Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ДА СИ ПИСАТЕЛ ПРЕЗ ХХI ВЕК

ИНА ГРИГОРОВА: Скулптури от дъвка

 

Хората, които употребяват халюциногени, наричат изживяването трип, което се превежда приблизително като пътуване с елемент на приключение. Трипът болезнено изостря сетивата и човек започва да вижда обичайните неща като за първи път, установява връзки между несвързани до този момент явления, цветовете се избистрят, плоските повърхности стават релефни, непрозрачните материи започват да прозират и зад тях пулсира фината мрежа, която свързва всички живи и неживи неща в органична, трансцедентална цялост. Халюциногените размиват границите на Аза, изострят у теб усещането за съдбовната важност на мига, за ужаса и блаженството на всеки досег с реалността, болезнено прекрасното осъзнаване на това, Че. Си. Жив. Пред теб, ако използвам израза на Олъдс Хъксли, се отварят дверите на възприятията. Разказвам всичко това за халюциногените, за да кажа, че писателят няма нужда да употребява халюциногени. Самото съществуване като писател е постоянен трип на две нива - като фотосафари из дивия континент на непознатото, и като опасна екскурзия нагоре по реката на Аза. Писателят е приключенец в точния смисъл на думата - не иска да знае какво точно ще му се случи, но когато то все пак се случи, иска да познае себе си чрез него.

 

* * *

"Ние живеем два живота едновременно" - каза ми едно момче при посещението ми в Израел преди няколко седмици. Дни преди това на два метра от дома му бе избухнала бомба на Хизбула, която бе избила прозорците. За своите 23 години момчето бе присъствало на 50 погребения. В този смисъл писателят няма нужда да подозира, че всеки момент може да умре. Той го знае. С всяка сцена, в която негов герой умира, с всеки комар, който героят му размазва на стената, с всяка жена, която си тръгва от героя му, той си припомня - и на свой ред припомня на другите - смъртта. Сеща се за сетен път как "всички сме стари, защото можем да умрем утре." В този смисъл писателят винаги е стар. За него всяко поливане на фикуса е приключение, защото може да му бъде за последен път. Писателят агонизира. Писателят живее сто живота едновременно.

 

* * *

"Виж" - показа ми кръвта на пръста си онзи ден моят племенник. - "котето боцка". Беше отвратен; беше очарован. За един малък човек, който е чакал дядо Мраз общо три пъти, котето е приключение. Ставането от следобеден сън, когато незнайно защо, още не е станало утре, бъркането с пръчка в канала, срещата със слона в зоологическата, който протяга хобот към бисквитата, но "на хобота му няма зъби" - всичко е приключение. "Котето боцка." Да можех и аз така да боравя с думите. В този смисъл писателят винаги е дете, което още не знае вярната дума, но някак намира най-ефектната. Писателят превръща ледените кубчета в чашата с Джак Даниелс в айсберги. Подслушан разговор в трамвая, кадър от новините, изречението на пиян човек, когото си заварил да пикае в асансьора - всеки от тези отрязъци реалност е онази повърхностна "една тринайста", която влачи със себе си цял свят от причини и следствия, от деформирано минало и въображаемо бъдеще.

 

* * *

За малко да забравя онази част от заглавието, която поставя нашия писател във времето. Да си писател в 21 век е по-голямо приключение, отколкото да си писател във всяка друга епоха, защото 21 век вдига на оръжие усещането ти за смисъл. 21 век е дефиниран от мултимедийните удоволствия - да си писател в него значи да си аутсайдер. Лозунгът, че една картина е равна на хиляда думи, е само един от симптомите на това колко малко се ценят думите днес. В този смисъл да си писател в 21 век е като да правиш скулптури от дъвка. Всеки разполага с изходния материал и го въргаля из устата си, но ти си един от малкото, които намират начин и смисъл да направят от него нещо различно.

 

* * *

И все пак, в основата на три четвърти от най-трайните удоволствия продължават да стоят думите - като сценарий зад филма, като иронично мото на изложбата, като танцуващ, потъващ и разклоняващ се на линкове текст върху електронната страница. И да си писател продължава да е приключение - защото всеки път трябва да се спасяваш от потопи, пожари и лавини. Дори да е просто пожара на собственото ти съмнение в себе си. Дори да е лавината на нарастващото чувство за липса на смисъл.

 

Което някой друг, не-писател, без следа от твоя ужас в гласа, би нарекъл просто скука.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща