Литературен форум  

Брой 24 (508), 18.06.2002 - 24.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Юхас

Писмо от Будапеща

Към поета на потъналата народна Атлантида

 

Продължение от бр. 23

Вероятно в него също има някаква гузна носталгия по изоставеното, простото, по отломката и бедността. Че това е така, потвърждава "Разпукване ХIII":

 

По хълмове, лъки и ниви -

враждебно сгъстнали гори,

треви настръхнали, бодливи.

От погледа ми кой ви скри?

 

Растете си без мен, цъфтите,

погребвате лозя, бразди,

плодите се и се множите

по-настървено отпреди.

 

Дори при вас да бях останал -

с какво и как, - ви бих надвил?

 

Но всичко покриват "враждебно сгъстнали гори/ треви, настръхнали, бодливи" и тамяновият дим на голямото погребение, заедно с камбанния звън, не само със сетивата си ги възприемаме, а проникват под кожата ни и усещаме с цялото си тяло:

 

Още един човек от село си отиде...

И гробището ни расте. И селото ни

се смалява.

И сякаш чувстват живите

рождения си ден като обида.

И сякаш че живот на село не е имало

отдавна.

("Януари")

 

Сега от драматичния изказ на стихотворението ти предполагам какви вътрешни катаклизми си преживял, дълбоко лични и обществени проблеми. Защото всъщност кого погребват? Баба ти Мария? Или дядо ти Марин? Потъналата народна Атлантида: поетичния ти свят, бай Тодор, бай Илия, тези възрастни хора, които са пазили неимоверното човешко богатство на общото минало, които са просмукали в себе си дълбинните съкровища на прегазващата гробища велика солидарност на човешки умове и човешки сърца, чиято чистота и морал показват привързаността към дома и семейството:

 

Заглъхва моят род и селото заглъхва

("Памет")

 

Такова трагично усещане за изгубената духовна приемственост не съм срещал у друг български поет:

 

Един и същ е коренът на мъката

и радостта,

на болката и на насладата.

А майките отдавна са в пръстта

наред със майка си и дядо си.

Подземни родове -

огромни и безчислени редици,

подали си завинаги ръце

без обич и омраза.

Дълбаят ходове през тях и

през изгнилите сърца къртици.

И червеят - вратар безмилостен -

там царството им пази.

 

А стоновете, виковете ни

изтръгнати

със всички сокове на тялото

не са ли нашата душа разпъната

от раждането и смъртта,

от края и началото.

("Памет")

 

Навярно съм прав като мисля, че за теб смъртта, абсурдът на битието придава форма на живота, усещането ти за преходността те води до вечността.

Събитията след 9-и септември, които убиваха личността, засегнаха право и твоя живот, определяха мислите ти. Ти като че ли си се стремил само към това, да се противопоставиш, да обявиш правата на личността и на обществото с помощта на поезията си. Отрано си разбрал, че това е целенасочено разбиване на корените на културните и морални ценности на традиционните селски слоеве. Много аргументи ни даваш за това в разтърсващата си поема "Памет":

 

Със лай и писък се изпълни двора.

Така започва всеки страх и

всяка смърт!

Сноват из него непознати хора.

И баба ми, и майка ми кълнат.

 

Земята, житото, конете,

каруцата и лъскавия плуг...

Навъсени, стоят встрани мъжете

във джоба стиснали юмрук.

("Памет")

 

Колективизирането на земята, на добитъка, пречупи гръбнака на селяните:

 

 

И днес те виждам с детските очи:

висок, четиресетгодишен - побелял,

подстриган също тъй високо,

прегърбен от мълчание, да бършеш

с домашна кърпа жилавия врат.

("Показания")

 

А поетът, Марине, жъне, когато градушката унищожи житото му.

А "героят бивш" в борбата за власт и пари, едва опознал употребата на нощното гърне и на пастата за зъби, той вече "решил да затрие младостта си":

 

С годините дори героят

забравя идеала, за който се е борил,

и счита го навеки победил,

щом с победителите се е уредил.

И ослепял от власт за всяка правда,

не вижда, правдолюбивци, че ражда -

като живота жилави, неизтребими,

те бранят я с едничкото си име.

 

И ето го - насреща си върви,

по-страшен и от смърт - героят бивш,

решил се да затрие младостта си,

щом сметка осмели се да му търси.

 

Върви синът срещу баща си остарял,

че вечно млад е този идеал.

("Разпукване ХIХ")

 

Някога светът беше друг, а може би и пътят на слънцето беше друг. Друго беше приятелството, гостоприемството също. Това внушава и стихотворението "Двор":

 

Земя и въздух свързва пламъка,

избил високо изведнъж.

От векове един и същ

в дуварите е легнал камъка.

 

Прихлопват в тъмното вратите,

Посрещнали - отпращат пак.

И вдигат селото на крак

със сипкав глас в зори петлите.

 

Но уви! Светът ти е безвъзвратно потънал:

 

А всичко, от което се страхувах -

стана.

Почти отиде си и моят род,

пресели се в земята бавно.

А обещаваше живот...

 

И когато изглежда, че си изгубил илюзиите си, създаде трансцендентното измерение, в което животът придобива нов смисъл:

 

Дали съм суеверен? Не, не зная.

Но аз не гледам вече към пръстта.

Същ бухал - вслушвам се в безкрая -

сигнал оттам да уловя.

 

Там няма духове - звезди са само.

Но вярвам: сред бодливите звезди

измрелият ми род ме наблюдава,

следи ме. И над мене бди.

("Разпукване ХII")

 

Склонен бях да повярвам, че това е само един метафоричен израз, но прочетох следните редове от "Записки на слугата":

"Не, не бях чел и чувал дотогава чутата и четена по-късно теория за прераждането, но в просъницата на тази нощ видях духовния си родител. Мистика, въображение, илюзия или измама на сетивата? Не знам. Но и днес ми се ще всичко от моето видение да е истина. То потвърждава честото ми усещане, че не съм от тук, че когато потрябва, не ще умра, а просто ще се оттегля там. Пак - там. Къде?" Това не е само метафора, но и нова гледна точка. Тези редове са доказателство, че ти вярваш ако не в странстването на душата, то в прераждането, поне в някакъв вид трансфигуративна преходност. Религиозността ти обаче, има земен характер, тя е, както сам пишеш за Ракитин, "упованието във висшите природни сили, които движат всичко и поставят в края на краищата всяко нещо на мястото му" ("Крах на митологията", стр.18).

А ситият разбира, че не е вечно жив.

 

Земя, възмездие ли е гневът ти:

 

За плачовете безпричинни,

за безсмислената злост,

за убитите невинни, за върнатия гост,

за удара в засада, за затъкнатия глас...

 

("До следващия трус")

 

В духовна връзка с народа и с родния край може да живее само този, който идва от дълбините им. Израсъл си сред трудна действителност. Вече и това е чудо, че си станал истински филолог - хуманист. Изумителното ти желание и неутолима жажда за знания, за търсене на целта и смисъла на човешкия живот, струят от "Записки на слугата" . С такава страст си чел, както онези, които знаят, че се готвят за изключителни задачи. Или това е бил само опит да се измъкнеш, да не те погребат жив в провинцията? Така четат тези, които и в духовното си ориентиране са толкова големи, колкото в творението. Твоя бе книгата, грижата и любовта, но истината на книгите никъде не си намерил. Ти си преминал през такава промяна на поведението и характера, която е достойна за младия герой на романа. Какъв ли бе този герой? Още недостатъчно модерен, още недостатъчно трезвен циник, още недостатъчно дистанциран. В противовес на това - все още чувствителен, все още откровен, все още открит, все още мечтаещ, все още страдащ, значи прекалено човечен. Невероятно чувствителен и вечно наранена душа-човек, с една дума: поет.

Критиката досега не е открила изключителната красота на прозата ти и на поезията ти, достойна за ранга ти. Дори това са погледнали със снизхождение, което вероятно има най-голяма стойност в произведенията ти: народността. "Градските", "модерните" поети, които обърнаха гръб на българското село и си въобразяваха, че така стават европейци, те смятаха за селския, традиционния поет. Прякорът ти излезе в редакцията "Поет от Биволаре", "Бивол" (справка: "Записки на слугата"). Може ли да те утеши години наред мисълта, че и ти си европеец, както и те, но ти си и българин? Затова, че някой е българин още, може и да е европеец, даже само така може да е. Та, грях ли е това, че ти си поет с остър усет за национално характерното, че си донесъл в българската литература езика на народа и ритмиката на народните песни:

 

Зърно подир зърно -

тече по улея брашно,

въртят се колела,

но пак се сипе жито -

безчет - като звездите.

Все мляла - неизмля.

("Мелница")

Следва

Българската литература

© 2002 Литературен форум