Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Виктор ПасковВиктор Пасков

ХАЙМВЕ

 

Събудих се в три след полунощ, стая 604, хотел "Варнов", Росток. Вън валеше сняг, валеше, валеше. Бях сънувал нещо лошо. От радиатора се носеше тъмно, подземно бумтене, вой и писукане, сякаш дяволът се е скрил в дебелите, потни тръби на парното и музицира.

На пода се търкаляше писмото на Велизар, приятел от детинство. Жизнерадостно и без новини, то завършваше като всичките му писма - "Върни се! Кога ще се върнеш?"

"Къде да се върна?" - мислех си. - "Вкъщи? След толкова години скитане из градове и държави, къде е вкъщи? На кой мистичен меридиан е проснато това "вкъщи" и какво точно се очаква от мен да изпитвам, връщайки се: тревога, щастие, надежда, страх, любов, ненавист, сърцебиене, световъртеж?"

На сутринта реших да се поразходя до Варнемюнде.

Пристигнах към девет. Купих цигари от една лавка и тръгнах по кея. Малките туристически корабчета образуваха дълга редица. Обвити от мъглата и леко проскърцващи, те напомняха илюстрации от детска книжка с морски истории.

По брега нямаше никой. Имах чувството, че всеки момент ще се стъмни, тъй сиво бе наоколо. Вятърът бе остър, аз - недоспал. Мръзнех. За мой късмет току-що отваряха кръчмите. Отбих се в "Рибарската стая". Съдържателят изръмжа нещо като поздрав и отиде да си облече униформата. В летните атракции за туристите влизаше да изглежда като пират. Не разбирах защо трябва да го прави и през зимата. Седнах на масата и пак прочетох писмото, за кой ли път. После го прибрах. После се загледах навън. Сиво. Сиво море, сиво небе, сливащо се с морето, сиви кораби. От време на време прелитаха сиви птици, увисваха за миг във въздуха като носни кърпи и се плъзгаха над морето.

По стените бяха окачени мостри от всички видове моряшки възли, корабни кормила, мрежи и капитански картини. Вариации на "Деветия вал", катастрофата на "Титаник", удавници върху греди, спасяващи се удавници, всякакви удавници.

В един от ъглите видях интересна картина. Под нея пишеше "Поглед към "Истанбул" и подпис: капитан Кирш, 1911 г. Тя светеше с чистите си бои във всички цветове на спектъра. В картината имаше толкова радост и динамика, тя тъй пулсираше и кънтеше, че изпитах уважение към капитан Кирш.

Но веднага след това си казах, че това е чиста случайност и по всяка вероятност е единствената му добра картина. И защо, по дяволите, се е подписал к а п и т а н Кирш? Кирш е напълно достатъчно! Кирш - и точка. Защо трябва да парадира, че е капитан и освен това може да рисува картинки? Майната ти, капитан Кирш, помислих злобно и поръчах рибена чорба. Напоследък всичко, което четях, чувах, мислех, виждах, ми се струваше плоско, равно и тъпо. Всичко ме изпълваше с раздразнение.

Ето сега и капитан Кирш.

Вратата хлопна. Влезе нов посетител. Имаше вид на холандски рибар: гумени ботуши, мушама, лула, тикната в брадясалото лице. На главата - нещо средно между качулка и готварска шапка. Защо ли не бе нахлузил и дървените си обувки, за да изтропа с тях един танц?

Той огледа празната кръчма и, разбира се, седна на моята маса, чукайки по нея вместо поздрав.

"Сега ще поръча бира с дрезгав глас", помислих със същата безпричинна злоба. "С дрезгав от соления, морски вятър глас".

Той поръча бира с дрезгав глас.

"Сега ще мълчи известно време, защото Морските Мъже са рожби на Голямото Мълчание" - продължавах - "после ще поведем непринуден разговор. Той ще ми напомня сурова скала, в която се разбиват северните вълни. След това ще ме попита кой съм. Откъде съм. Какво работя. И в края на разговора ще се почувствам нищожна муха, в сравнение с този Син на Океана. Колко малко съм преживял за разлика от този Морски вълк, Летящ Холандец и проклет Язон. При което най-вероятното е, че цял живот бракониерства и продава херинга на местния комбинат по пет марки килото."

- Няма много хора а? - кимна Синът на океана, сочейки с лулата (която не бе от морска пяна) навън. Там нямаше абослютно Никой.

- Да.

- И работа няма, студено е за машините.

- Хм.

- Отдавна не е бивал такъв студ.

- Не.

- Стоят си хората вкъщи, на топло. Никой не идва на скат. Ти знаеш ли да играеш скат?

- Не.

- Е, нищо. И без това няма трети. Освен Клаус келнера, ама и той лошо играе скат. Ти как така не можеш да играеш скат? Тук всички играят.

Въздъхнах дълбоко и гледайки го право в сивите, морски очи, дадох наведнъж информацията, която и без това щеше да измъкне от мен.

- Българин съм. От България. Това е далече. Учил съм в Лайпциг, работил съм къде ли не, също и тук, в Росток. Обикалям местата, където съм бил, дълго е да ти обяснявам защо. Парите ми стигат. Тук ми харесва. Разбипрам диалекта ви, но по-добре разбирам саксонския. Лайпциг е в Саксония. Нищо не разбирам от риболов. Супата обаче е добра. Бирата не струва.

- Саксония, а, това е хубаво. - въздъхна той. - Аз съм от Саксония. От Драшвиц при Лайпциг. Имам сестра там и племенничка, ето...

Той порови в портмонето си и ми подаде фотография: момиче на седемнадесет-осемнадесет, с плитки. Нищо особено. Понеже очакваше да му кажа, че е много мила, казах му го.

- Саксония, хубаво... - повтори той - По-хубаво от тук. По топло. В България има ли сняг?

Излъгах го, че в България никога не пада сняг, защото е на юг. Съвсем друг меридиан. Така или иначе представите му бяха такива. След като се оказа, че не е син на Океана, ми стана по-симпатичен. Въпреки това нямах охота за разговор. Реших да извикам пирата и да си платя.

- Бирата не е хубава тук, в Саксония е по-хубава. Пиеш ли допелкорн? Черпя.

Е, добре, съгласих се да изпия един допелкорн, но само един. Бирата на нищо не прилича, пък и навън е такъв студ.

- В България има ли бира?

Отговорих, че има, но е по-калпава и от тая тук и за да вдигне пяна, трябва да я солиш със солницата. Това му се видя странно. Казах още, че за сметка на това в България има шнапс, сливовица, той е къде-къде по-хубав от допелкорн и вината са по-хубави. И че в България не пият шнапс на голо, а със салата. Шоп салат. Обясних, че шопският диалект е сочен като саксонския. Той попита шоп ли съм. Казах не, не съм, но разбирам шопски и всичките ми приятели са шопи. Той съвсем се отпусна и ми заговори на саксонски диалект. Каза, че името му е Ханс, минал е шейсетте и е майстор-дърводелец. От трийсет и толкова години е женен за една оттук, (фишкопф, рибешка глава) и само два пъти си е ходил в Драшвиц. Правеше му удовлолствие да говори саксонски, всички думи, в които имаше "г" изговаряше с "ж" и "х" с "ш". Впрочем, не изговаряше, а ги пееше.

- И кафе не знаят да правят тук - каза накрая с пренебрежение - сипват горещата вода направо върху кафето. Пфуй!

- Пфуй! - съгласих се аз.

- Обаче още няколко години и край! Само да дойде пенсията. С Хелга отиваме в Драшвиц. Деца нямаме. Там е по-добре. Ще купим градинка. - После изведнъж помръкна, погледна ме и измърмори полувиновно: "Хаймве!"

Хаймве? Боже мой, това е!

Не носталгия, не мъка по родината, а "боли за вкъщи".

Този човек седеше тук, пиеше допелкорн и изпитваше хаймве. И имаше нужда да сподели своето хаймве с мен, нали съм бил в Саксония, нали не обичам тукашната бира, нали знам! Саксонската е по-хубава. Въобще всичко там, в Саксония, е по-хубаво. Това е то: хаймве.

После попита женан ли съм. Не, не съм. А приятелка? Имам ли приятелка? - Имам. Откъде, от България ли? - Не, от Германия. Той махна снизходително, сякаш искаше да каже "зарежи я, нищо не струва" и препоръча да не бързам да се женя. Често ли ходя в България? - Да. Впрочем не... Ох, и аз не знам.

А хаймве? Как е - имам ли хаймве? - гледаше почти умолително, сякаш му се искаше да кажа - да, разбира се, имам, как може да нямам хаймве! Приличаме си ние с тебе, нищо, че съм по-млад.

Смятам ли да се връщам в България? Скоро ли?

Тогава не знам защо се отпуснах и му разказах, че от толкова години насам все получавам писма от приятелите и всички ме канят да се върна, не, молят ме, чакат ме, там има светлини, дървета, кръчми, шумове, никакъв сняг, морето е синьо, небето - невъобразимо, не можеш да си го представиш... Човече, чувал ли си как свири дявола в радиатора? Пил ли си самичък водка във ваната? Будили ли са те сутрин хотелиерки в Берлин, Росток, Лайпциг, Хамбург, Париж, Брюксел и знаеш ли какво ми става, като видя куфар? Градинка в Драшвиц, казваш? Разбирам те отлично. В градинката има къщичка, пред къщичката - градинско джудже, пейка и на пейката - ти и Хелга. Нагоре, надолу, встрани и навсякъде - Саксония... Ето това е то - хаймве. Всичко накуп.

Той ставаше все по-малък, очите му - все по-сини и простодушни, а когато млъкнах накрая, ме погледна с тези простодушни очи и измърмори "така си е то, така е". Попита ще пия ли още едно. Отказах. Повиках Клаус пирата, известно време поспорихме кой да плати сметката, но аз се наложих. Платих и си тръгнах.

На улицата се обърнах и му махнах. Той кимна с лула между зъбите. И отново приличаше на стар морски вълк.

Отвън, от улицата, с нищо не напомняше саксонски дърводелец, който чака пенсията и изпитва хаймве.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща