Литературен форум  

Брой 24 (508), 18.06.2002 - 24.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ШЕПОТИ

Маргарит Жеков

Потопът на новата цензура

 

Заглавието се отнася особено за големия брой стихосбирки, издадени, както се казва, в последните години. Първото, което ни минава през ума, виждайки лековати книги да заливат пазара, е мисълта, че те идват, за да разводнят нещо. Идват (чрез мощно спомоществователско подбутване), за да направят по-незабележими (или поне по-трудно откриваеми) по рафтовете на книгопродавницата свободомислещи и стояли под възбрана до 1989 г. заглавия от Захари Стоянов ("Превратът"), Стефан Стамболов ("Дневник", "Парламентарни речи"), както и заглавия от някои по-малко известни, но изключително достойни автори-летописци като Димитър Маринов, например ("Моята автобиография", двутомникът "Стефан Стамболов и новейшата ни история").

Обявяването на цензурата за саморазпуснала се - едно твърдение, на което могат да повярват само тези, които не знаят какво означава цензура - бързо разкри себе си като ход на една нова цензорска тактика: да се премахне цензурата, която (съвсем справедливо) възпира пошлото и издевателски мерзкото в културния живот. Подходите на цензурата - онзи от преди 1989 г. и този след 1989 г. - се различават, но резултатът от прилагането им е еднакво покваряващ, защото както преди 1989 г. е спирала свободомислещото и истинното, така след 1989 г. цензурата отваря широко вратата пред клеветящия цинизъм.

На пръв поглед проявите изглеждат не като насърчаване на посредствеността, а като демократично разкрепостяване след дългогодишна възбрана върху свободата на словото. Спомоществователите в България обаче обикновено не са чужди на тайните служби (а и на чуждите разузнавания), в резултат на което издаването на стихосбирка е безпроблемно за всеки, но не и за някой от малцината стойностни поети в страната. По този начин Драган и Петкан, които имат вуйчо-спомоществовател, издават веднага своите ръкописи, докато ръкописите на Иван Цанев - един от най-големите съвременни български поети - чакат своя издател. Да не говорим за неиздадените ръкописи на великолепен съвременен поет и детски писател като Янаки Петров, например, който вече не е между живите, а в последните години от живота си бе безработен в Бургас - един иначе славещ се с културата си град, в който поетът е трябвало да издържа семейството си и двамата си синове-студенти.

Очевидно е, че с един куршум новата цензура убива два гълъба - чрез създаването на лъжлива представа за демократичност тя предизвиква (или поне се старае да предизвика) у предимно непътувалите никога на Запад български граждани отвращение и към демокрацията, и към книжовността. Прочее, това са напразни, макар и нанасящи големи нравствени поражения соцопити за предизвикване на носталгия към комунизма чрез изграждане на отблъскващи имитации на демокрация и свободомислие.

Не можем да се сърдим на графоманите - в случая те са само използвани от съставената вече не от държавни чиновници, а от "честни частници" цензура, макар че за себе си имат съзнанието на използващи и печелещи (ако не хонорар и литературна слава, то поне квартална известност на автор с десетина книги).

Потопът от множеството издадени в последно време стихосбирки без художествени качества би могъл да се обясни и с факта, че мнозинството от българите всъщност няма представителство в обсебеното от подставени лица на чужди държави управление на страната и, както през вековете на робството, поезията се явява като един отдушник на лишената от пълноценно обществено проявление и осъществяване личност.

Другата причина за несекващия приток от новоизлезли стихосбирки е не само липсата на авторова самокритичност, дарование и характер, но и липсата на разбиране за истинската същност на поезията. Обикновено героите на сивия поток в литературата схващат литературната творба като съдържащо изявите на личното им Аз писмо до читателя. Има обаче един кратък и умъдрен фрагмент на Атанас Далчев, който, сякаш написан точно за тях, с гениално проникновение прави разграничение между албумната и истинската поезия: "Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема".

Общо взето, авторите, бълващи книжовния потоп, не четат, а, както се казва в прочутия анекдот, само пишат. Целият подтекст на тяхната изява е "Вижте ме, аз пиша" и жестът им прилича малко на библейското произшествие с апостол Петър, който, ходейки по водата, за миг отклонява погледа си от Спасителя, за да извърне глава към своите другари в ладията с мълчаливото и едничко внушение: "Вижте, ходя по водата". Неслучайно апостол Петър започва да потъва тъкмо в този миг на мълчаливо самохвалство, че ходи по водата. Има огромна разлика между авторите на многотомни произведения и великия световен поет Атанас Далчев, който с благоговейно смирение казва за себе си: "Какъв писател съм аз, автор на изречения?" А най-изумителното е, че с почти същия израз - "събирач на изречения", библейското слово описва призванието на истинския писател: "Думите на мъдрите са като остени; и като заковани гвоздеи са думите на събирачите на изреченията, дадени от единия пастир" (Еклисиаст 12:11).

Българската литература

© 2002 Литературен форум