ЦАР САМУИЛ

"Мир, мир!" - едногласно военний съвет,
	от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си плащ
	загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
	в невесели мисли унесен.

Пред тъмний му поглед безкрайно поле
	завяно со сняг се разстила -
и труп върху трупи... Свирепа е рат
	там кръвна коситба косила...
Оръжие сложили, живите в плян
	отиват на робско чернило...

Но ето че вестник и морен, и блед
	промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
	продума към царя смутений:
"Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
	дванайсетте полка пленени!"

И сепна се в мисли унесений цар,
	претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: "Но завръщат се те
	сакати и слепи нероди -
на сто-душ е само оставен от тях
	един едноок да ги води."

И думи на думите грозни в ответ
	се царю в сърце отзоваха:
"Излез! Посрещни ги! - Или смелостта
	се смръзна в душата ти плаха?"...
Той стана, възлезе на ближния хълм;
	след него войводи вървяха.

В полето, загърнато в сняг, там далеч,
	чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори,
	извива се черна верига -
люлей се, примъква се бавно насам,
	и стон до небето се дига.

Могъщия цар, пребледнял като смин,
	към тъмната граница южна
се взря и с закана издигна ръка
	и нещо нечуто прошушна -
но в миг залюлян, полетя настрана
	и наземе възнак се люшна...

Притекоха се воеводи завчас -
	но царят веч мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
	кръв топла се излек струеше...
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.