ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът — сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека.. .
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка — и ето го края! —
Извървяна е тя, извървяна.. .
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко. . . и всичко загубих —
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш — така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. —
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори — догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти — прецъфтява,
туй, което се ражда — умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

. . . Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана. . .
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна. . .

Обратно към [творчеството на Пеньо Пенев] [СЛОВОТО]

Те са! LiterNet! Фарът! Search.bg Торбата...