Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Васил ЦоневВасил Цонев

ЧИЧО КРЪСТНИК

 

ЧЕСТВАНЕ

 

Чичо Кръстник седеше на стол, гологлав, по долна фланела и наполеонки. Пред него се ширеха овчакупелските поляни, отсреща като старинен замък звънтеше с многобройните си прозорци ветеринарният факултет.

Три тъжни цигулки свиреха скръбни песни.

Не, те не свиреха - те виеха, с което искаха да покажат духовното състояние на чичо Кръстник.

За пръв път той не вдигна глава, за пръв път той не ме грабна за ръката и не произнесе известната си реч:

- Ти ще видиш, моето момче! Ние ще им дадем да се разберат. Ама, ахааа, тогава чичо ти Кръстник изобщо няма да ги погледне. Ще си седим ние с теб във файтоните (според чичо Кръстник те трябваше да са три: единият за нас двамата, вторият за бастуна му, а третият - за гарсонетката), ще гледаме напред, все едно, че това, което зяпа, пули се и се звери, е нищо, плява, боклук и с гордо вдигнати глави ще ги отминем, за да заминем за Париж и оттам - е сега, ако ни е на път - ще минем и през Монте Карло.

Не, нямаше я тази реч - Всичко е изгубено. Или както пее старият немски шарманкаджия:

О, мой мили Августин, Августин, Августин,

всичко е свършено, свършено, край!

Чичо Кръстник се беше върнал снощи ей така - по фланелка, бос, гологлав, по наполеонки. Беше изиграл на рулетката всичко. Абсолютно всичко. Сега вече смъртта може да дойде.

И чичо Кръстник седеше на стола, пред малката си белосана къщурка, гледаше в пространството и погледът, невиждащият му поглед, се носеше над овчакупеските ливади, над маргаритите, високите треви, метличината, кученцата, маковете и жълтурчетата.

Край, край, край...

Аз стоях прав до него, заслушан в трите скръбни цигулки, които виеха на смърт и също разбирах - щом чичо Кръстник не се опитва мен да ме излъже - значи работата е свършена.

И изведнъж...

Какво е това?

В далечината се чу музика. Далечна все още, но чувах как се приближава, приближава...

И ето - на баира, който виси над Земляне, се показа странна група. Отпред играеха три млади момиченца, зад тях крачеше оркестърът - две цигулки, кларинет, акордеон и тъпан.

Момичетата не играеха, те трептяха като камертони и сякаш плуваха над високите треви. Зад оркестъра вървеше леля Кръстница. Облечена в дълга бяла кенарена рокля от началото на века, с дантели около врата, с дантели около петите и огромна бяла шапка с петдесетсантиметрова периферия, на която висеше дълга копринена лента.

До нея крачеше собственикът на кафенето. Облечен в черен костюм, черна жилетка, черни лачени обувки и черно бомбе. Зад него вървеше важно цялата сюрия разбойници, която толкова години сваляше саката на чичо Кръстник, купени от леля Кръстница. Облечени в черно, с бомбета, те вървяха с мрачни лица, сякаш отиваха на разстрел.

Чичо Кръстник и аз зяпахме и не можехме да разберем нищо.

Че е цирк - цирк е! Но какъв?

Когато стигнаха до нас, музикантите засвириха още по-силно, момичетата затрептяха като глухарчета, духнати от силен вятър, и всеки миг очаквах да се разпръснат на хиляди парченца във въздуха.

Изведнъж собственикът на кафенето вдигна ръка. И музиката спря. С властно движение на ръката собственикът посочи чичо Кръстник. И от сюрията разбойници излязоха няколко души, с протегнати напред ръце. И в ръцете си един носеше блестящо ново копринено черно сако, друг - черни ластикотинени панталони, трети - черно бомбе, четвърти - бяла копринена риза, - пети - лачени черни обувки, шести - черна папионка, седми - черен бастун със сребърна дръжка.

Леля Кръстница пристъпи напред взе първо черните панталони и ги навлече на чичо Кръстник. Сетне взе лачените обувки, извади от тях черни копринени чорапи, нахлузи ги на краката на чичо Кръстник и ги вмъкна в лачените обувки. После сложи ризата на гърба му, завърза папионката, навлече коприненото сако и сложи на главата черното бомбе. Обличането завърши с бастуна. Облегнат на него, чичо Кръстник гледаше цялата тая тълпа и мигаше.

Тогава отпред излезе собственикът на кафенето.

- Господин Коларов - започна той бавно и властно, - в продължение на години ти проигра в моето кафене всичко, което имаше.

Посочи тълпата мрачни мъже:

- Няма нито един от тия, който да не е взел от теб я сако, я панталон, я обувки, я шапка, я риза. Но днес е голям празник. Днес ти навършваш петдесет години. И ние, в знак на уважение, дойдохме да те чествуваме. Ние сме скромни хора. Нямаме много. Но се погрижихме за това-онова.

И махна с ръка.

И от тълпата изскочиха мъжаги, които сложиха пред краката на чичо Кръстник три тави с три печени агнета. И пет дамаджани с вино.

Чичо Кръстник погледна всичко това, обърна се към къщичката на Добруджанския квартал и кресна към музикантите:

- О, Добруджански край!

Мургавите музиканти се спогледаха. И вдигнаха рамене и засвириха. Вярно, доста фалшиво, но все пак мелодията се усещаше.

- По-силно! - ревна чичо Кръстник - Да чуят добруджанци!

Мургавите музиканти издуха бузи и кварталът затрещя под звуците на добруджанския марш. От къщите наизскачаха хора - беше неделя сутрин и всички си бяха в къщи.

- Насааам, насааам, добруджанци! - изрева чичо Кръстник. - Носете маси, вилици, чинии и чаши. Насааааам!

След един час поляната пред къщичката на чичо Кръстник беше покрита от маси. На тях се разчупваха агнета, на тях се разливаше виното, на тях се вдигаха тостове.

Само чичо Кръстник не пиеше. Той седеше до леля Кръстница, така, както английският крал седи до кралицата. И гледа дали поданиците му добре се хранят.

Когато агнетата бяха опустошени и виното почти изпито, чичо Кръстник стана. Всичко млъкна и престана да яде и пие. За пръв път го виждаха толкова мрачен, сериозен и трезвен.

- Драги добруджанци - започна тихо чичо Кръстник, - днес аз навършвам петдесет години. Благодаря на всички, които ме почетоха. Но не за това сме ние тук. Ние сме тук, за да се видим, да си припомним, че сме добруджанци, прокудени от родните места. Ние, които бяхме орачи и овчари, сега сме бояджии, сервитьори, копачи, работници... Но ръцете ни сърбят. Иска ни се отново да тръгнем с воловете по безкрайната добруджанска земя. Иска ни се да не виждаме планини, иска ни се, докъдето ни стигне погледът, да виждаме едри, златни жита и слънцето да изгрява от тях и да залязва право в тях. Дано, когато бъда на шестдесет години, това празненство стане в Сребърна, край голямата река, под кайсиевите дървета, сред крясъка на птиците от езерото.

Изрева на оркестъра:

- О, Добруджански край!

Оркестрантите скочиха като ужилени и засвириха. И цялото множество стана на крака и запя. И от очите на всички течаха сълзи.

Когато песента свърши и хората седнаха, като триеха очи, огромният поп Анани стана, дойде до чичо Кръстник и каза:

- Сине, знам, че си неверующ. Но това, което ти днес направи, това, което днес ти каза, ти прощава всички грехове.

Прекръсти го и го целуна по челото.

И цялото множество скочи на крака и всички изпяха:

- Многая лета!

За съжаление не познаха. Чичо Кръстник умря след два месеца.

 

 

ЧИЧО КРЪСТНИК И ЛУНАТА

 

Лежехме с чичо Кръстник върху меката трева на овчакупелските поляни. Над нас грееше с огромното си лице пълната луна.

От силния й блясък звездите бяха поизбледнели, но "Голямата мечка", Сириус и Венера се виждаха ясно.

Странен стана чичо Кръстник след рождения си ден. Вървеше замислен с черния костюм, подарен от "колегите" - тези, дето го бяха обирали години наред, бегло поздравяваше съседите, а те гледаха след него и се чудеха:

- Бе, кво му стана на този човек? Дан’са го назначили за министър?

Само като ме виждаше, по лицето му плъзваше онази - предишната усмивка. Намигаше ми, хващаше ме за врата и тръгвахме заедно, мълчешката, без да си говорим.

Сетне, като пораснах, разбрах колко е трудно това нещо - да си до някакъв човек, да си мълчите двамата, а да ви е приятно.

Та тази вечер си седяхме на тревата, без да си говорим, и гледахме луната. Виждахме дупките на бузите й, носът й, очите.

Чичо Кръстник се засмя:

- А тя като леля ти Кръстница, сигурно на младини е боледувала от едра шарка... гледай колко е набраздена...

Замисли се:

- Казват, че там имало хора. Били като сребърни. И имало кафенета, пълни с огромни прозрачни рулетки. И топчето - също било прозрачно. От чист кристал. А тия, дето играят, не са като нашите дебелаци и потни, а високи, красиви, с бели дрехи и жилетки, бели ризи и бели папионки. Със сребристи коси и сиви очи...

Въздъхна:

- Защо ми трябва рай... Не би ли могло да отида на луната?

Погледна се:

- Ама няма да ме приемат с този черен костюм...

Внезапно по лицето му мина някаква сянка:

- Ти знаеш ли защо мълча от една седмица?

Мръднах с рамене.

- Защото, моето момче, утре ще спечеля в кафенето.

Обърнах се, за да се засмея, но зяпнах.

Това не беше предишният чичо Кръстник. Лицето му беше стиснато, строго, приличаше на нощните конници от немите филми, които са тръгнали да убиват.

На другия ден ме чакаше пред вратата на училището. Черен, елегантен, мрачен. Дори директорът на училището трепна като го видя и си свали шапката за поздрав. Но чичо Кръстник дори не му кимна. Хвана ме за ръката и тръгнахме.

Кафенето беше пълно.

Когато отворихме вратата, всичко млъкна. Чичо Кръстник влезе бавно, не поздрави никого, дойде до рулетката и застана прав, облегнат с една ръка на бастуна, с другата - на рамото ми.

Дотогава никога не бях влизал в кафенето. Гледах само от прозореца и чаках някой да ми зашлеви шамар по врата и да ме изрита.

Но този път никой не ми каза нищо. Всички мълчаха. Крупието - също. Съдържателят на кафенето се приближи и погледна чичо Кръстник. Той не отговори на погледа му. Бавно бръкна в малкото джобче на черната си копринена жилетка, извади пет наполеона и ги сложи на числото 17.

Очите на играчите станаха огромни. Никой никога не беше залагал такава сума на едно число. Крупието зяпна.

Чичо Кръстник го погледна и намигна. Крупието трескаво обгърна с поглед всички останали. Никой не заложи.

Той вдигна рамене и - завъртя копчето.

Аз притворих очи.

ПЕТ НАПОЛЕОНА!

Никога не бях виждал накуп толкова злато. Откъде ги беше взел?

Топчето започна да забавя своето въртене. Не го гледах - само чувах как все по-бавно и по-бавно тракаше...

И изведнъж:

РЕВ!

Отворих очи. Топчето беше на 17.

Съдържателят дойде до топчето, сетне - до петте наполеона. Наведе се и ги помириса.

Всички стояха като камъни. Съдържателят се извърна и кимна. Сетне извади лист, написа някаква цифра и я сложи върху наполеоните.

Чичо Кръстник взе листа, смачка го и го хвърли на земята.

- Наполеони! - каза той.

Съдържателят вдигна рамене. Сетне се изкачи по стълбичката, която водеше към горния етаж, и се върна с торбичка. Започна да брои наполеони и когато те изпълниха масата, бутна ги към чичо Кръстник.

А аз крещях наум! Сега вече трите файтона ще дойдат! Сега ще идем в Париж и Монте Карло!

Но защо се бави чичо Кръстник? Защо не прибира златото?

Дръпнах го за ръкава, но чичо Кръстник леко се отърси от пръстите ми. Събра всичките наполеони, направи три огромни купчини от тях върху 17 и кимна към крупието.

Съдържателят въздъхна с облекчение. Зяпачите изпсуваха.

Крупието - този път весел - завъртя силно топчето.

Сега не си затворих очите. Топчето се въртеше, въртеше, въртеше... сетне започна да забавя своя бяг, забави, забави и...

17!

Никой не извика. Лицата бяха бледи. Съдържателят наведе глава. Чичо Кръстник посочи наполеоните.

Съдържателят отново се качи по стълбите. Този път донесе огромна торба. Трясна я на масата и каза глухо:

- Точно са.

Чичо Кръстник развърза торбата и я изсипа на масата.

Златото блясна и от зяпачите се изтръгна стон.

Чичо Кръстник леко се усмихна, сетне свали папионката си и я сложи върху златото. Върху сакото - черната копринена жилетка. Над нея - черното бомбе. И над всичко това - бамбуковия бастун със сребърната дръжка.

Обърна се към крупието:

- Върти! Всичко на 17!

Както беше висок, сега крупието се беше издължил до тавана. Ръката му също беше станала като метла с дръжка. Той опипа рулетката като слепец, намери топчето и го завъртя.

Не бях виждал такива очи!

Всички гледаха - едни изплезени, други - закрили лица с ръкави, трепи приклекнали, в очакване на взрив...

Топчето се въртя, въртя, въртя...

И се залюля около 17...

Миг - и щеше да влезе в дупчицата...

И стана нещо странно!

Чичо Кръстник се подхлъзна, бутна масата и... топчето влезе в съседната дупка.

Тишина.

Всички стояха с наведени глави.

Чичо Кръстник ме хвана за ръката и ме поведе.

Вдигнах очи и го погледнах.

От лицето му се излъчваше сияние. Той беше станал огромен, величествен като статуята на Нелсън на "Трафалгар скуер".

Когато излязохме от кафенето, потупа ме по рамото и каза:

- Казах ли ти!

- Какво?

- За трите файтона? Видя ли как минахме с тях покрай кафенето? Видя ли как зяпаха всички? Убих ли ги?

И се разсмя така, както не бях го чувал никога да се смее - така, както се смеят само героите във филмите, след като са изклали враговете си. Смя се като Петър Първи, като Стенка Разин...

- - - - -

Беше юни.

Пред прозореца трептеше розов храст, звънтяха щурци, чуваше се далечното крякане на жабите от Владайската река, а точно срещу мен светеше сребърната луна в своето блестящо пълнолуние.

И изведнъж...

Глей, глей...

Луната се превърна в главата на чичо Кръстник. Ето и бомбето му, черното копринено сако, копринената жилетка, ластикотинените панталони, черните лачени обувки и бамбуковото бастунче, със сребърната дръжка.

Лицето му светеше.

Той свали бомбето си за поздрав и намигна:

- Аз съм на луната, моето момче. И знаеш ли какви кафенета има тук? Страшни! Вчера спечелих 500 милиона лунни лева на рулетка. На, виж!

Бръкна в джоба си, извади стотици блестящи малки парички и ги изсипа. И те, като сребърен дъжд, заваляха върху земята.

Тръснах глава и - луната стана пак луна.

Махнах и с ръка:

- Сбогом, чичо Кръстник!

И ми се стори, че луната ми намигна...

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща