УБЕДИТЕЛНОСТ НА ЕДИН СЛАДКОДУМНИК

        Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката.
        Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля.
        Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия.
        — Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? — попита изведнъж Варлаам, като се извърна.
        — На Селямсъза ли?
        Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено:
        — На оногова, де, казвай!
        — Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.
        — Фарлам ли?
        — Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски — казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.
        Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.
        — Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.
        — Аз, като приятел — измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.
        — Как? С него? Брат? Християнин?
        — Вярвай Бога, Варлааме, опрости г... Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)
        — Кой? Той?
        — Той, на, сега ида от тях е... убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.
        — Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!...
        — Ама слушай, Варлааме!
        — Не слуша Фарлам.
        — Ама чуй ме де, една думица...
        — Отнюд!
        И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.
        — Варлааме — извика пак Хаджи Смион.
        — Слушам.
        — Аз и друг път съм ти казвал!... Булка! Нямам ли право?
        Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго.
        Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно:
        — Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето?
        — Знам я, знам я, тя е милостива.
        — Я попитай Фарлама как му се въртят облаци из стомаха?
        — Знам те, знам, да бях на твойто място, вярвай Бога...
        — Можеш ли изтърпя това кораблесокрушение на целия ми дом ?
        — Не можа.
        — Би ли се примирил с такъв мръсник — предател и смертоубиец?
        — Аз?
        — Ти, де!
        — Умирвам!
        — Та и Фарлам умира, но сам си знай на душевното желание трескавицата. Чуждите хора отвън гледат в кошарата... а козата сама знае остър ли е ножът... Смей се, рекли, защо ? Плачи, рекли, защо? Ех, по-добре да се смея, та да не плача. Светът е така: никого не е грижа за Фарлама.
        — Да, никого не е грижа за Варлаама — повтори машинално Хаджи Смион, като гледаше злополучната рокля, както и котката, които се сушаха на слънце.
        — Да вземе някой да ти наплеще Ингилиза не със синилява боя, ами само с чиста помия, па да му каже: иди се потъркаляй в джамфезената жълта рокля на булка Хаджийка, приимаш ли го?
        — Не го приимам.
        — Ами Фарлам как да го возприятствова?
        — Имаш право, недей приима, човек бъди, дръж се!
        — Това не е ли цяло отвергателство за честа на фамилията ми? Този смертоубиец ми обезчести леглото.
        — Право, човек за една чест живей! — каза Хаджи Смион.
        Варлаам помисли малко, па пошушна:
        — Знайш ли к'во?
        — Знам. К'во?
        — Не обаждай никому.
        — Няма да обадя никому.
        — Дай ми твойта...
        Хаджи Смион се втрещи.
        — Мойта?
        — Дай ми я! Смертоноската...
        — Пушката?
        — Тя.
        — Защо ти е?
        — Дай я.
        — Пълна е.
        — Пълна.
        Хаджи Смион се озърна плахо.
        — Мълчи, да не чуй някой.
        — Чувай...
        — Дяволът си няма работа.
        — Дай я на Фарлама, не се бой.
        — Не!
        — Чуй, няма да го опушна, смерт няма.
        — А защо ти е?
        — Ще ти каже Фарлам.
        Хаджи Смион клюмна отрицателно.
        — Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин...
        — Знам, е?
        — Нощеска се прехвърли през моя зид, помисли си...
        — Мисля.
        — Може някоя нощ пак да мине и да нападне фамилията.
        — Разбирам. Лани Геревица, копачката на гюла му, нали го вика на общината?... Пази си честта, Варлааме.
        — Дай тогава смертоноската!
        — Да ме пази Господ!
        — Няма да го убия совсем, ще го уплаша само, не си ли ми приятел?
        — Не, не, с пушка не си играй, пази си честта Варлааме!
        И Хаджи Смион бързешката изскокна из вратнята.
        Кога се отдалечаваше от улицата, той пак зачу силни крясъци, които възлизаха до облаците.
        Примирието се свърши. Почваше се решителният бой между двамата генерали— с батареите им.

Обратно към [Чичовци] [ВАЗОВ] [СЛОВОТО]

[предишна] [следваща] глава