Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Никола РадевНикола Радев

Из "КОГАТО ГОСПОД ХОДЕШЕ ПО ЗЕМЯТА"

 

АЯ

 

Моята Бела се казваше Айдън - Ая, и не беше чеченка, а туркменка. В ролята на Григорий Александрович Печорин аз се провалих окончателно...

На третия или четвъртия ден след като пристигнах в Москва, в асансьора с гръб към мене влезе момиче в национална носия - дълъг тъмночервен кафтан, копринен тъмен воал, който закриваше челото и веждите й. На четвъртия етаж, преди да отвори чугунената решетка, тя изви глава и изпод воала-кърпа се показа част от светлокафяво анадолско лице с големи черни очи. Бялото около тях сякаш беше седефено.

Когато излезе на площадката и тръгна, зърнах, че отдолу, изпод кафтана, се показват алени копринени шалвари, пристегнати върху тънък глезен, обувките - черни, с токче. От забрадката надолу течаха четири дебели лъскави плитки, стигаха почти до мраморния под. Походката й бе ситна, плавна, царствена. Видението изчезна...

След десетина дни, на 9 септември, на вратата на стаята се почука, леко се открехна и през процепа се показа букетче вишневи гергини. Надигнах се, приближих, на прага стоеше Ая. Като гледаше в рамото ми, тя изчурулика: "Поздравявам ви с вашия национален празник!" Тикна ми китката и плавно се понесе по коридора, сякаш караше кънки. Само под кафявата й дълга роба, там, където се докосваха в плата ябълките на задничето й, робата едва забележимо, ритмично се повдигаше и спадаше...

Мина не мина време, седнахме на една маса в столовата на института. Когато влязох, тя беше първа на опашката пред шубера, видя ме и ми помаха с пръстче. Каза на другите, че ми е запазила ред.

Хранеше се като коте. Аз си намазах една филия черен хляб с люта горчица и засърбах борша си. Конят като ще мре - от зоб да е!

За първи път виждах Ая не в национална носия. От цепката на бежовия й пуловер напираха кръгли, малко по-големи за телцето й гърди.

Попита ме дали ми харесва Москва. Гледах в чинията си, казах, че много ми харесва. Много, много! И че искам да отида на гроба на Сергей Есенин...

Докато човъркаше кюфтето си и близкаше от картофеното пюре, тя си предложи услугите: каза, че в събота ще ме заведе на Ваганковското гробище.

С крайчеца на окото си я разглеждах: изящна малка ръка с тънки и дълги пръсти, добре поддържани нокти, нежна шия, тънък изящен нос, малка уста, капризна брадичка. Срещнахме погледи, Ая бе престанала да се храни, гледаше ме някак втренчено и странно. В огромните й черни очи бяха стаени тъга и ласка...

В събота към обяд тръгнахме. Беше студено, по радиото сутринта казаха, че е минус трийсет. Прехвърляше сняг.

На излизане от метро Новослободская си купих две горещи пирожки с кайма за двайсет копейки. Предложих да взема и за нея, но Ая ме погледна с недоумение и насмешка.

На два залъка глътнах едната пирожка, вече излязохме навън, понечих да отхапя от втората, тя бе станала на камък.

Първата ми среща със студа.

Взехме автобус, после тролей, стигнахме.

На входа на гробището имаше будка за цветя. Купих два карамфила - по три рубли парчето. Не червени, златни. Подадох й единия, тя не го взе. Каза, че ще ме чака тук. В гяурско гробище не влизала. Изчерви се и се поправи - в християнско. Нейната религия не й позволявала.

Като минах портала, видях голяма черна дъска-указател и на нея бе начертано и нагледно обяснено как се стига до гроба на Есенин. По разринатата пътека тръгнах натам...

Паметникът на гроба бе от черен мрамор, бордюрите му - също. Вбит бронзов барелеф, под него - името на поета и годините 1895-1925.

Положих двата карамфила върху снега.

И както стоях, привидя ми се като в сън някаква сянка и нежна ръка - ръката грабна единия карамфил и го хвърли встрани. Видях как той се закачи на черен кръст от железопътна релса. На кръста бе написано: "Галина Бениславская". Жената, която го обичала и за която трябвало да се ожени. А той се оженил за внучката на Толстой София Андреевна - като знатната си баба. Бениславская се застреляла на гроба му една година след неговата смърт. Тук я и погребали...

Карамфилът продължаваше да виси на кръста на самоубийцата.

Рязко се обърнах - по пътеката надолу стремително тичаше Ая - снежен прах димеше в разветите й поли...

Когато излязох от гробището, тя стоеше до високата стена, все едно че не беше се случило нищо.

Седнахме в кафене "Аист", близо до българското посолство, бях ходил вече там. Поръчах сто и петдесет грама арменски коняк и два големи шоколадови бонбона. Сервитьорката донесе коняка в колбичка, две чашки, бонбоните в чинийка. Харчът за карамфилите бе подял остатъка от стипендията.

Тя отказа да пие. Религията и това й забранявала. Настроението ми се доразвали. Кибиците от съседната маса я заглеждаха и това ме дразнеше. Тя разви обвивката на единия бонбон и го загриза като катеричка. Аз се гризях отвътре - все ги правя едни такива - никакви. Ударих един екс.

Докато чаках той да затопли стомаха ми, тя заговори. И ми разказа кратката си история.

На шестнайсет я продали. Баща й взел за нея една бяла волга. Но този, на когото я продали за жена, се държал лошо с нея и тя избягала. Съветската власт, така се изрази тя, я поела, пратили я да учи в Москва, настанили я в общежитие. Снимала се в два филма (единият имах възможност да гледам!), почнала да пише, да печата и стигнала до Литинститута, в който е вече трета година.

Сега се мъча да си представя как съм изглеждал отстрани тогава, какво е било на душата ми? В джоба съм имал петнайсетина рубли, а една волга струваше към пет хиляди. Сигурно съм пресмятал, че дори цената на запорожеца за мене е космическа, камо ли на волгата. И сигурно съм си спомнил, че у нас жените са без пари, че вече съм свършил тая работа и че обичам жена си...

Минаха още няколко седмици. В коридора на института ме среща съквартирантката на Ая, също азиатка. Вика ми, знаете ли, че Айдън е в болница? Как в болница?! Ами тъй, по спешност я оперираха от апандисит, лежи в Петдесета боткинска болница.

Взех такси, хвърли ме там за десетина минути. Не пускат, няма свиждане. Извадих големия червен паспорт, портиерът смени очилата, прелисти го целия, уреди се работата.

В палатата, в която влязох, имаше не по-малко от двайсет легла. Спрях на вратата и се огледах - ни напред, ни назад. Двайсет чифта очи се впиха в мене като жила на оси. Познах "моите" в дъното, приближих, седнах на крайчеца на леглото... Как сме, добре сме, ще мине като на кучето, туй-онуй, минаха пет минути, жилата на осите се забиваха в гърба ми. Айка реши да ми покаже заздравялата си рана - какво друго може да се покаже в една хирургическа клиника! - дръпна чаршафа, показа се кафява бархетна кожа, еластично коремче, а пъпчето - лъскаво като зърно памид... Лицето ми пламна.

В коридора ме настигна санитарката, да почакам малко. След минутка бабката изскочи, подаде ми бележка. С едър почерк бе написано едно изречение: хиляди благодарности за посещението и т.н. И най-отдолу: "Твоя Ая."

Уж изпълнявах своя интернационален дълг тогава, аз още от малък съм си интернационалист-коминтерновец, а нещо ме парна... Стана тя!

Взех твърдо решение: Григорий Александрович - дотук!

Напуснах общежитието, наех стая в район Коровино, на улица "Ангарская" 49. Бях пратил покана чрез съветската паспортна милиция на жена си, написах й писмо, че квартирата е уредена, да събира багажа си и да тръгва.

Хазайката работеше в един от складовете на Централния детски универсален магазин, беше няколко години по-голяма от мен, пълна и цицеста. Казваше се Фаина. На втория ден дъщеричката й Ира, деветгодишна пионерка, ми каза под секрет, че баща й е в Сибир, а там студът е сто градуса... Защо е там? Ами набъркал се в сбиване. По-точно двама се били, той отишъл да ги разтървава, станало яко меле със средни и над средни телесни повреди и прибрали и тримата...

Наема плащах не в пари, а в бутилки водка... На всеки трети ден трябваше да оставям в хладилника бутилка и на тапета над него да драсвам чертичка с химикалка. Това правеше трийсет рубли месечно.

Фая изпиваше бутилката наведнъж. Мезеше с кисели корнишончета, изпържваше в чугунен тиган картофи с бекон, слагаше тигана на масата и започваше пиршеството. То траеше час, час и половина. Надуваше докрай ролковия магнет "Маяк" и се надигаше да играе казачок.

И досега не мога да си обясня как това стокилограмово женище рипкаше ситно-ситно и изпадаше в самозабрава - главата и раменете дръпнати назад, коремът изскочил напред. Всичко в нея - корем, цицки, бедра, меса и сланини, се тресеше в някакъв точен и строг ритъм. Играеше боса и така силно удряше табаните си в паркета, че от напуканите й пети долу, по цокъла, пръскаше кръв...

Когато се наиграеше до изнемога, Фаина се тръшваше на леглото си и захъркваше щастлива и безпаметна. Ирка я замяташе с карирано памучно одеяло.

На сутринта Фаина се измъкваше рано-рано. Към неприбраната от вечерта маса се добавяше празна бутилка от бира "Жигули".

На "Ангарская" живях три месеца и не пропуснах нито едно от нейните скечови изпълнения.

Веднъж разказах на Иван Динков за казачока на хазайката и това е единственият ми разказ, впечатлил поета.

Не е лесно с Иван Динков. Но тогава съжалих, че не мога да му изпълня Фаининия номер. И аз съм сто килограма, и аз съм с корем като на кир Михалаки, и аз одрънквам бутилка, ако ми я сложат на масата. Непостижимото е в щастието, забравата и страстта, която влагаше в играта моята спретната хазайка.

Но Ира, като редова пионерка, й береше срама с достойнство. Измиваше чиниите, избърсваше масата, премиташе и почукваше на вратата: "Чичо Коля, вие извинете, снощи мама пак..." И преди да дръпне вратата, добавяше: "Чичо Коля, тя е добра..."

Райничка пристигна и срина програмата на Фаина. Танците спряха. Фая ходеше на друго място да пие наема...

Жена ми, разбира се, не постъпи като тоталитарно жури, което сваля парчета от репертоара. Не! Просто Фая съзря в нейно лице неподготвена интелектуално, некачествена публика, която се задоволява с блудкавия бульон на класиката...

Освен това беше вече надула корема и й личеше. Седмица след като пристигна, в зала "Чайковски" слушахме концерт на Феликс Менделсон-Бартолди. По някое време тя придърпа ръката ми и я сложи на корема си. Усетих няколко леки удара отвътре - бъдещето прорита в утробата на майка си. Музиката на Бартолди ми зазвуча като химн!

Райничка си показа рогцата: първо беше провокационно мила с мен, като съпруга, която ще иска от съпруга си кожено палто или да направи ремонт на апартамента. Тя не поиска нищо, готвеше старателно. Освен ястието всеки ден изпичаше в тавичка едра скумрия, около кило, кило и двеста, затрупана с накълцан лук и полята със зехтин. Рибата струваше осемнайсет копейки килото, в Русия винаги са ценели рибното мезе.

Второ: докато бях на лекции, Райничка ходеше с една тубичка за наливна бира. Да угоди на любимия си мъж, да му стопля семейния полог. Сега не можеш я излъга да купи бутилка бира, да не говоря за сериозен алкохол. Сега ми брои глътките. Но тогава доброволно купуваше. А на бирения павилион - опашка от триста-четиристотин-петстотин души, жадни смоци. Но кавалери! Веднага й отстъпват ред. И как няма! Една-единствена жена и при това кореместа, както нежно се е изразявал Александър Сергеевич за Натали, когато била бременна. Пристига той на бал сам. Дамите любезничат: А къде е Натали? О, усмихвал се очарователно той, тя пак е кореместа...

Та бяхме стигнали до опашката за наливна бира... Веднага правят път на Райничка, втрещени, че вместо да дига патардия, тя сама отива за златистата пенеста се течност, само и само да облекчи страдащия си съпруг... Да, но гърлото на тубичката е малко и бирата се разлива. Райничка знае две и двеста - досетила се, вади от джоба си фунийка, която предварително направила от бяла гланцова хартия. Опашката отново е във въторг. Така е. Когато беше на двайсет и две години и аз бях във възторг от нея!...

Сега си свалям обувките на входа, нахлузвам чехлите и пазя самообладание.

Купихме си пластмасов червен грамофон. И три малки плочи - на Едит Пиаф, Рози Армен и Женифер. "Не, за нищо не съжалявам..." - пееше безсмъртната Едит Врабчето. Тогава и аз не съжалявах за нищо - всичко беше пред мен. Сега съжалявам за много работи... Навремето Райничка завършила Алианса, назнайва французки и ми превеждаше песните. Разтърсващите мелодии плюс силния текст натаманяваха нещата. Имахме и една етажерка с отбрани книги. И репродукция на стената - картината "На нивата" на Христо Станчев. Винаги съм го казвал и сега го казвам - тези два месеца са най-хубавото от целия ми стогодишен семеен живот...

За да отида на лекции от Коровино до центъра на Москва, пътувах три часа. Два автобуса, тролей, метро. В десет вечерта Райничка си лягаше на стария руски диван, кротка и вакла като агънце, аз сядах да пиша. Работех над книгата си "Няма мъртва земя". Към два часа след полунощ спирах писането. Набързо панирах две парчета кашкавал, нагълтвах едното като гларус, а другото отнасях в стаята, присядах на дивана и полусънена, тя го излапваше набързо. Като гларуска.

Понякога, когато ходехме на театър или концерт, Райничка идваше да ме вземе от института. Колегите ми и колежките я гледаха с възхищение, като че виждаха "Мис майка България"...

Надувах перки.

Но веднъж в двора на института я видяла и "Твоя Ая". С това "твоя" тя се обрекла пред Аллаха на мене, гяурина. И като огледала "главната" ми жена каква е закръгленичка, преценила моя естетически вкус и почнала да яде повече бял хляб и сладкиши, та да го провокира. Ая комай е единствената жена, която е направила нещо, за да я харесам. Винаги е било обратното - що маймунджилъци съм вършил за капка женско внимание!...

Но и самоизтезанията на Айка не помогнаха - останах си верен, неизтощимо непогрешим съпруг. Тогава знамето на семейната чест не беше още избеляло, не бяха още го брулили ветровете на дългото съпружество и аз, стиснал салкъмовата му дръжка, го вдигнах високо - като хоругва на парад.

Съвестта ми е чиста. Независимо че един зевзек добави: "Като всяко нещо, което не влиза в употреба и не се ползва."

Когато Райничка си тръгна за България, аз се върнах в общежитието и играта загрубя.

Ая ме дебнеше на всяка крачка. Ако й свършеха лекциите по-рано, чакаше ме в градинката. Ако се проточеха - бягаше от лекции и ме догонваше. Където и да мръднех, тя вървеше на десетина метра след мене...

Земляците й почнали да я привикват: зарежи го тоя рижоляв българин, гяурин на всичкото отгоре!

Отначало тя мълчала, после извадила нокти. Може да е рижоляв, може да е друговерец, Аллах да ме съди, не вие!

Туркменците почнаха да ме канят на почерпка. Засече ме веднъж тя, ще ми издере очите: не пий с тях, искат да те отровят!

Опитаха се една нощ да ми плиснат киселина в лицето. Беше късно, връщах се от "Таганка" с Висоцки. Отскочих, капки от киселината направиха на дупки палтото ми.

Една нощ към два часа дойдоха. Но при мен се бе заседял Генадий Красов. Той стана, открехна вратата, блесна острието на нож, блесна и се дръпна - грешка в адреса...

Заплашваха и нея, тя освирепя, ходеше като красиво кафяво зверче.

В късна вечер, без да почука, тя влезе в стаята ми и превъртя ключа. Бе наметната и загърната в скъпо астраганено палто. Дълго мълча, опряна на вратата, вирнала главичка и затворила очи. Мълчах и аз. В тишината чувах как думка сърцето ми... "Искаш ли да ти попея и потанцувам?" Кимнах и приседнах зад бюрото си като зад бруствер. Тя отметна палтото си, то се свлече на пода и остана... гола. Голотата й бе покрита с прозрачни тюлени шалварки, нагоре - тюлена блуза... Беше прекрасна. Пя и танцува дълго, не помня колко. Гледах я онемял, прехласнат, гърлото ми почна да боде. Изведнъж тя спря, заплака, грабна палтото си и побягна...

На другия ден азиатците я пребиха. Изглежда са гледали от шестия етаж на насрещното крило танца й.

Събудих се в полунощ - долових нещо като мяукане на коте. Скочих и отворих вратата. Бяха я сложили на прага.

Внесох я, положих я на кушетката. Умих лицето й - подпухнало и тъмно - с памук и разреден лавандулов спирт. До сутринта то почерня, остана бяло само бялото на очите й.

От мъка и безсилие се разтрепера душата ми. Идваше ми да вия от злоба и страх. Престанах да спя. Свалих дюшека и го опънах на пода до кушетката - да съм близко до нея. Сварих пилешки бульон и с лъжица й давах по малко. На третата лъжица стисваше устни. От нея бяха останали само едни очи - искаше да умре...

Заключвах я и отивах на лекции. Този, който я беше пребил, вървеше подир мене с тъмни плексигласови очила, с походка и лице на чакал.

Дотогава ме бяха били няколко пъти. Бях се бил веднъж храбро и аз. Даже в боя отнех от един бабаит бръснач. Той го извади и замахваше с него към лицата на противниците си. Вкопчих се в ръката му, извих я и я ударих в коляното си. Костта изхруска...

С бръснача и сега си остря моливите. Трофей.

Изкушавах се да му изляза на оня с плексигласовите очила. Мислено му нанасях пресметливи удари подли и безмилостни. Но на разстояние от трийсет крачки след него вървеше тумба азиатци.

В едно от междучасията Борис Ролник ме дръпна встрани, подаде ми бутилка унгарско уиски "ВАТ 69": "Какво си оклюмал, пий!" Отпих седем глътки. И му казах: "Всичко ще бъде наред - рече той, - ще бъде както трябва!"

Вечерта ги смля. Сам, в коридора на седмия етаж. Излезе срещу дванайсет души, подхвърляше ги във въздуха като вързопи с парцали. Най-много се постара над плексигласовите очила... После ми каза, че е служил като червена барета в Германската демократична република.

А моята Бела оживя. Но престана да ми говори, намрази ме. Всичко друго ми прости, освен това, че не й посегнах...

Десет години по-късно в Съветския съюз отива наша писателска делегация. Ая я посрещнала на доста високо национално ниво и след официалните разговори, на коктейла, се изстъпила пред Евтим Евтимов и Лъчезар Еленков: "Вие Коля Радев познавате ли?" "Разбира се!" - рекли те. "Кажете му - твърдо казала тя, - че съм станала още по-хубава!"

Ая, Аичка, мой далечен платонически трепет! Много видя старческото ми око през тези трийсетина години, откакто се разделихме!... Останах си същия моногамен, бутниколиба човек, а жените, не само ти, от ден на ден стават все по-хубави и по-хубави!

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща