Литературен форум  

Брой 23 (507), 11.06.2002 - 17.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Юри

Небе под наем

 

Вървяхме към спирката - доста шарена компания - и всеки правеше нещо си. Беше 3.28 часът, обикновен ден, сряда, и валеше ситен дъждец. Аз гледах тротоара и си мислех колко много прилича на стена, само дето е на земята. Владо пееше на спирката, Томи му пригласяше, а другите се правеха, че не ни познават. По спирката имаше обяви. Загледах се и видях нещо. Мърляв жълт лист, а на него написано с лилав флумастер: Небе под наем, с балкон и изглед към рая. Рейсът дойде, а аз гледах разкривените букви. Времето май спря, шумът на улицата заглъхна. Аз потънах в земята, а после бавно се издигнах чак до небето. То беше лилаво, като буквите, не, жълто..., не, оранжево..., не... Цветовете се сменяха светкавично. Обърнах се и видях хора, а небето се задържа на синия цвят. Всъщност не знам дали това бяха хора. Седяха, без маса и столове, просто знам, че седяха и пиеха ароматно кафе. Помислих си, че и на мен ми се пие. Дадоха ми.

- Вие за небето, така ли?

- Да - казвам.

- За колко дълго? - Никой от тримата не мърдаше устните си.

- Не знам, може завинаги.

- За толкова дълго не даваме. За по- малко.

Аз само кимнах в отговор и се настаних при тях. Отпих от кафето. Изведнъж всички изчезнаха, изчезна даже и масата, дето я "нямаше", а небето стана почти бяло. Останах сам, съвсем сам в средата на огромното небе, ей такъв, като малка изрусена точица. Стана ми скучно и тръгнах да се разхождам. Отпих от кафето. Усетих, че не пия кафе, а нещо блудкаво, подобно на мартини. Хвърлих чашата. Запалих цигара. Димът, който изпуснах, не се издигаше нагоре, а падаше надолу на гъсти кълба и се стелеше под краката ми. Огледах се. Небето беше невероятно - нямаше къщи, нито улици и стени. Като че беше слънчево, а слънце нямаше.

Разбрах, че са ми разрешили да остана на небето и се зарадвах. Реших да си намеря балкона и да погледам рая. Зачудих се накъде да тръгна и прецених, че ако вървя на зиг-заг, ще вървя в две посоки едновременно. Тръгнах първо насам, после натам, насам и пак натам. По едно време ме обзеха съмнения: Защо съм тук? Как така? Да не съм сбъркал? Тогава стана нещо странно, отнякъде заплува един светлочервен облак. Стигна до мен и се спря важно. Извади тефтер и химикалка и попита:

- Кой сте вие?

- Аз ли... - той написа нещо в тефтера.

- Защо сте тук?

- Ами аз...

- Ама вие сте сбъркал етажа.

Изведнъж от него се отделиха две пухчета, завъртяха се и се появи лице, деликатно и прозрачно. Ето, показа се и останалата част от тялото. Момиче. Божествено красиво. Дали не я познавам. Аз съм я виждал преди. Изведнъж стана май. Появиха се дървета и цъфнаха. Видях как от облаците расте трева. Всичко наоколо се изпълни с насекоми, които летяха, пълзяха и скачаха около мен. Май се влюбих. Тя ме гледаше с любопитство.

- Отскоро ли си тук? - попита.

- Всъщност на знам. Искам да видя рая.

Тя не каза нищо повече. Червеният облак го нямаше и ние тръгнахме нанякъде. Към балкона, предполагам. Вървяхме дълго и приятно. Мълчахме. Аз я гледах. По едно време в далечината се появи някаква светлина. Голяма правоъгълна светлина с две колони отстрани. Наближихме я, това е балконът, помислих. Изведнъж небето се втвърди, леко посивя и аз усетих студения под под краката си. Момичето спря.

- Тук е твоята стая - и отвори вратата.

Аз също спрях и гледах с неразбиране. Обърнах се назад и видях дълъг коридор, осветен с неонови лампи. Влязох в стаята. Бяло легло с бели чаршафи и бяло шкафче. Дори решетките на прозореца бяха бели. Тя ми се усмихна и каза:

- Ще трябва да останеш при нас за малко - и затвори вратата след себе си. След малко пак я отвори и добави: - Лекарствата в седем часа.

Българската литература

© 2002 Литературен форум