брой 7-8, 01.07.2002          

Опити

Моят странстващ поглед

Русалина Лилова

Празният ден. Годината на мисълта.  

Светлината. Да! Тя, светлината! Тя е тук, до мен! Стои и ме гледа! Страшно е! Приятно е! Очарователна! Неописуема! И докато ме гледа, сякаш времето спира, а облаците си играят с моето въображение. И всичко е нежно, уютно, безмълвно. Всичко забравям, оставям назад. Прекрачвам прага на небесната сцена и ставам актьор в пиеса за себе си.  

Ден Х. Година на измамата №350912.  

В главата ми витаят призраци на старите ми мисли. Току-що една мисъл ме дари със страхотната идея да подгоня времето. Не знам дали ще се справя. Бях забравила как се диша. Трябва да посветя този ден на миналото. Да, точно така! Ще бъде дар за него.  

Ден на тишината. Звездната година.  

Не издържам вече. Тези усмивки ме побъркват. Циментови усмивки. Изстудяват погледа ми. Порцелановите котви ме гъделичкат и аз плача, но плача без сълзи. Влязох в погледа на света, но там е студено. И на мен ми е студено.  

Сивият ден. Годината на кварца.  

Цветовете се зашиха в пъпките си. Отново останах сама. Само вятърът остана с мен, за да ми разказва някакъв виц за ангелите от 35-о отделение. Много е смешен. Като молците, които изядоха цветовете на моя тапет. Целите са на синьо-жълти петна.  

Ден на забравата. Квадратната година.  

Най-накрая белият цвят дойде на себе си след пътешествието му в света на завоите. Минералният чай свърши. Излетът се оказа безкраен. Като опашките на спомените. Сбогом! Дойде и моят ред в приказката за края на действието (бих желала гласът ми да бъде пуснат на свобода в морето на думите).  

Русалина Лилова е от 11 кл., ГПЗЕ „Захари Стоянов“, Сливен