ПОВЕСТ

Акордеонът пак тъжи
в безмълвието на нощта.
Свири, Лозане, разкажи
на мойта мъка повестта!. . .

Свири, Лозане, разкажи
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи —
загроби вяра и доверие!

Върху сърцето ми лежи
на злото камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
един живот опустошен!. . .

Че само гледа и мълчи
това наивно поколение,
макар боли, макар горчи
денят от болка н съмнение!

Свири, Лозане, изплачи
на моето сърце скръбта
по две усмихнати очи,
по белонога красота., .

Ще си отида някой ден —
и моят гроб ще зеленей. . .
Ще плачат дъждове над мен
и залез тих ще ме жалей. . .

Какво! Нима ще се тешим с безсмислието на света! —
и всичко прах е, суета!. . .
. . . Свири, Лозане, разкажи
как бие времето с копита,
как то умира и тъжи
в звъна на чашата разбита...

Обратно към [творчеството на Пеньо Пенев] [СЛОВОТО]

Те са! LiterNet! Фарът! Search.bg Монитор!