напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



II. Мисията на Каулбарса


Как биде изпратен Каулбарс. — Първата му нота. — Начович при агентите. — Изявленията на граф Тиса. — Реч на лорд Чърчил. — Съдебно следствие по преврата. — Положението на Каравелова между управляющите. — Една сцена в Министерския съвет. — Позив на Каулбарса към народа. — Стамболов съгласен на отстъпки. — Руската дипломация против Каулбарса. — Министрите в руското агентство. — Депутацията на еснафите. — Защо Каулбарс не успя? — Митингът на столицата. — Каулбарс оратор. — Манифестации пред дома на Радославова. — Съждението на един старец за Русия.

 

На 5 септември английският посланик във Виена сър А. Паджет, който бе отишъл на гарата да изпраща Кембриджския херцог, срещна на перона генерал Каулбарса и го запита за неговата мисия в България. Каулбарс отговори:

„Императорът ме праща да кажа на българите, че те трябва да запазят обществения ред и спокойствието в страната си, ако искат да предотвратят една окупация. Негово величество желае най-искрено, щото работите да се уредят мирно, но ако се появят междуособици, невъзможно е да се знае какви мерки ще се наложат от събитията.“1

Покрай тия наставления, които подир няколко дена бидоха официално оповестени, получил ли бе Каулбарс и някакво тайно поръчение, скрития план на някоя политика, за която той трябваше да намери — или да създаде — шансове в България? Поводи за такова подозрение има много; но данни за едно положително твърдение липсуват. Както много други, и това действие на руската дипломация остава засега енигматично.

У съвременниците е останало впечатлението, че Каулбарс, изпратен по препоръката на руските империалисти, имал още от самото начало за задача да предизвика в България смущения, които да докарат окупацията. Самото поведение на Каулбарса, благоволението на Каткова към него, смисълта, която руските вестници дадоха на неговия разрив с Регентството, са били несъмнено един сериозен мотив за тая мълва.i

Други източници обаче твърдят обратното.2 Каулбарс нямал никакви революционни цели. Той тръгнал, напротив, с най-благи намерения спрямо България. Историята на неговото назначение най-добре свидетелствувала за чувствата му: той бил препоръчан за тази важна мисия от един голям приятел на Батенберга, от един противник на славянофилите и на Каткова, от един представител на европейското течение в руската дипломация: от граф Лобанова, руски посланик във Виена. Лобанов очаквал от него да успокои българските националисти относително замислите на Русия, да пресече надеждите на русофилите за окупация и да всее в страната убеждението, че императорът иска да види България мирна.

Всичко това не би било чудно. Генерал Каулбарс хранеше наистина искрени симпатии към княз Александра. Член на Международната военна комисия в Пирот, той взе енергически защитата на българските интереси. Като се върна в Петербург, той носеше едно писмо от княза до императора. За това писмо идеята бе негова: той мечтаеше да помири Александра ІІІ с Батенберга. Той не успя в своя план, но съхрани своите побуждения. Превратът го изпълни с отвращение и сетне отречението на Александра му причини голям гняв.

Той бе впечатлителен и необуздан. Когато на 13 септември управляющият руското агентство Неклюдов го посрещна на няколко километра далече от София по ломското шосе, той не се стърпя да не изкаже веднага презрението си към авторите на 9 август. Пред смаяните очи на Неклюдова той жестикулираше, пламнал внезапно, и се провикваше3: „Аз тези подлеци бих ги застрелял! Те опозориха мундира си! Те покриха със срам една войска, създадена от Русия!“ Неклюдов, обладан от изумление, остави да изтече тази буйна струя от солдашки лиризъм и от военна етика. После му каза:

— Тук наблизо, в едно село, чака една депутация начело с Цанкова. Тя иде да приветствува ваше превъзходителство.

Каулбарс помнеше Цанкова от 1883 г., когато бе дошел в София да сключва военната конвенция. Той имаше за него лошо мнение, считаше го за хитрец. Като чу името му, той отсече:

— Аз не искам да видя този интригант, този католик.

Каулбарс, немец от балтийските провинции и лютеранец, не искаше да прости на Цанкова неговата мимолетна измяна спрямо православието...

Между туй Каулбарс и Неклюдов стигнаха в селото Връбница. Освен Цанков тук чакаха: М. Балабанов, Бурмов, Людсканов, Данев и др. Правителството бе изпратило от своя страна окръжния управител Г. Тишева.

Русофилите посрещнаха царския пратеник с голяма овация. Госпожа Белова, чухонка по произхождение, му поднесе букет от името на българските жени. Държаха приветствени речи: Цанков му каза, че българският народ го очаквал като месия. Пред тия славословия Каулбарс се преобрази. Като много силен парфюм те му замаяха главата. Той забрави Батенберга, низвержението, папищашството на Цанкова. Прегръщайки посрещачите си, щастлив, трогнат, той заяви, че е дошел да тури край на техните изпитания, и нарече управляющите хора на Регентството: палочники4.

От тая минута той се съюзи с русофилите във всичко. Същата вечер те му дадоха банкет и при шампанското тяхната сърдечна взаимност стана съвършена.

На другия ден (14 септември) Каулбарс посети регентите и министрите. На Начовича той предаде своите акредитивни писма, подписани от Гирса на 1 септември във Високо-Литовск. Те гласяха:

Негово величество императорът благоволи да повери на генерал-майор барон Никола де Каулбарс временното упражнение на функциите на руски дипломатически агент в България.

Като ви уведомявам за това решение на Господаря, обичам да се надявам, че приемът и съдействието, които барон де Каулбарс ще намери у Регентството, ще улеснят задачата, която му е начертана от благосклонните намерения на императора.

Писмата бяха отправени съобразно с васалното положение на България и установената традиция до министъра на външните работи. Важното в тях бе, че се споменаваше името на Регентството, чиято законност Русия бе оспорвала дотогава.

В София Каулбарс завари писмени инструкции от Гирса, които го чакаха. Пред регентите и министрите той ги разви нашироко.

Преди всичко той изказа учудването си, задето народните представители, които пратиха до императора телеграма като на покровител на България, телеграфирали един ден след това на княз Александра, за да му изкажат своята вечна любов. Това противоречие бе поразило неприятно умовете в Русия. „Мъчно е, пишеше Journal de Saint Petersbourg5 в една официозна бележка, мъчно е да се съгласят помежду си тия два документа. Ние няма да се наемем с тази задача, нито ще търсим обстоятелствата, които са могли в двадесет и четири часа разстояние да докарат такива несъответствующи едно на друго решения. Това, което е важно да се запомни, то е недомислието, в което се намира софийското Народно събрание и тия, които го ръководят или за които се мисли, че го ръководят.“ Каулбарс обясни, че е най-малко странно да се изказва едновременно почит към изпъдения и към тоя, който го е изпъдил. За Батенберга той заяви, че Русия няма по никой начин да допусне неговото преизбиранеii и че всяка манифестация в негова полза може само да влоши разположението на императора към българите.

От старите симпатии към Александра, от тия чувства на рицарство, които го караха като военен да се гнуси от преврата, нищо не прозираше сега в неговата беседа. Напротив, той взе под своя защита авторите на 9 август и поиска тяхното немедлено освобождение. Като мотив за това негово енергично внушение той посочи нуждата да се умиротворят духовете. По същата причина той настоя да се вдигне военното положение и да се отложат изборите за Велико народно събрание, които бяха назначени вече за 28 септември.

Каулбарс говореше без явна неприязън, но с известен властнически тон. "Видя ни се прям и остър“, разказва В. Радославов. Първата среща мина все таки гладко. Но властвующите се безпокояха за бъдещите си отношения с него, защото бе им вече докладвано, с какви думи ги е нарекъл царският пратеник във Връбница.

Същият ден (14 септември) Каулбарс посети в парадна униформа колегите си от дипломатическото тяло и им съобщи съветите, които е дал на Регентството. Забелязваше се, че неговото застъпване за детронаторите го стесняваше сега; пред европейците понятията му на войник се събуждаха. На италианския дипломатически агент той обясняваше:

— Като военен не искам и не желая да извинявам офицери, които са изменили на своя княз и генерал; но за Русия тия хора, „ces individus“, заслужават поддръжка, понеже са се провинили в една политическа революция.6

За бъдещия княз Каулбарс каза на агентите това, което бе заявил и на управляющите: че е рано още да се мисли за това и че Русия не може да препоръча свой кандидат, додето не се споразумее с останалите велики сили.

На другия ден Каулбарс изпрати до българското правителство две ноти. Едната съдържаше закъснелия отговор на императора до Народното събрание. Тя гласеше:

На сообщенную на имя Государя Императора телеграмму Народного Собрания Его Величеству благоугодно было повелеть мне передать следующий ответ:

„Принимая заявленное от имени Болгарского народа выражение чувств преданности, Государь Император надеется, что как народ, так и его правительство позаботятся о том, чтобы доказать на деле искренность означенных чувств; что они будут постоянно воздерживаться в будущем от действий и заявлений, несогласных с хорошо известным Болгарам взглядом Его Величества на настоящее положение их страны, и постараются положить конец раздорам между Партиями. Назначенному для заведывания делами агентства в Софии Генералу Каульбарсу предстоит служить посредником при передаче Болгарам Всемилостивейших указаний в виду обезпечения стране ее счастливой будущности и восстановления прежних отношений между Россиею и Княжеством. В случае готовности Болгар сообразоваться с означенными указаниями, Государь Император не откажется с Своей стороны позаботиться о преуспений их народных интересов.“

На този отговор Каулбарс предлагаше да се даде най-широка гласност между населението.

Другата нота формулираше исканията, които Каулбарс бе отправил към правителството във вчерашните си разговори. Тя почваше с предупреждението, че „созвание Великого Народного собрания при настоящем положении страны „не можеть быть признано законным“ и что решения такого Собрания не имели бы в глазах наших „никакого значения“.7 После изброяваше съветите, които Русия даваше за умиротворението на страната:

1.     Да се отложат изборите на колкото е възможно по-далечен срок.

2.     Да се извади страната от това дълбоко възбудено състояние, в което се намира, и за да се даде възможност, щото изборите да станат без принуждение и при нормални условия — немедлено да се вдигне военното положение, като се освободят същевременно от арест всичките затворени по повод събитията на 9 август.

Регентите и министрите бяха имали време да обмислят „съветите“ на Каулбарса, откакто той им ги съобщи устно; но върху отговора още не бяха се установили. Първото им впечатление бе, че това е една намеса във вътрешните работи на княжеството и че ако тя бъде допусната, през процепа, отворен от нея, ще минат други вмешателства, много по-опасни. Трябваше значи още при първия опит да се пресече у русите охотата да налагат волята си, като се изпречат срещу техните постъпки законите на страната. Министърът на външните работи биде натоварен да узнае доколко едно подобно становище би намерило поддръжката на великите сили.

На 16 септември сутринта Начович тръгна да обикаля агентствата.8 Като съобщи каква нота е получил от Каулбарса, той посочи мотивите, поради които българското правителство не можеше да се съобрази с нея. Той обясни, че отлагането на Великото народно събрание не би имало оправдание, понеже каквито и да са резултатите от изборите, за кандидата, препоръчан от Русия, винаги ще има болшинство. Съветът на Каулбарса не можеше да бъде последван и поради едно изрично и формално постановление на конституцията, според него, в случай че престолът остане вакантен, Великото народно събрание трябваше да биде свикано в определен срок.9 Впрочем на какво Каулбарс основаваше тоя своеобразен съвет? На нуждата да се внесе успокоение в страната? Начович доказваше, напротив, само едно бързо разрешение на кризата можеше да успокои умовете, а то можеше да се постигне само чрез избора на нов княз. Колкото се отнасяше до освобождението на провинените офицери, Начович намираше, че то зависи изключително от правосъдието, което според чл. 13 от конституцията е независимо от изпълнителната власт. Оставаше въпросът за военното положение, върху него споразумението бе лесно, тъй като самите закони изискваха, щото то да бъде вдигнато поне една седмица преди изборите.10 В заключение Начович молеше великите сили да подкрепят в Петербург гледището на Регентството, което бе съобразно с постановленията на конституцията и с истинските нужди на положението.

Тоя порив към великите сили бе една изкуствена маневра. Диалогът, който Каулбарс бе почнал с Регентството, това дипломатическо a parte, в което единият от събеседниците се готвеше да тероризира другия, пренесе се сега на голямата европейска сцена пред очите на чуждия свят, вече благосклонен към България. Изваждаше се наяве и противоречието, в което изпадна Русия, като се намесваше във вътрешните работи на княжеството въпреки тържественото си обещание, че ще се въздържа от всяка намеса. За една опозиция на руската политика Каулбарс даваше на Европа ново оръжие.

Най-напред се отзова на молбата на Регентството Англия. На 18 септември лорд Идеслей отправи11 до английските посланици едно телеграфическо окръжно, в което обясняваше възгледите на своето правителство по българската криза. Той описваше големите трудности, в които се намираше не по своя вина правителството на България, и заявяваше, че то има право на най-голямата почит на Европа и на нейното великодушие. „Това се дължи, казваше той, не само на регентите и на министерството, но и на самата страна, която току-що е минала през един период на голямо вълнение и която иска въдворение на доверието.“ Лорд Идеслей се изказваше открито против исканията на Каулбарса, тъй като те щели да повлекат нарушения на конституцията, прецедент, опасен в едно време, когато българското правителство можеше да намери само в законите силата, необходима за поддържането на реда. Неговото мнение бе, че изборите за Велико народно събрание, наместо да се отлагат, трябва да се произведат по възможност най-скоро. Окръжното свършваше с едно напомнуване на Силите, че е техен дълг да обърнат най-сериозно внимание на положението в България и да дадат на Регентството такива съвети, които да способствуват за прекратяването на кризата.

В същия ден, когато Идеслей изпращаше това окръжно, граф Тиса отговаряше на интерпелациите в маджарската камара.

Тиса не бе останал равнодушен към брожението, предизвикано в Унгария по повод балканските събития. Той бе от голямото маджарско поколение, човек със силен темперамент — станал доста суров от дългото властвуване, — но отзивчив към националните течения. Амбициозен, той не изпитваше спрямо Бисмарка онова идолопоклонство, което бе минало от германските земи във Виена. Спрямо Австрия той се държеше независимо, издигаше високо гласа си при всеки случай, налагаше се най-често. Като всички маджари, които бяха видели нахлуването на Паскевича в 1840 г., той бе русофоб. Неговите възгледи по руската политика в България бяха напълно сходни с критиките, които му отправяше опозицията в своите интерпелации. Но преди да отговори, трябваше да се споразумее с министъра на външните работи на Австро-Унгария.

Калноки сам дойде за тая цел в Будапеща. Той бе един тънък човек, прозорлив, но без енергия; мисълта за едно стълкновение с Русия му вдъхваше голям ужас. В беседата си с Тиса той бе принуден обаче да признае, че е необходимо да се отправи едно предупреждение към Русия, преди тя да е отишла дотам, отдето само една война можеше да я върне: като всички меки хора, които са умни, той се съгласи на най-малкия риск. Вследствие на това споразумение се явиха декларациите от 18 септември.

Тиса най-напред заяви, че австро-унгарското министерство на външните работи нито е знаяло за преврата на 9 август, нито го одобрявало. Слуховете за някакво споразумение между Русия и Австро-Унгария върху дележа на влиянието в Балканския полуостров били лишени от всякаква основа; постъпката, която австро-унгарският агент направил в София по съденето на арестуваните, имала за цел интереса на България, а не покровителството на съзаклетниците. Минавайки към общата политика на Австро-Унгария, той каза:

Както в 1868 г. имах за пръв път случай да се произнеса върху Източния въпрос, аз заявих, че ако в тоя край станат някакви промени, нашите интереси би изисквали, щото народите, които населяват тия страни, да станат независими. Аз мисля в съгласие с общия министър на външните работи, че това разрешение и сега най-добре отговаря на интересите на монархията и че Австро-Унгария, отхвърляйки всяка помисъл за уголемяване или завоюванеiii, трябва да употреби всичките си усилия и всичкото си влияние, за да спомага за развитието на тия държави и да не допусне установяването, неприемливо според договорите, на един протекторат или на изключителното влияние на някоя велика сила в Балканския полуостров.

Тия изявления бидоха посрещнати с общи енергични ръкопляскания от цялата камара.

Тиса, продължавайки своята реч, твърдеше, че Берлинският договор, който определя международното положение на България, е в пълна сила и че никаква промяна не е настъпила в отношенията между Германия и Австро-Унгария. В заключение той каза, че не иска да излиза с „преждевременни декларации и със звучни фрази“, но ще преследва своите цели със спокойствие и с решителност.

Опозицията одобри всичко, което в думите на Тиса бе насочено срещу Русия, но нейното задоволство не бе пълно: тя бе очаквала да чуе нещо и относително мисията на Каулбарса, за когото европейските вестници гърмяха вече от няколко дена. Ираний обвини още веднъж Бисмарка, че за да има съдействието на Русия срещу Франция, пожертвувал австро-унгарските интереси и допуснал, щото Каулбарс да хазяйничи в България като в завоювана страна. В същия дух направи своите възражения и граф Апоний. „Независимостта на България не съществува вече, се провикна той, Каулбарс е диктатор!“ Накрай Апоний настоя да не се подлага изложението на министър-председателя веднага на гласуване, а да се постави на дневен ред, за да могат да станат по-обширни разисквания. Тиса обаче не искаше да каже повече от това, което бе намерил за необходимо. Върху ролята на Каулбарса той решително отказа да се произнесе, заявявайки, че е недопустимо да се подигат подобни въпроси в един парламент. Понеже опозицията се разгорещи и почна да вдига шум, Тиса постави въпрос за доверие. При гласуването болшинството му се намери непокътнато.

Решителните изявления на Тиса, тая манифестация на цялата маджарска камара в полза на българската независимост, предварителното съгласие, което бе дал Калноки и което ангажираше политиката на цялата империя, естественото предположение, че всичко това трябва да е било уговорено и с Бисмарка, тая съвкупност от обстоятелства, която даваше на една парламентарна реч размерите на едно европейско събитие, произведе навсякъде: във Виена както и в Берлин, в Петербург, както и в Лондон, в Цариград, в София, в балканските държави, особено уплашени досега от мисълта, че Русия е изтръгнала може би някакъв мандат от малодушието на Силите, една грамадна сензация, един вид стресване, както при рева на някой топ, изгърмял изневиделица.

Най-силно бе впечатлението в Лондон. Коалицията, която бе очаквала Англия, за която от няколко седмици работеха страстно нейните дипломати, се очертаваше вече не в положителната форма на съюз без съмнение, не още в намерението за едно задружно действие може би, но в силата на отрицателното чувство по отношение на Русия, едно чувство, което фатално трябваше да расте в Будапеща и Виена и което не можеше да остави равнодушна и Германия. Английският печат ликуваше. Обади се веднага от името на правителството и граф Рандолф Чърчил.

Неговата реч, държана в Dartford в едно публично събрание (19 септември), бе категорична, докато частните му писма до лорд Солзбъри бяха пълни с колебливост и двоумения. С първите си думи той опроверга тези лондонски вестници, които под първите впечатления от събитията в България, когато руският триумф изглеждаше толкова окончателен, колкото бе гръмоносен, писаха, че софийският преврат не засягал английските интереси. Той призна откровено, че самостоятелното развитие на балканските народи и специално независимостта на княжеството имали за Англия голяма ценност. Но и тук той не забрави да отбележи, че решителните мерки на противодействие срещу руската политика трябвало да идат от страна на Виена и Будапеща. Когато се върна от Берлинския конгрес, дето бе разпокъсана Санстефанска България, в речта, държана от него в Манчестър, дето едно екзалтирано многолюдие го акламира като победител на Русия, лорд Солзбъри бе казал, че Австро-Унгария е оставена като европейска стража в Балканския полуостров. Чърчил, повтаряйки тая фраза, добавяше сега, че стражата бе поставена срещу Русия и е вече време тя да нададе вик на тревога. Без заобикалки той обещаваше поддръжката на Англия.

Ако се случат събития, казваше той, които поради своето важно и опасно естество ще принудят правителството на нейно величество да определи по-решително своето поведение, безспорно е, че симпатиите и даже подкрепата на Англия ще бъдат за ония правителства, които искат да запазят европейския мир и свободата на народите; нашето съдействие, дадено, когато стане нужда, ще разреши вероятно спора в полза на тия правителства, без да се прибегне до сила.

На другия ден, обнародвайки тая реч, английските вестници заявиха, че един голям обрат настъпва в Европа.

Между туй българското правителство още не бе дало на Каулбарса писмен отговор. В средата на управляющите бе се появило голямо разногласие: тероризиран от страха пред окупация, Каравелов настояваше да се следват руските съвети; младите националисти, хора на противоположната крайност, настръхваха при всяка дума за отстъпки на Русия. Насърчени от антируските манифестации в Европа, те бяха вдигнали глава, обвинявайки в предателство всекиго, който не бе съгласен с тях. Течението против Каравелова, утихнало за малко време, се бе съживило отново, ожесточаваше се, прибавяше към старите подозрения нови упреци, по-люти сега, откакто той изявяваше пак намерение да играе ръководеща роля.

Следствието по преврата дойде тъкмо навреме да даде на тая ярост против него една силна основа. Военната комисия, която водеше това следствие, го приключи на 18 септември със следния протокол:

Днес, 18 септември 1886 година, по предложението на военния министър една комисия, съставена от всичкия военнопрокурорски в княжеството надзор, а именно: председател — главният военен прокурор капитан Агура; членове: прикомандированний при Военното министерство офицер за особени поръчки по военно-съдебното ведомство майор Паница, временно и. д. софийски военен прокурор капитан Белинов, временно и. д. на русенския военен прокурор капитан Бояджиев, и. д. пловдивский военен прокурор капитан Краев, след като разгледа следственото производство по делото на обвиняемите в извършвание господарственото престъпление от 9 август лица, намери, че според документите, находящи се в това производство, пада подозрение за съучастие против бившите министри г. г. Каравелов, Цанов и майор Никифоров, но че предвид на особеното положение, което те са заемали до преврата, и съгласно съществующия в страната закон за съдение министрите, издание 1880 година, комисията не се счита компетентна да ги привлече под следствие, докогато по този повод не се произнесе Народното събрание. На това основание комисията постанови: съдението на лицата, обвиняеми в първата категория на списъка, приложен при постановлението на комисията под №7, да се отложи, докогато по отношение към г. г. бившите министри не се изпълнят всичките формалности, предвидени в закона от 13 декември 1880 година. Подписали: председател: капитан Агура; членове: майор Паница, капитан Белинов, капитан Бояджиев и капитан Краев.

Въпросът за съденето на Каравелова не можеше, разбира се, да се постави сега, но наглед имаше вече един сериозен мотив за обвинение в този документ, подписан от четирима български офицери; един повод във всеки случай да се вдига шум против него, да се заглушава неговият глас, да се обърне той — един от регентите на България — на подсъдим в перспектива. Най-яростен бе този повик у бившите му ученици: Петков, Захари, Ризов и у Радославова.

Между Радославова и Каравелова омразата бе стара и взаимна; у Каравелова тя се придружаваше с един вид умствена надменност; у Радославова — с отмъстително чувство. Сближило ги бе в 1884 г. едно заблуждение на Каравелова: той си бе помислил, че ще намери у тоя млад рус човек, който се усмихваше кротко и умееше да слуша, един политически послушник; но послушникът се оказа амбициозен, упрям и предприемчив. От 1885 г. те вече бяха в борба, живяха известно време като съперници и в 1886 г., юли, се разделиха като врагове. Радославов си бе дал оставката с мотивиран доклад; Каравелов го уволни просто като чиновник, както бе уволнил една година по-рано Сукнарова. Оттогава неприятелството им се обърна в публична свада и предизвика в либералната партия нов разкол.

Събитията — това, което един голям френски историк наричаше висша ирония на провидението — направи пак от двамата неприятели неволни сътрудници. Радославов бе употребил всички усилия, лично той и чрез своите приятели в офицерството, за да осуети назначението на Каравелова за регент, но волята на Стамболова преодоля: Каравелов влезе в Регентството. Тогава Радославов реши да не държи никаква сметка за неговия чин, за неговата власт, даже за неговото съществуване. Вторият регент на България носителят на една част от княжеските права, бе в очите на правителството по-малко от един призрак, по-малко от една сянка, едно име само, което фигурираше под указите на второ място. Един от министрите само, Ив. Ев. Гешов, навикнал в битността си на чиновник да благоговее пред Каравелова, продължаваше да се отнася и сега към него с известна смиреност на духа, но пред твърдата умисъл на Радославова и той се принуди да се съобразява с общия тон, бидейки навикнал по природа и по възпитание да върви по направлението на по-голямата сила.

От тримата регенти княжеската власт я упражняваше в действителност само Стамболов. С него Радославов се съвещаваше по всичките важни въпроси на управлението. На Каравелова се пращаха само указите, които трябваше да подпише. Спрямо него като регент Радославов прилагаше английските идеи, според които управлява кабинетът, а царят само царува: и тук против Каравелова се обръщаха теориите, които той бе донесъл в България.

В големите министерски съвети участвуваха всичките регенти; но Каравелов се чувствуваше притеснен и мълчеше. Той бе навикнал да командува — диктатор чрез словото, когато бе в опозиция; диктатор чрез властта, когато бе министър — и ето че сега враждебни хора го окръжаваха, дърпаха се от него като от някой прокажен, добиваха физиономии отсъствующи, когато той случайно вземеше думата. Тази атмосфера гнетеше Каравелова като нещо веществено, нещо грамадно, под което той изнемогваше. И всичката нервна стихия, която той носеше в себе си, клокочеше потисната, наблягайки с растяща сила.

Един ден тя избухна. Това бе по повод нотата на Каулбарса. Регентите и министрите, събрани на съвет, заседаваха в салона на Военното министерство. Каравелов се бе вече изказал за приемането на руските искания; Радославов бе на мнение да се отхвърлят. Стамболов предлагаше да не се бърза с отговора; той чакаше да види резултата от постъпките на Начовича пред Силите. Докато се водеха разискванията, Каравелов показваше необикновено възбуждение. Той ставаше от стола си, сновеше от един ъгъл до друг, сумтеше. По едно време той се спря да разкаже една приказка, един вид притча от руските умотворения. Един мужик носел на пазара една гъска. Господарят му казал да я пази добре да не би тя да му избяга. Но по пътя глупавият мужик тъй много я стискал под мишницата си, че тя издъхнала.

Всички разбраха иносказателното значение на приказката.

Настана мълчание. Радославов, който се чувствуваше особено засегнат, се обади.

— Гъската като гъска — каза той, — но я ни кажи как се пъди княз и как се прави държавен преврат!

Каравелов трепна, постоя малко замислен, сетне излезе от стаята. Всички помислиха, че той си е отишъл. Но след миг вратата се отвори и Каравелов се показа на прага с един дебел бастон в ръка. Без да продума, той се затече към Радославова и дигна бастона над главата му. Николаев отклони удара, задържа ръцете на Каравелова. Стана голяма суматоха, наскачаха всички. Стамболов бе извадил револвер. Разтърваха ги. Накараха ги да седнат. У Каравелова вече възбуждението бе паднало. Той гледаше с учудени очи на тежкия бастон, който му затрудняваше ръцете. Посрамен пред себе си, той не можа да гледа другите и излезе. А заседанието продължи след няколко думи на Стамболова върху недостолепието на тая сцена.

И тоя ден (17 септември) не се взе никакво решение. Между туй, като узна, че Начович е ходил по агентствата, за да вика на помощ Европа, Каулбарс пренесе своите искания на улицата: един негов циркуляр до руските консули в България, отпечатан в хиляди екземпляри, биде пръснат в публиката. Циркулярът съдържаше следните дванайсет точки:

1.             Императорът, като има предвид единствено благоденствието на България, се надява че в сегашната криза, която засяга настоящето и бъдещето на страната, народът ще се обърне с пълно доверие към Русия.

2.             Мина вече времето на думите, Русия очаква дела, които да докажат доверието на българите и да оправдаят поддръжката, която императорът ще им даде относително техните вътрешни, както и външни работи.

3.             Русия никога не е мислила да пороби България, а, напротив, желае развитието на тази страна. Само като се осланя с пълна вяра на своите по-стари братя, България може да дойде до разрешението на кризата.

4.             Съществуват факти, които подбуждат съмнение в тази вяра на българите, като например необнародването на телеграмата, която императорът благоволи да изпрати до регентите в отговор на поздравленията, изпратени до негово величество по случай имения му ден.

5.             Изгарянето на знамената на възбунтувания полк12 произведе тягостно впечатление. Когато едни войски се покажат недостойни, отнима им се знамето и се поставя в една катедрална църква, но изгарянето на знамето е нещо нечуто във военната история на света и може да произведе само развращающе влияние върху юнкерите, пред очите на които то се извърши.

6.             Ако е вярно, че Георгиевският кръст е бил изгорен със знамето заедно, българското правителство е извършило едно флагрантно нарушение на международните закони.13

7.             Фактът, че Народното събрание отправи поздравителна телеграма до императора и на другия ден изпрати съчувствена телеграма до Батенбергския принц, е смешен, нелогичен и хвърля печална сянка върху народните представители.

8.             Нито Батенбергския принц, нито някой от неговите братя може да се върне някога в България.

9.             Изборите за Велико народно събрание трябва да се извършат при пълна свобода, поради което:

10.         Военното положение трябва да се вдигне, арестуваните да се освободят и изборите да се отложат за два месеца, за да имат време обществените страсти да утихнат, а народът да може зряло да обсъди решенията, които ще трябва да вземе.

11.         Освобождението на арестуваните (офицери) се иска, защото настоящето правителство, което представлява една партия, няма право да съди членовете на една друга партия.

12.         Призовават се всичките истински патриоти да забравят миналото и да гледат с пълна вяра на Русия.14

Тоя оригинален документ, единствен по рода си в дипломатическата писменост, понеже съставляваше една публична критика по отношение на правителството при което Каулбарс бе акредитиран, раздаваше се в София от гавазите и служещите на руското агентство. Около тях, разбира се, се набираше много свят. Някои офицери вземаха циркуляра и го късаха. Намериха се хора, които изпсуваха руските глашатаи15, заканиха им се. На другия ден Каулбарс прати Неклюдова да протестира за тия манифестации срещу руските гавази. Неклюдов се представи заплашителен, говори високо, но Начович го посрещна с голямо хладнокръвие. „Ако е извършено някое престъпление, му отговори той, виновникът ще бъде наказан според строгостта на законите. Но ако се касае само за негодуванието на публиката, то се обяснява с необикновената постъпка на руското агентство, което с разпространението на подобни документи не можеше, освен да раздразни умовете.“16

За пръв път един български министър отговаряше с такъв сух тон на една руска постъпка. Тая голяма, тая странна смелост не можеше да се обясни само с естествената антипатия на Начовича към русите. Тя бе знамение на времето. Тя произхождаше от повишеното съзнание на нацията, от една нова воля, породена, засилена, напрегната от събитията и готова да се опре вече на всяко посегателство. Как бързо порасна духът на този народ! Каква тайнствена добродетел трябва да се крие в неговото битие! На 26 август той плака за своя княз, но сетне обърна просълзените си очи към Русия и мислено се прекръсти. Три седмици не бяха се още минали, и ето че той бе изтрезнял от своите надежди и вече са окопитваше от своя страх. И никоя борба отсега няма да му се вижда непосилна.

Но трябваше ли тази борба да се почне по един повод, по един спор от формално естество, какъвто бе въпросът за отлагането на изборите? Без съмнение, една отстъпка на Каулбарса можеше да повлече от негова страна нови искания, по-тежки, по-опасни; но след една отстъпка, която щеше да докаже пред света добрата воля на България, нейната упоритост в бъдеще нямаше ли да бъде по-оправдателна?

Никого тая алтернатива не мъчеше, колкото Стамболова. Едно по друго революционер, агитатор, трибун, той бе работил досега по инстинкт и бе живял почти без отговорност. Контрапревратът бе дело главоломно, но той не остави време за колебания: мина като ураган. Сега той бе застанал на кръстопътя, водач на България, водач без опит, оставен да следва своя гений, както старите са вървели някога подир слънцето. Народът гледаше на него, призван от властта му, призван от името му, да даде ответ на неговата съдба. Накъде да тръгне? Вярата в Русия не искаше да умре у него — един отзвук от политическия романс на неговото поколение му трептеше още в сърцето, една съкровена неизкоренена мисъл, че България, освободена от русите, с тях ще осъществи пак своя всенароден завет. Един разрив с Русия му се явяваше като велико бедствие, като една пропаст, изкопана в традициите на народа. От окупация той се не боеше — в различие от Каравелова, — но от зачатъка на една дълга криза, която щеше да хвърли България в нескончаеми конвулсии и да я отклони от естественото й призвание. Но като не искаше да скъса връзките на княжеството с Русия, Стамболов гледаше да поддържа съприкосновение и с европейските сили. Той нищо не предприемаше без да се срещне с Ласелса. При него той отиде за съвет и по нотата на Каулбарса. Интересен е за колебанията на Стамболова рапортът, който английският агент писа след тоя разговор.

На 18 т. м., пишеше той до лорд Идеслей, дойде да ме посети един от регентите, г. Стамболов, който ми съобщи, че той и някои членове на правителството обмислювали да не би било по-умно да се приеме Каулбарсовият съвет за отлагането на изборите за Велико народно събрание. Било очевидно, че ще бъде без полза, щото Събранието да избере нов княз, освен ако бъде предварително предизвестено, че тоя избор ще бъде потвърден от Силите.

Той мисли, че би било лесно да се обясни на страната, че обстоятелствата правят невъзможно едно точно приложение на буквата на конституцията, която фактически била нарушена вече, тъй като изборите били насрочени на една дата, по-дълга от един месец след заминаването на княза.17 Той не се бои, че с просрочването ще се усили руската партия;18 той мисли, напротив, че колкото за повече се отложат изборите, толкова по-малочислени ще бъдат Цанковите привърженици в Събранието. Той поддържа, че би било добре да се действува примирително спрямо Русия, която има сила да унищожи практически решенията на Събранието, като откаже своята санкция за избор на нов княз.

Съобщих на г. Стамболова, че аз трябва винаги да препоръчвам на българското правителство да показва помирителен дух спрямо Русия и да й прави всички отстъпки, които няма да засегнат неговата конституционна позиция, която то поддържа на всяка цена, съобщих му още че днес съм известил на г. Начовича, какво правителството на Нейно Величество одобрява отговора, който той мисли да отправи на генерал Каулбарса. Колкото се отнася специално до изборите, казах, че не виждам от конституционно гледище някакво препятствие за тяхното отлагане.19

Същия възглед бе поддържал Ласелс и пред Каулбарса, когато отиде да му върне посещението. „Конституционната позиция на българското правителство, казваше той, не ми изглежда съвсем ясна. Случаят на отречението от престола не е предвиден от конституцията и следователно би могло да се поддържа, че онзи член, на който се позовава българското правителство, не е приложим.“20 Въпросът не беше обаче юридически, а политически. Въпросът бе да се знае: дали Русия ще се задоволи с тая отстъпка, или ще иска и други? Каулбарс се нае да разпръсне и последните колебания в това отношение. След като бе изчерпал няколко аргументи в подкрепа на своята нота, той пресичаше сега всеки разговор с думите: „Тъй иска императорът“21, лаконическа фраза, пълна с угрози за бъдещето. Човекът, който я произнасяше като военна команда, нямаше да се забави дълго с ролята на съветник...

Любопитно е, че докато Каулбарс плашеше България, руските дипломати се стараеха да успокояват Европа. Назначението на Каулбарса бе станало лично от императора, напук на Гирса, който бе напарен от екскурзиите на военните във външната политика. Всичките руски посланици посрещнаха въобще с явно недоволство известието, че една деликатна мисия, от изхода на която щеше да зависи руският престиж в Балканския полуостров,iv бе поверена на един генерал, известен във високите руски кръгове главно по своята ексцентричност. И едни странни отношения се установиха поради това между Каулбарса и руската дипломация: тя го защищаваше пред Силите по дълг, но никога не се солидаризира съвсем с него. Руското Министерство на външните работи изглеждаше да счита сега агентството в София като един прирастък на своето ведомство, а мисията на Каулбарса — като някоя експедиция. На 18 септември, когато целият австрийски печат се пълнеше с новини за деянията и жестовете на буйния генерал, Гирс съвсем спокойно казваше на английския посланик в Петербург: „Генералът не ми е съобщил, че е предал някаква нота на българското правителство. Аз съм съгласен с общия дух на неговите постъпки, но той е много скъперник с изпращането на подробности.“22 В същия разговор Гирс опровергаваше и самата нота на Каулбарса. Докато генералът бе искал чисто и просто освобождаването на арестуваните офицери, Гирс искаше само гаранции срещу едно прибързано осъждане. „Негово превъзходителство, докладваше сър Р. Морие до лорд Идеслей, казва, че намерението на руското правителство не било да иска, щото процесът срещу обвинените лица да бъде касиран (non pas les proces soient casses), но да се остави достатъчен срок, за да не бъде никой съден и осъден по пристрастен начин, ad irato; това било необходимо условие при сегашното възбудено състояние на духовете. Той каза, че ще телеграфира на генерал Каулбарса и ще изследва точно и в какво се състои работата.“23 Същия странен език държеше в Рим управляющият посолството барон фон Мейендорф. За голямо удивление на ди Робиланта той му каза, че Министерството на външните работи в Петербург знаело за нотата на Каулбарса само по частните телеграми на агенциите.24 „Отговорих на барон Мейердорфа, пишеше ди Робилант на италианския посланик в Петербург, отговорих му, че за мене е много интересно да узная, че нотата, отправена от генерал Каулбарса до Регентството, не била по-рано известна на г. Гирс и че той се научил за нея от частни телеграми.“

Във всичките европейски столици руската дипломация се стараеше да омаловажи значението на Каулбарсовите постъпки пред българското правителство.

На 18 септември руският посланик в Лондон де Стаал казваше на лорд Идеслей, че „генерал Каулбарс изказвал само съвети и че Русия нямала никакво желание да се намесва освен чрез даването на упътвания, които да отстранят опасността от размирици“.

Между туй гръмнаха декларациите на граф Тиса. Прозвуча пряко океана речта на лорд Чърчил. От тоя голям повик, издигнат като по силата на някой заговор отеднаж на две места, Русия се смути. Планът на Гирса, установен във Франценсбад с одобрението на Бисмарка, бе: да се въздържа Русия от всяка пряма намеса, да чака, щото самите българи, уплашени от вътрешното разтленение на държавата, безсилни пред растящата анархия, да поискат ефикасното ръководство на Освободителката. Със своите прибързани постъпки Каулбарс бе осуетил тоя план, дал бе неволно тревога на Европа. И ето още две външни сили се изпречваха между княжеството и Русия, залавяха пътя на руската политика и викаха „Стой!“

Гирс бе благоразумен и мирен човек. Той нямаше нито безмерната суета на Горчакова, нито всепоядящата амбиция на граф Игнатиева. Всичките добродетели на един добър бюрократ; но нито едно голямо качество на държавен мъж. Понеже не носеше в себе си, бидейки немец по произход и европеец по дух, никакво чувство за историческата мисия на Русия и при това не бе честолюбец и не мечтаеше — както други руски министри — да попечителствува над Европа и да затъмни Бисмарка, Гирс нямаше никакво импулс към една смела политика. Той знаеше може би — можеше да узнае лесно, — че руските военни сили, непобедими по име, страшни във въображението на света, бяха една грамадна машина, разстроена отвътре, с ръждясали пружини и неспособна да победи в една голяма война. Едно стълкновение с австро-унгарския съюз го плашеше; а там можеше Каулбарс да закара Русия със своите лудории. България заслужаваше ли такъв огромен риск? Гирс считаше, че това би било едно безумие. Затова след първите предупреждения от Унгария и Австрия той би отбой още по-явно, заявявайки, че Русия няма да излезе из своята роля на благосклонна съветница.

Това бе първата отстъпка на Русия. На 26 август тя бе наложила с помощта на Бисмарка отречението на Батенберга; сега Англия със съдействието на Тиса взимаше своя реванш. Бързайки да използува своята победа, английската дипломация научи сега от Регентството какво да отговори на Каулбарса: Ласелс каза в София, че на една нота с прости съвети Регентството можеше да се отзове с една нота на празно почитание.25 На българското правителство се понрави тази формула: тя удовлетворяваше Стамболова, тъй като не съдържаше пряк отказ; тя задоволяваше и Радославова, понеже не съставляваше никакво подчинение. Само Каравелов можеше да не се съгласи, но него вече никой не питаше. На 20 септември Начович съчини следния отговор:

Ваше Превъзходителство,

Имам чест да Ви съобщя, че нотата на Ваше Превъзходителство от 15 т. м. получих и че я донесох незабавно до знанието на г. г. регентите и на Министерския съвет.

В отговор имам честта да заявя на Ваше Превъзходителство, че министерството, проникнато от горещо желание да следва съветите на императорското руско правителство, взе под най-сериозно внимание съдържанието на гореказаната нота и реши да изпълни всичките съвети, които благоволихте да му дадете, доколкото те не противоречат на съществующите закони.

Приемете и пр.

Преди да получи тоя отговор, Каулбарс бе пуснал в дипломатическото тяло в София една любопитна мълва: „Когато приказвах с българските министри поотделно, казваше той на Ласелса, всеки от тях, като не изключим и г. Начовича, се съгласяваше с моите съвети; когато се съберат наедно, наклонни са да вземат решения против мене.“26 Истината бе, че от всичките министри само Ив. Ев. Гешов, който се бе хванал неволно на хорото и виждаше сега, че играе над един вулкан (според едно прочуто изречение, което не е от него), показваше лицеприятие към Каулбарса, чрез когото искаше да си запази една врата в Русия в случай на нещастие. Всички други министри бяха се въздържали да дадат едно категорично мнение, докато въпросът не се разисква от цялото правителство. За да не се закрепи обаче легендата за българското двуличие, разгласена от Каулбарса, Стамболов застави целия Министерски съвет да отиде in corpore при генерала и да му занесе своя отговор.

Церемонията била много оригинална.

Каулбарс, разказва В. Радославов, ни прие, като че ли да бе някой велик княз. Аз му казах: „Министерският съвет взе решение по нотата на Ваше Превъзходителство и натовари г. министъра на правосъдието да ви го съобщи.“ Стоилов почна да му обяснява на български, че неговите съвети противоречат на конституцията. Но Каулбарс след малко го прекъсна: „Моля, говорете по руски.“ Стоилов продължи на тоя църковнославянски език, смесен с русизми, който ни бе останал от окупацията. Когато той свърши, генералът почна да ни пита подред като подсъдими. На една маса Неклюдов държеше протокол и записваше думите ни: тая сцена бе устроена, за да видим, че Русия държи сметка за всекиго от нас поотделно. Всички потвърдихме обаче, какво ние не можем да вървим против основния закон. Когато дойде редът на Гешова, Каулбарс го погледна сурово и го запита с особен тон: „И вие ли?“ Гешов отговори, че не може да се дели от другарите си. Разговорът след това трая малко. Аз почнах да обяснявам, че ние ще бъдем отговорни, ако нарушим конституцията. Той ми възрази сухо: „Государь Император знает болгарскую конституцию лучше чем вы.“

Успоредно с правителството, с Каулбарса водеше преговори и столичното население. Каулбарс бе влязъл в съприкосновение само с русофилите: в печатницата на Я. Ковачев бе отпечатан циркулярът; Людсканов бе го превел на български; хората на Цанков го разпространяваха. Но щом като той правеше позив към участието на публиката, либералите решиха сами да отидат при него. На 17 септември 120 души се представиха при него от името на столичните еснафи, по двама от еснаф. Начело на депутацията бе Илия Вълчев, депутат и един от близките приятели на Радославова.

Големият салон на агентството се напълни. Някои насядаха; повечето стояха прави. Вълчев взе думата и каза, че българският народ е дълбоко привързан към Русия, но иска да си избере по-скоро княз.

— И царят обича България — отвърна Каулбарс. — Той иска да я види умиротворена; затова настоява, щото изборите за Велико народно събрание да бъдат отсрочени.

Вълчев се опита да обяснява, че България ще се умиротвори, когато се сдобие с княз. Но Каулбарс го пресече:

— Избирането на княз, каза той, не е въпрос български, а международен. Кандидат Европа няма и не може скоро да има. Тъй че няма никаква нужда да се бърза.

Каулбарс, без да влиза в същността на спора, изпречваше един предварителен въпрос; но Илия Вълчев, адвокат, вещ в процедурата и който никога в живота си не е бил в затруднение пред един отвод, забеляза:

— Чудно би било, ако ония сили, които от три години насам работеха за свалянето на княз Александра, не са още мислили за неговия наследник.

Укорът се отнасяше към Русия и бе доста прям; но Каулбарс, който бе сангвиник по темперамент и от словесните средства ценеше само възклицанията, не почувствува тази ирония. Той почна да разправя как изборът на княза трябвало да бъде одобрен от великите сили, подписващи Берлинския договор, и други подробности, които той тълкуваше с голяма словоохотливост.

Разговорът се влачи известно време на тази тема. Еснафите, доведени тук като изразители на народните желания, изпитваха смесени чувства: когато гледаха обстановката, големите портрети на руските царе по стените, генералската униформа на Каулбарса, над която падаше като порой една внушителна брада, те се поддаваха на неволно благоговение; но когато се погледваха помежду си, спомняха си, че са дошли да защищават българската конституция и да искат княз от Русия.

— Аз предупредих вашите управници — казваше Каулбарс, — заявявам сега и на вас, че нито Батенбергският принц, нито някой от братята му може да бъде избран: това императорът няма да позволи никога.

Депутацията изслуша тия думи мълчаливо. Вълчев каза:

— Ние ще изберем тогова, когото ни препоръча руският цар. Но ние трябва да знаем кой ще бъде той. Само в такъв случай ще се съгласим за отлагането на изборите.

Каулбарс обеща да телеграфира в Петербург за това народно желание и покани Вълчева да иде при него подир два дена, за да му съобщи отговора. Отговорът дойде: той бе съвсем уклончив. Императорът казваше, че ако българите послушат неговите съвети, няма защо да се безпокоят за бъдещето. Сам Каулбарс чувствуваше, че всичко това бе много неопределено, за да удовлетвори мнителния дух на българите. Пред персонала на агентството той викаше:27 „Прав е този народ, че се съмнява, че подозира. Искахме му да изпъди Батенберга, изпъди го. Сега ни иска княз; ние мълчим. Какво доверие търсим от него?“

Четири години след това в една полемика с Татищева Каулбарс пишеше в Новое время:

Отлаганието им (на изборите) беше необходимо, защото ний не можехме още да кажем кандидат на българския престол, за което аз изказвах дълбокото си съжаление ще преди отиването ми в България, като предчувствувах твърде добре, че моето появявание в княжеството в такова разбъркано време без кандидат още първия ден трябваше да разколебае доверието на всичките партии към моята личност. За съжаление, тъй и стана, и още в Лом-паланка, гдето аз за първи път стъпих на българска земя, мен с удивление и с пълно недоумение ми изразяваха неудоволствието си, че не искам да им кажа кандидата; а в София даже съпартизаните на Русия се отказаха да ми вярват, че аз го не зная, и не криеха пред мене, че аз хитрувам за някакви си затаени цели. Защо подир тригодишните раздори с Батенберга ний в деня на неговото сваляне нямахме готов кандидат — това не се пада на мен да разсъждавам!28

Това, което подир четири години не смееше да проумее Каулбарс, още по-малко можеше да задоволи българските националисти един месец след софийския преврат. За всеки случай Вълчев обеща на Каулбарса, че ще съобщи неговите дума на гражданството.

На 20 септември, когато Министерският съвет отиваше in corpore в руското агентство, по улиците на София се лепеше следното обявление:

Г. г. съграждани,

Съгласно вашето решение на 17 септември ний се представихме на Негово Превъзходителство генерал Каулбарс, руският дипломатически агент в България, и му изложихме вашите желания. Тъй като генералът пожела, щото да ви съобщим подробно всичко, което той ни каза, то молим ви да се съберете на 21 септември на 10 часа сутринта в църквата „Св. Спас“, дето ще ви дадем своя отчет.

Позивът бе подписан от четиринайсет видни граждани на София. През деня в града се разви голяма агитация: утрешният митинг трябваше да бъде грандиозен, за да види Европа, че народът, който на 9 август бе падал на колени пред руското агентство, бе сега готов да брани докрай независимостта си. Вечерта либералите имаха събрание, за да си разпределят ролите, както в навечерието на някоя битка. И до късно през нощта агитаторите кръстосваха по кръчмите.

Рано още на 21 септември църковният двор при „Св. Спас“ се пълнеше с народ. От всички улици прииждаше свят и всички имаха по лицето си нещо тържествено и напрегнато; за пръв път в България щеше да се издигне от улицата вик против руската политика! Дворът се оказа тесен за многолюдието; то излезе вън и се разля по площада мълчаливо, както след църковния отпуск на някой голям празник.

На часа 10 и четвърт на трибуната се изкачи Илия Вълчев: име без престиж, фигура без внушителност, оратор без красноречие; но той каза думите, които бяха в сърцето на слушателите му, и те видяха в него героя на своята борба. Вълчев почна своя отчет с една картина на положението, в което се намираше България, но всяка негова фраза бе прекъсвана от манифестациите на множеството. „Ползувайки се от паузите на речта, пише един руски кореспондент29, тълпата изказваше своето съчувствие с громки викове. „Да живее Русия“ — викаха отвред, когато ораторът говореше за благодеянията, които тя е направила за българите; викове „Ура!“ и „Да живее руският цар!“ прекъсваха речта, когато в нея се споменаваше името на императора; множеството изпадаше в изстъпление и зловещ рев „Отмъщение на предателите“ се разнасяше от край до край на площада, когато ораторът разправяше, че последните нещастия на България се явиха като последствие от интригите на враговете на българската независимост, на едно незначително меншество, стремящо се към властта „чрез задните врата на руското агентство“. И ето в момента, когато затихна последният отзвук от възторжения възглас „Да живее България“ и Вълчев се готвеше да продължава, откъм десния ъгъл на трибуната се раздаде вик: „Да живее Русия! Долу България!“ Възторженото, но мирно настроение на тълпата мигновено изчезна; тя се преобърна на звяр и се нахвърли върху човека, който бе дръзнал да смути митинга.“

Смутителят бе някой си Прокопий Иванов, бесарабец. Вечно пиян, той се клатушкаше по София със своята грамадна снага на колос, когото не държат краката. Призванието му бе да дига скандали и да яде бой: биха го и тоя път, но с небивало остървение. Да не бе се намесила полицията, той щеше да бъде бездруго разкъсан.

След като стражарите отведоха Прокопий Иванова и тишината горе-долу се възстанови, Вълчев продължи, взимайки повод от тоя инцидент.

— Вие, граждани — каза той, — току-що бяхте очевидци до какви средства прибягват враговете на България; чухте към какво се стремят те. Но нека това не ви плаши, защото те са в нашата земя една нищожна шепа, която е силна само с надеждата на чужда поддръжка, когато ние се облягаме на чувствата и желанията на целия български народ.

— Да живее българският народ! — викаше множеството.

И един жесток повик се вдигаше:

— Смърт на предателите!

Вълчев почваше да предава отговора на Русия, когато се случи нещо необикновено, невероятно, невидено дотогава в никоя история: на митинга се яви сам Каулбарс. Първото впечатление бе вцепеняюще. От удивление всички млъкнаха. Предшествуван от един гавазин, Каулбарс вървеше бързо, водейки със себе си и Неклюдова.

Каулбарс обядвал, когато отишли да му съобщят, че един руски поданик бил бит на площада. В първия момент той посрещнал новината спокойно; но след малко скочил от трапезата и заявил, че ще иде на митинга. Секретарите на агентството напразно се опитвали да го възпрат от това намерение, но той опасал сабята, наложил фуражката си и тръгнал. Той си припомнил за една сцена от руската история, когато император Николай Павлович излязъл на балкона на своя дворец и извикал: „На колени!“ на тълпата, която дошла да иска от него конституция. Каулбарс отиваше сега да повтори същия жест пред едно българско множество.30 Публиката, изумена, се отдръпваше почтително, за да остави генерала да мине; но понеже не знаеше намеренията му, правеше му път ту наляво, ту надясно и Каулбарс трябваше да прави няколко зигзаги по площада, додето народът се сети, че иска да иде на трибуната, и му отвори място по това направление. В тоя миг се появи у всички една внезапна надежда, че някой благоприятен отговор е пристигнал от Петербург и сам Каулбарс иде да го съобщи. Избухна тогава едно възторжено ура и пред генерала всички шапки се свалиха.

Най-сетне Каулбарс се качи на трибуната. Сне фуражката си, поздрави, сетне се спря, за да си поеме дъха. Той бе дебел, с широка руса брада, сини твърди очи на немец и оголяла глава. В белия си кител и над масата той изглеждаше още по-нисък, отколкото бе. Той простря ръка към народа, даде му знак да млъкне и почна на един вид руско-български език:

— Господа! Току-що донесоха в агентството бития до полусмърт руски поданик, който извикал тук: „Да живее Русия!“ Вие нямате право да постъпвате по тоя начин...

Очарованието се изпари: вместо носител на блага вест, какъвто го помислиха, Каулбарс се явяваше като враг. Някои по-смели националисти го прекъснаха:

— Това е лъжа!

— Не, това не е лъжа — настояваше генералът, — в бития се намери руски паспорт.

— Лъжа е — упорствуваше сега цялата тълпа.

Тия, които бяха до трибуната, поискаха да му обяснят, че битият е извикал „Долу България!“ — но той отсече нервозно:

— Оставете ме да говоря, ще говорите сетне вие...

И като се обърна пак към публиката, продължи:

— Вам е известно, господа, с каква цел аз съм изпратен тук от руския император. Последните събития направиха страната нещастна. Искреното желание на господаря е да ви помогне да излезете из това затруднително положение, да ви даде възможност, щото при ново правителство да работите за благоденствието на вашето отечество.

— Да живее руският цар! — извика множеството от едно гърло.

— В Русия е известно — продължи генералът оратор, — известно е, че вие се управлявате сега с помощта на сопаджиите...

— Това е лъжа! Лъжа е! — викаше сега същото множество.

Настана смущение; публиката се залюля по площада. Каулбарс направи знак, че иска още да говори, но шумът продължаваше заплашително.

— Който не желае да ме слуша, да си върви! — заповяда генералът, като се надигна над масата и направи един широк жест, който трябваше да бъде внушителен.

— Всички ще си отидем, всички — отговаряше множеството.

От трибуната към площада се почна един отлив. Агитаторите, пръснати между публиката, викаха: „Хайде бе! Хайде да си идем!“ Останалите следваха като овце.

— Государ-император — почна Каулбарс отново...

Инстинктивно множеството се втурна пак по направление на оратора. Той продължи след малка пауза:

— Государ-императорът желае вашето добро, той ще ви вземе под своя защита и ще запази вашата независимост от покушения и от вътрешни и външни врагове, ако вие слушате неговите съвети, ако вие на дело му покажете своето доверие към него.

— Да живее руският цар!

Речта на Каулбарса се обърна сега в диалог. Той беседваше с тълпата, както в старогръцките трагедии героят беседва с хора.

— Руският цар ме прати да ви кажа, че в настоящата минута, при настоящето положение на нещата вие не можете съзнателно и вън от всякакъв гнет да произведете избори за представители във Великото народно събрание и ето затова бе необходимо да се вдигне военното положение...

— Вдигнато е военното положение — възразяваше публиката. — Не виждате ли, че е вдигнато?

— Но то е вдигнато от три дена, то е много кратък срок. Съветвам ви да обмислите това добре. Изборите трябва да се отложат.

— Няма нужда да ги отлагат. Няма нужда! — протестираха стотини гласове. — Искаме час по-скоро изборите!

Диалогът се изроди вече в буйно пререкание. Тълпата бе забравила съвсем, че има пред себе си един генерал, един дипломат, един пратеник на руския цар; тя виждаше само оратора, дошъл да й превземе митинга. Една шумна глъчка се вдигаше от площада към трибуната и задушаваше думите на Каулбарса.

Вълнението стана още по-голямо, когато той се опита да говори за арестуваните офицери. „Виковете и шумът станаха невъобразими“, бележи руският кореспондент. Тълпата крещеше, жестикулираше и се блъскаше към трибуната като яростна вълна. Каулбарс, побледнял, правеше с ръка отчаяни опити да наложи мълчание, казваше няколко думи, които се губеха в ужасната врява, и сетне скръстваше ръце, гледайки пред себе страшната екзалтация на тоя народ. По едно време той слезе от трибуната. Някои от устроителите на митинга го хванаха за ръката, за полите на китела:

— Останете малко... Чакайте да ви отговорим.

Но Каулбарс не желаеше да чака: той вече знаеше отговора. Когато той тръгна да си иде, част от тълпата тръгна подире му. Чуха се викове: „Тука! Тука!“ На трибуната се бе качил Петър Пешев.

Появяването на Пешев се посрещна с дълга овация. Той бе известен като върл националист: неговото красноречие, громко, сантиментално, с популярен патос, се нравеше много на публиката. Неговата реч наелектризира още повече духовете. Тя бе един необуздан химн на българската независимост. „Ще браним с всички сили свободата си, свършваше Пешев, ще браним конституцията си и ако стане нужда, и живота си ще дадем!“

Митингът се свърши посред едно несвестно възбуждение. Някой каза: „Да идем при Радославова!“ Тълпата се залюля и тръгна към Радославовата къща.31 Радославов излезе да благодари.

— Бъдете спокойни — каза той. — Додето народът е с нас, ний от никого не се боим. Ние сме нащрек, бъдете и вие готови всякога за борба.

В Радославовата къща бе дошъл и Стамболов. Тълпата продължаваше да вика ура. Тя бе счупила пармаклъците, навлязла бе в двора, наблягаше на прозорците, пухтеше. Европейските кореспонденти, някои от секретарите на агентствата стояха слисани пред тази френезия: мислено те се пренасяха в спомена за големите европейски революции — това, което виждаха, не бе зрелище на обикновени времена. Сръбският публицист Пера Тодорович се бе качил на една стряха и гледаше хипнотизиран това чудо.

Когато тълпата се разотиде, един старец се обърна към Радославова:

— Няма да се излезе на добро... Русия е страшна...

— Не бой се — отговори Радославов. — Европа е с нас...

— Еее, дай господи! — промълви старецът и се прекръсти.

 


1 Английската синя книга, №340.

2 Тази версия държим от руски дипломатически източник. Тя ни е била потвърдена от един близък сътрудник на Каулбарса в това време.

3 От руски дипломатически източник.

4 Сопаджии.

5 Journal de Saint Petersbourg, 6 септември 1886.

6 Documenti diplomatici, Bulgaria, 1886, №27. — Рапорт на Соназ до граф Робилант. Ще цитираме тия документи под общоупотребителното име Италианска зелена книга.

7 Кавичките и курсивът са на Каулбарс. Ние видяхме в архивата на Министерството на външните работи оригиналните ноти на Каулбарса; те са писани лично от него с един крайно нервозен почерк, в който графологът би открил вероятно голяма впечатлителност, афектация и един извънмерен дял от суета.

8 Италианската зелена книга, №29.

9 Член 151, ал. 2, от конституцията, който гласи: „В. н. събрание за избиране регенти трябва да бъде свикано вътре в един месец.“

10 Английската синя книга, №369.

11 Английската синя книга, №372.

12 Касае се за Струмския полк и за военното училище.

13 Това не бе вярно. Знамето с Георгиевския кръст, което бе останало от времето на опълченците от дружината на Калитина, не бе изгорено, макар да принадлежеше на Струмския полк.

14 Оригинала на този циркуляр не можахме да намерим. Преведохме го от английски . Вж. Английската синя книга, №419.

15 Българският офицер Хитров ударил рускоподанния унтерофицер Сухоруков, който раздавал циркуляра в гостилница „Искър“.

16 Английската синя книга, №375.

17 Срокът според конституцията трябваше да бъде от един месец, а изборите бяха насрочени с два дена по-късно.

18 Цанковистите.

19 Английската синя книга, №418.

20 Английската синя книга, №419.

21 Това бележеше и Ласелс в един от рапортите си (№419).

22 Английската синя книга, №378.

23 Ibid.

24 Италианската зелена книга.

25 „Англичаните, разказва д-р Радославов, ни научиха как да отговорим на Каулбарса.“

26 Английската синя книга, №417.

27 Според един руски дипломат, близък сътрудник на Каулбарса.

28 Цитирано от в. Свобода, 1890 г., 14 ноември.

29 Описанието на митингите заемаме от една кореспонденция от София до Русские ведомости, броя от 2 октомври 1886. Чини ни се, че тя дава най-вярното представление за случките през тоя ден.

30 По разказа на един руски дипломат.

31 В. Радославов живееше тогава в къщата на Белковски.

 

i Независимо от това, че по време на „българската криза“ в руските официални среди се коментират възможностите и резултатите от евентуална окупация на България, руското правителство и царят, както показват документите, не мислят да си послужат с такава крайна мярка. Руското обществено мнение е силно възбудено и раздвоено по този въпрос. Докато реакционери от типа на Катков и Победоносцев използуват цялото си влияние пред императора, за да го тласнат в подобна авантюра, то умерените среди от руското общество открито се противопоставят на подобна безразсъдна стъпка. Не трябва да се забравя, че най-голям шум по въпроса за окупацията се вдига от противниците на Русия — австрийската, германската и английската преса тръбят за предстояща „руска окупация“, за да задълбочат конфликта и изплашат балканските славяни. В това си намерение те са улеснени от бруталните подкани за намеса от страна на част от руската преса.горе

ii Както свидетелствува в дневника си руският дипломат В. Н. Ламсдорф, в Петербург са сериозно обезпокоени от разрастващата агитация в България за преизбирането на Батенберг (В. Н. Ламсдорф, „Дневник“, т. І, М. Л., 1926, стр. 16).горе

iii Разбира се, подобни изявления звучат неправдоподобно дори за тогавашните съвременници. Сегашната историческа наука установява, че след загубата на Италия и Прусия цялата австроунгарска политика се съсредоточава към разширение на Хабсбургската империя за сметка на балканските славянски земи. За тази цел австроунгарските военнополитически кръгове разполагат с конкретно изработен стратегически план. (Вж. признанията в спомените на началника на генералния щаб при австроунгарската армия — Conrad von Hoetzendorf, Aus meiner Dienstzeit, 1906-1918, Bd. I, Wien, 1922).горе

iv Елитът на руската дипломация не одобрява нетактичното поведение не само на генерал Каулбарс, но и на останалите дипломатически представители на Русия в Цариград, Букурещ и Белград, които се отличават със своето късогледство и реакционност. Дипломати и политици като А. Татищев, Б. Ламсдорф, П. Шувалов, В. Безобразов и др. решително осъждали необмислените действия на генерала и липсата на чувство за реалност в българската политика на императора. Те разбират далечните последствия от тези прояви за бъдещето на руско-българските отношения.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух