измама, зло. И до днес се играе този театър на злото, както се е играел тогава - в кралския двор на Хамлет през XVI век. Играе се и сега, и участваме: аз - олицетворение на лудостта, и ти - на абсолютно трезвото мислене.

Ти седиш срещу мен. Мълчиш. Не виждаш повече от това, което очите ти показват. Не знаеш какво се крие зад това, което виждаш. В незнанието си жесток към мен, към лудостта и към човешката справедливост. Отново трябва лудостта да се опита да я възстанови. Отново лудостта ще се опита да се пребори. Както се е борил Хамлет за нея, както се е борил и вечният герой на Сервантес - Дон Кихот, за нея - за човешката справедливост. Поглед като твоя - трезвен, студен и неразбиращ - не го е спрял. Отново и отново не е могъл да бъде спрян, а новото, справедливостта и доброто и тогава са били повод за подигравки и унижение, за смях и пренебрежение.

"Това ли е светът на реалността?" Чувам съзнанието на стария идалго да задава въпроса, въртящ се и в моя ум. И на мен ми се струва празен. Малко по-приемлив изглежда във висините на лудостта. По-добре ли е да си луд и да живееш, или е по-добре да си трезв, но да умреш. В края на романа, когато Дон Кихот се готви да умре като Алонсо Кихана, осъзнал своята лудост, Санчо, развилият се и променен от смелия рицар неук селянин, разбира, че е по-добре да си луд и да живееш, отколкото да си трезв и да умреш. Дон Кихот умира, но авторът не убива духа му. Духът на непримиримостта, духът, борещ се за правда. В тази битка възтържествува разумът. Самият трезв разум, заел обвивката на примирението.

А Хамлет? Грешно ли затваря чувствителната и морална душа, високия интелект, прозорливостта спрямо обкръжаващите го, умението да наблюдава и анализира, стремежа да надникне зад повърхностното и видимото; грешно ли затваря тези качества на "луд" зад маската на лудостта? Грешно ли е била употребена неговата лудост, щом е довела до гибелта му, неговата и на още хора от двора на краля?

Аз ще намеря ли верния начин на употреба? Или ще е донкихотовщина да тръгна да се боря срещу вятърните мелници на чистия и студен разум? Ти няма да ми отговориш. Ще ме оставиш да се лутам със своите въпроси във вечността. А когато моята вечност свърши, друг луд ще стои пред теб и ти пред него. Той ще потръпва от студения ти поглед, означаващ единствено шаблона "ти си луд", както аз сега потръпвам. Ти ще седиш срещу него, както сега седиш срещу мен, а всъщност ще си толкова далече... Ще си пак ти същият - обществото! Ще си пак ти същият - тържествуващ над въображението разум!

Българската литература

© 2002 Литературен форум