напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



III. Каулбарс по агитация


Европейският свят за митинга в София. — Рачо Петров и Градинаров пред стъпките на Каулбарса. — Пътуването на генерала. — Във Враца и Свищов. — Вълнение между военните в Русе. — Един жест на Мантова. — Пак за Шуменския гарнизон. — Демонстрацията на тълпата пред Каулбарса в Шумен. — Печалният край на обиколката.

 

Каулбарсовото появяване на митинга предизвика в Европа изумление. Най-умерените вестници намериха постъпката му лудешка. Органът на австрийското Министерство на външните работи Fremdenblatt1 канеше генерала да прочете Берлинския договор и да научи международното право. „Дипломатическите представители, казваше той, са акредитирани пред правителствата, а не пред тълпите; всяко правителство трябва да счита тия непосредствени сношения с масата като едно посегателство на неговия авторитет.“ Даже френският печат, който от една година насам кокетираше с Русия, издигна своя глас срещу необикновените похвати на военния дипломат. Старият вестник Journal des Debats2, известен по своята умереност и по академичния си тон, се отказваше да повярва, че един дипломатически агент е можел да се качи въз една маса на площада и да ораторствува пред многолюдията. Но новината се потвърди на другия ден. „Казахме по-рано, пишеше вестникът не без ирония, че генерал Каулбарс действува и говори като проконсул. От завчера насам той би могъл да се нарече по-право трибун.“ Големият френски орган, който не беше щедър със симпатии към България, взимаше сега страната на Регентството, като признаваше, че то не може да изпълни искането на Каулбарса, без да наруши конституцията и да ангажира опасно своята отговорност. Обратът в полза на Регентството бе вече всеобщ в Европа: всички оправдаваха малкия юначен народ, който защищаваше независимостта си, след като бе дал всички допустими жертви, за да се сдобри с Русия.

Подигна по-високо тона и английската дипломация, понеже видя русите тежко компрометирани пред света. На 23 септември лорд Идеслей пишеше на посланика в Петербург:3

Руският посланик дойде при мене днес подиробед и ми прочете една телеграма, която получил от своето правителство в отговор на моята окръжна телеграма по българските работи и по исканията, отправени от генерал Каулбарса до Регентството. Телеграмата имаше същото съдържание, както и всичките досегашни изявления на руското правителство. Той обясняваше, че представленията на генерал Каулбарса имали по своето естество само съвети. Говореше за специалното право и за моралното задължение, които имала Русия, понеже създала България, и твърдеше, че тази страна (България) била в едно възбудено състояние, което можело да доведе до съсипателни резултати, и че било нужно време, за да се успокои духът на населението.

Отговорих, че е възможно щото генерал Каулбарс да е получил инструкции да дава само съвети, но че неговият начин на действие се показва много странен и неговите съвети се доближават повече до рода на заповедите.

Аз мисля, казах аз, че подобен език е насочен да възбужда, вместо да усмирява.

Г-н де Стаал каза, че не е получил никакъв рапорт за езика, държан от генерал Каулбарса, знаял за него това, което се пишеше по вестниците, следователно не можел да се произнесе върху тая точка.

Аз възразих на негово превъзходителство, колкото се отнася до думите му, че Русия дала живот на България. Не е само Русия, казах аз, която е създала княжеството, но Берлинският договор, в който участвуват всичките Сили, и че България трябва да се отнася за съвети и поддръжка до всичките Сили наедно, а не само към една от тях.

Г-н де Стаал каза, че на книга това може да бъде тъй, но в действителност България е била освободена от руския меч.

Аз казах, че не мога да допусна различието, което негово превъзходителство се опитва да установи между самия договор и това, което го е предшествувало, и че аз мога да гледам само на съществующия документ.

Заговорих за обстоятелствата, които докараха до това положение на работите, и казах, че българският народ, който, изцяло взет, е съвсем невиновен в съучастие в извършеното4, има моралното право на голяма благосклонност на великите сили.

Аз мисля, добавих аз, че българското правителство би имало оправдание да се противи на всеки опит за насилие върху конституцията или за намеса в нейното правилно действие.

Г-н де Стаал каза, че конституцията била вече нарушена и че било въпрос сега между българската конституция, която била от по-ограничено значение, и Берлинския договор, който имал по-голяма важност. „Русия, добави негово превъзходителство, защищаваше в конференцията5 запазването на договора, когато другите Сили го изоставиха.“

Аз възразих, че сега трябва да гледаме по-скоро настоящето и бъдещето, нежели миналото, че според мене би било право, щото Силите въобще да дават съвети, ако стане нужда, но че на мене се чини, какво ако оставим сами българите, те ще съумеят сами да си уредят работите. Свикването на Велико народно събрание, щом се свършат изборите, ще даде възможност да се установи едно по-задоволително положение; поради това не трябва да става никакво отлагане.

Г-н де Стаал каза, че страната била „тероризирана“ от настоящето правителство и ето защо трябвало време, за да се усмири общественото вълнение, и ние се повърнахме в кръга на аргументите за Каулбарсовите методи на „успокояване“. В течението на своя разговор г-н де Стаал каза: "Когато генералът се завърне.“

Попитах дали мисията на генерала е временна. Негово превъзходителство каза, че предполага, какво генералът ще бъде повикан на доклад.

Мълва за предстоящото връщане на Каулбарса се появи и в печата. Една телеграма на Standard от Петербург съобщаваше, че след злочестото му приключение на митинга той сам поискал императорът да го повика назад или да прати войска в България. Новината бе обаче невярна. Каулбарс не само не считаше своята мисия за пропаднала, но смяташе тепърва да я подеме с по-широк замах.

Въпреки успокоителните уверения, които изобилно даваха руските посланици в Европа, той продължаваше да отправя до Регентството остри ноти, в които заповедническият тон не се стараеше даже да се забули в приемлива форма. След отговора на българското правителство — същия ден, когато той го получи — Каулбарс отправи до Начовича следнята нота, твърде прилична на ултиматум, тъй като съдържаше и срок:

Господине министре,

Имах честта да получа вашата нота от 20 септември 1886 г. За голямо мое съжаление тя не дава прям отговор на въпросите, поставени в нотата ми от 15 септември.

Ще имам честта да чакам в продължение на утрешния ден едно по-точно и по-определено заявление.

На другия ден Начович наистина му отговори. Неговият отговор бе много изкусен. Администратор без действителна енергия, Начович се прояви дипломат, чевръст и хитър. Тази пасивна сила на противостоение, която той прояви след преврата от 1881 година и която се оказа недостатъчна, за да затвърди пълномощията, бе сега най-доброто оръжие срещу импулсивните похвати на Каулбарса. Всичките му политически недостатъци — формализмът, любовта към кривите пътеки, софистическата склонност на ума — се превръщаха сега в ефикасни качества, над които царуваше, без съмнение, една дълбока привързаност към независимостта на България. На Каулбарсовия повишен тон той противопостави пак своята невъзмутимост; писа му на 21 септември следното:

Ваше Превъзходителство,

Имам честта да Ви съобщя, че приех нотата, която благоволихте да ми пишете на 20 т. м., за да искате пряк отговор на въпросите, поставени в нотата Ви от 15 септември.

Тъй като поменатата нота на Ваше Превъзходителство не съдържаше въпроси, а само съвети, които имахте добрината благосклонно да отправите към българското правителство, Министерският съвет ме натовари да Ви поднеса отново уверенията, които Ви представих в отговора си от 20 септември.

Като Ви повтарям, че българското правителство е решено да се съобрази с всичките съвети, които благоволихте да му дадете, дотолкова, доколкото те не противоречат на действующите в страната закони, моля Ви да приемете и пр.

В прочутата Молиерова комедия едно от лицата отговаря на всичките въпроси с думата tárte à la crème; на всичките искания на Каулбарса Начович отговаряше с: „Вашите съвети“. Ролята съветник, която Каулбарс си бе дал в първия момент на недомислие и която му се наложи от европейската дипломация със сметка, притискаше буйния генерал като някоя тежка желязна ризница. По неволя сега той трябваше да остане на почвата на съветничеството поне от формална страна; това не му пречеше обаче да заплашва. Пълна с тъмни угрози бе следната нота, която той изпрати до Начовича от 22 септември:

Господин министре,

Получих нотата Ви от 21 септември 1886 г. За голямо мое съжаление виждам, че съветите на императорското правителство, изказани от мене в нотата ми от 15 септември, не са възприети от водителите на българското правителство в тая мярка, която би била необходима за умиротворението на страната и за въдворението на законния ред.

Като напускам София за някое време, мога само да Ви повторя по най-настоятелен начин, че императорското правителство желае немедленото освобождение на всичките арестувани офицери и отлагането на изборите до ноември. Отговорността за последствията, които биха последвали от неизпълнението на споменатите желания на императорското правителство, пада всецяло върху настоящите водители на българското правителство.

Тази нова и необичайна формула — „водителите на правителството“ — Каулбарс бе я изнамерил по едно вдъхновение, което му се виждаше много макиавелистично: чрез нея той избягваше да спомене за Регентството, което считаше за незаконно, и заплашваше при все това под един общ знаменател и министри, и регенти.

След тия стилистически манифестации Каулбарс прибягна до една по-сериозна мярка: реши да обиколи България.

На своите колеги от дипломатическото тяло генералът каза, че има заповед от императора да изучи истинските чувства на населението. Той признаваше, че в София настроението било против него, но обясняваше тази враждебност с терора, който владеял в столицата. В провинцията обаче духовете били по-бодри. На кореспондента на Havas Каулбарс говори на много остър език. „Аз ще отида в провинцията, каза той, за да видя какво е настроението на масата и дали тя е съгласна със своето правителство в политиката му спрямо Русия. От манифестации аз не се боя. Ако си позволят да упражнят върху ми някакво насилие, 100 000 души ще дойдат тук да отмъстят за мене...“

Пред българските министри Каулбарс даде различни съобщения за своята обиколка: Радославову каза, че ще събира статистически сведения6; на Начовича — че иска да съобщи на населението волята на императора. Правителството обаче имаше други сведения, много по-безпокоителни: то се бе научило, че генералът подготовлява едно обширно въстание, което трябваше да свали Регентството и да повери нему властта като диктатор в името на Русия.i В Северна България трябваше според тоя план да действува войската, начело на която щеше да се постави Шуменският гарнизон; в Южна България — самото население.7 Каулбарс със своята обиколка по провинцията отиваше да подготви духовете за тоя преврат.

Шуменският гарнизон обаче и тоя път се оказа негоден за едно решително дело. Той побърза да разтръби своите намерения, когато заговорът не бе още узрял, и здрефи, когато удари часът за действието. На 20 септември тримата полкови командири Диков, Людсканов и Козаров, без да са подготвили нищо, отправиха до правителството една телеграма, която бе равнозначуща с провъзгласяването на бунта.

„От последните събития в отечеството ни, заявяваха те, гарнизонът, като се убеди напълно, че правата на народа се похитяват по най-неограничен начин и че в настоящето време се извършват такива вопиющи (дела?), които са тъкмо в разрез с интересите на страната, то, за да се избягнат всякакви злощастия за отечеството ни, проси да се вземе във внимание следующето:

1.        Да се освободят всичките арестувани дейци по преврата на 9 август.

2.        Да се обърне сериозно внимание на нотата на генерал-майора Каулбарса от 15-и того и да се не докарват делата до пълен разрив между двете братски страни.

В противен случай гарнизонът счита себе си свободен да действува, както благоразсъди.“

За такъв дързък ултиматум всяко правителство би арестувало виновните, би ги съдило в 24 часа и би ги наказало; но Регентството не бе достатъчно силно, за да действува по тая бърза процедура: срещу трите полка в Шумен то не можеше да разчита нито на Русчушката бригада, защото Филов се държеше още загадъчно, нито на Видинския гарнизон, който се намираше под властта на един неуравновесен човек като Любомски. Трябваше, напротив, да се приспят подозренията на безпокойните командири, да се ослаби у тях революционният порив, докато се образува около Шумен един обръч от верни гарнизони, под давлението на които те щяха окончателно да се усмирят, бидейки хора без трайна воля. Засега, вместо да ги заплашва, правителството ги успокояваше.

Рачо Петров повика тримата командири на телеграфа и им обясни, че Регентството показва спрямо Русия помирителен дух.

„Военното положение, съобщаваше им той, е вече снето. Вероятно ще бъдат освободени от арест след два-три дена повечето от участвуващите в преврата на 9 август офицери, за изключение на неколцина от най-главните виновници. Правителството е решено в никакъв случай да не отлага изборите за Велико народно събрание, но ако към времето на свикването му в Търново руското правителство не ще има възможност да представи своя кандидат за княз, то в такъв случай правителството ще отложи свикването на Събранието на няколко време. От много места из България са стигнали вече телеграми, с които се обявява на правителството, че населението е страшно възмутено от това циркулярно8, и са искали да правят митинг против таковато поведение на руското правителство. Правителството засега не е позволило да правят такива митинги.

Паприков е в Русе. Той ще дойде в Шумен и ще ви разправи въобще как отиват работите.“

С друга една телеграма от същия ден, отправена до капитан Дикова, Рачо Петров добавяше:

„На Николаева Каулбарс е изказал следующето мнение: че ако той би бил в нашата армия и би направил такова престъпление против дисциплината, каквото участвуващите в преврата на 9 август, след това той не би носил и една минута пагоните на тая армия. Из разговора Николаев е забелязал, че Каулбарс не е против наказанието на превратаджиите, но само против съдението им. Въобще се забелязва, че руското правителство няма нищо, ако се накажат виновните, само това наказание да не бъде под съд, а административним порядком, чрез уволнявание от служба и пр., защото вероятно се бои да не излезе наяве ролята, която е играло агентството като например: за 50 000 лв., дадени на княза, паспортите, дадени Груеву и Бендереву, и прочие.

Нашето правителство само ще освободи арестуваните офицери, преди да отговори Каулбарсу, за да се види, че е по собствена инициатива. Освен това за нас е твърде важно да има колкото е възможно по-малко виновни, защото русите твърде биха желали да замесят в преврата почти всички наши офицери, за да имат право да искат да пратят тук свои, защото армията била деморализирана.“

Понеже против Людсканова и Козарова бе се пръснало мълва, че ще бъдат съдени за поведението им след 9 август, Рачо Петров изпращаше и до тях блага вест. На Дикова той телеграфира:

„За Людсканова и Козарова предай, че Николаев ми каза, че днес или утре следствието ще покаже, че те не са виновни в нищо и че за тях не може да има никакво преследвание. Следствието е възбудено против тях съгласно някои указания, направени от капитан Тянкова.“

Докато, от една страна, правителството действуваше миротворно върху Шуменския гарнизон, от друга страна, то почваше да чисти войската от съмнителните военачалници. На 22 септември излезе един приказ, с който се уволняваха майорите: Гуджев, Никифоров, Блъсков; началникът на флота Ангелов; капитаните Марчин, Мететелов и Каракановски. Със същия приказ се правеха многобройни превеждания по полковете. Друг един приказ, №282, съдържаше дисциплинарни наказания за малопровинените по преврата офицери.9 Едновременно с това Николаев повика в София тримата бригадни командири от Северна България Филов, Шиваров и Любомски под предлог, че ще заседават в главния военен съд.

Между туй агитацията за бунт продължаваше в Шумен. Един таен пратеник на Каулбарса, някой си Гарнаулт, драгоманин на руското консулство във Видин, бе дошел тук, за да преговаря с гарнизона. Той бе доволен от мисията си и на 19 септември се върна в Русчук, за да докладва на Шатохина. В Русчук се намираше и Карцов, немирен дух, водевилен съзаклетник, когото ще срещнем навсякъде, дето се готви някое тъмно — и несполучливо — дело.

„От пътуването си, разказва Карцов10, Гарнаулт бе във всяко отношение доволен. По неговите думи офицерите от Шуменския гарнизон негодували спрямо Регентството, задето то се осмелило да не се подчинява на исканията на царския пратеник. „При вас, господа, заяви той на Шатохина и мене, иде специално за преговори полковият адютант поручик Москов. Скоро той се яви в консулството.

— Шуменският гарнизон — каза той — реши да протестира против Регентството. Ако стане нужда, ние ще се бием. Спира ни обаче едно съображение: в касата ни няма пари, а да прибягваме веднага към реквизиция, значи да се обезсърчи населението.

— За пари не се безпокойте — прекъснах го аз. — Главното е да се установи единство на действие между гарнизоните на Шумен, Видин и Русчук.

Шатохин ме погледна с учудени очи.

— Повярвайте ми, Борис Платонович — обясних му аз, когато Москов си отиде и ние останахме сами, — никакъв бой няма да има и няма да стане нужда да се дават никакви пари. Но ако ние се сопнем и покажем неувереност, то и българите веднага ще се дръпнат назад.

— Както и да е, Юрий Сергеевич — възрази Шатохин, — отидохме ние с вас много далеко.“

При все че бе малко уплашен от задължението, в което го бе въвлякъл Карцов, Шатохин не се разкая. Същия ден (19) той телеграфира на Каулбарса:

Офицерите от Шуменския гарнизон посредством упълномощените капитан Москов и поручик Касабов ми изясниха писмено своята готовност да се присъединят към исканията на императорското правителство и да признаят сегашното правителство за незаконно. Казаните офицери ходатайстват да им се отпуснат парични средства за издръжка на гарнизона до възстановяване на законното правителство. Предвид липсата в Шуменското казначейство на парични суми Москов и Касабов предполагат, че за първо време ще са достатъчни да се отпуснат 50 хил. лв. Съгласно това заявление аз с подписа си и с подписа на нашия консул във Видин, сега пребивающ в Русчук, дадох на Шуменския гарнизон задължително за предаване нужните парични средства от сумите на консулството за издръжка на гарнизона до назначаване на новото правителство. Вследствие на това и предвид на горните разходи най-покорно моля Ваше Превъзходителство да благоволите да направите разпореждание за доставяне в касата на консулството 100 хил. лв. за попълване окупационния фонд и секретните суми, изразходвани в течение на настоящата година.

Каулбарс посрещна с възторг това предложение и обеща повече, отколкото се искаше от него. Веднага той отговори на Шатохина:11

Предайте също Г. Карцову. По височайша заповед аз предприемам една обиколка из България, за да обявя на българския народ волята на негово величество, исканията на императорското правителство, а също и за това, че настоящето българско правителство е незаконно. Моля ви да съобщите на гарнизоните във вашия и други консулски окръзи, че освен отпускането на парични суми за издръжка на войската на ония гарнизони, които явно (гласно) се присъединяват към исканията на императорското правителство, ще бъдат оказани всички възможни поощрения. За изпращането на пари на разположение на консулствата в Русе и Видин аз съобщих на нашата мисия в Букурещ.

Руските обещания щяха да пристигнат в Шумен в много критически момент. Полковите командири бяха чули, че Шиваров е арестуван12, и чакаха днес-утре да се вземе същата мярка и спрямо тях. Затова резултатът от мисията на Москова се очакваше с голямо нетърпение.

На връщане Москов се отби в Разград, за да посвети в преговорите с Русия и в съзаклятието и командира на тамошната дружина капитан Мициев. Но един млад офицер, поручик Недю Е. Русев, узна за революционния план и се затече да го съобщи на началника на телеграфната станция Васил Загорова. На 21 септември сутринта Загоров телеграфира на приятелите си в Търново Халачев, Китанчев и др.:

Научих се, че Шуменският гарнизон взел инициатива да се подготвят другите гарнизони, щото, ако правителството ни не се съгласи с предложенията на Каулбарса, то веднага да въстанат, да свалят правителството и да поддържат Каулбарса. За споразумение с Русенския гарнизон ходил от Шумен поручик Москов, който днес замина обратно за Шумен. Тази вечер Шуменският гарнизон ще има заседание за решение на въпроса. Има разпръснати брошури с агитационна цел с дванадесеттях пункта, съдържащи предложенията на Каулбарса. Говори се, че имало разпръснато и окръжно от Шуменския до другите гарнизони. Капитан Паприков е в Шумен и мисля да е известен за това. Но дали това ще успее да погаси работата, това не зная.

Паприков не можа нищо да погаси освен малкото кураж, с който бе дошел. Той се смути от брожението в гарнизона, помисли, че ще го арестуват, и побърза да замине за Варна. В няколкото срещи, които има с офицерството, той остави впечатление, че правителството е изгубило всяко хладнокръвие и че в София владее паника. Неговото бягство даде на революционното настроение още по-голям полет.

Загоров бе питал приятелите си в Търново дали да отиде в Шумен, дето го викаха неколцина офицери, привърженици на Регентството. Китанчев го посъветва да замине веднага. „Знаем, че не си от страхливите, телеграфира му той. Съобщавай по възможност всичко или само нам, или направо искай линията София и говори само Стамболову.“

 

Загоров замина на 2-ри сутринта. Вечерта той бе в Шумен. Първата среща бе със Заимов; тя го слиса: Заимов, известен доскоро като националист, клонеше сега на страната на русите, защото го бяха убедили, че ще има окупация. От разговора си с капитан Лудогорова Загоров бе още повече изненадан; от него той узна, че офицерството в Шумен било в пълно неведение за политическите манифестации на тримата полкови командири; ултиматумът, отправен до правителството, бил държан също в тайна.

Вечерта всички офицери бидоха свикани на съвет. Капитан Г. Кожухаров, който минаваше за най-образован между артилеристите и обичаше да говори в събранията, взе и тоя път думата. Той описа поведението на гарнизона от 9 август насам, изложи преговорите и се опита да солидаризира цялото офицерство с телеграмата на полковите командири до Регентството. Офицерите го изслушаха мълчаливо. Когато той свърши, стана капитан Цончев и без да продума, се упъти към вратата; подир него тръгнаха капитан Лудогоров, ротмистър Михайлов; излязоха по същия безмълвен начин всичките офицери от Преславския полк и от кавалерийския. В залата останаха само тримата командири и артилеристите.

Късно през нощта се получи до Заимова една телеграма от Стамболова, който съобщаваше за митинга в София и за фиаското на Каулбарса. Заимов скри телеграмата, но началникът на станцията Станю Радославов, роднина на д-р Радославова, даде препис от нея на Загорова, който от своя страна я прочете на двама видни либерали в Шумен — Герчо Ранчев и Харалан Радушков Марков. Тогава националистите решиха по подражание на столицата да свикат в читалището „Св. Архангел“ едно събрание, на което се поканиха 40 души, най-първите хора от всички партии.

Преди да отвори събранието, Загоров поиска наставления от Стамболова със следната депеша:

Сега в единадесет часа преди обед тук в Шумен съставляваме събрание от най-влиятелните граждани без разлика на партии с цел да се вземе решение за взаимно действие за спасението на отечеството ни. Събранието ще протоколира действията и решенията си, след което ще покани офицерството от тукашния гарнизон за споразумение и съвкупно действие като синове на България. Инициаторите ме задължиха да ви помоля лично или чрез телеграфическа записка да ми дадете най-точни сведения и наставления, които да ни послужат за лост на действията ни било спрямо гражданите, било спрямо офицерите. При това молят, ако ви е известен положително, да ни съобщите маршрута на Каулбарса.

Моля ви, побързайте с отговора си, защото до откриването на събранието остават няколко минути. Чакам на апарата.

Стамболов отговори с една дълга депеша, която е забележителна по ширината на възгледите и по спокойния дух у тоя необикновен човек, който мислеше постоянно за помирение и за народен сговор, когато около него гъмжеше отвсякъде многоглавата хидра на раздора.

Всяко споразумение и съгласие между разните партии е днес повече от необходимо, казваше той, и е единственото спасително средство за страната. По течението на нашите работи вече съм телеграфирал Заимову, от когото можете да вземете нужните сведения. Чрез него и г. Паприкова ще бъде най-добре да се действува на офицерите от Шуменския гарнизон. Те са добри патриоти и убеден съм, че никога няма да направят някои крайни постъпки, които да компрометиран свободата и независимостта на отечеството. Офицерите няма защо да ги каните на събранието си. Защото всяко участие на офицерството в политическите работи е нещо противно на реда и дисциплината и внася раздор и анархия във войската. Нещо повече. От вярно място знам, че днес политиката на нашите приятели13 е да се направят разни размирици и да се компрометират мнозина от офицерите, които да станат невъзможни във войската. При военний министър Каулбарс, като е настоявал да се пуснат от затвор офицерите, забъркани в преврата, в същото време е съветвал те да се изпъдят из войската. Ние пуснахме почти всичките компрометирани офицери, но ги турихме на служба, а 10-15 офицери, които още не са пуснати, съветвахме да си дадат оставките с прошение. Така щото да може и те сред 6-7 месеца пак да влязат във войската. Вий знаете какво е моето мнение за нашите офицери и колко искам те да си останат на местата, за да не може да се заместят от чужденци. Тая е и политиката на днешното правителство — ще пазим и защищаваме от секиго всичко, що е наше, и се надяваме, че в това наше старание целий народ ще ни поддържа.

Той даваше маршрута на Каулбарса: Орхание — Враца — Плевен — Русчук — Шумен — Търново, и добавяше:

„Надяваме се, че и в Шумен ще му се даде приличният отговор, за да проумее веднъж завсякога, че България не е нито Ташкент, нито Бухара, нито пък някоя Калнишка губерния.“

 

Каулбарс тръгна от София на 22 септември. Той поиска от правителството да му се дадат нужните съдействия от властите, вследствие на което Министерството на вътрешните работи издаде окръжно по администрацията. Но с една конфиденциална телеграма до управителите Радославов ги предупреди за истинската цел на обиколката и ги подкани да вземат всички мерки, за да я осуетят. Освен това двама емисари бидоха изпратени в провинцията, за да организират движението срещу Каулбарсовата агитация: народният представител Захари Градинаров и майор Рачо Петров14. Те трябваше да настигнат генерала и после да го предшествуват навсякъде, като му устройват манифестации, враждебни на неговата мисия.

Каулбарс предприемаше пътуването си при много неблагоприятни обстоятелства. Трагикомедията му на митинга бе се разчула в провинцията и бе станала вече предмет на зевзешки шеги по кафенетата. Много нещо от генералския престиж бе останало на площада пред „Св. Спас“. Той щеше да се яви сега не като пратеник на Русия, страшен и тайнствен, а като състезател на Илия Вълчева в един словесен двубой, завършен печално. При това той бе последван от София от един жесток и язвителен повик, от един порой от хули, проклятия и смях, който заливаше пътя пред него — от Независима България, орган на Д. Петкова.

Петков основа Независима България на 21 септември, почти веднага след като бе вдигнато военното положение. Това бе едно малко вестниче, печатано набърже и грубо, на вид подобно на многобройните ефимерни издания, които наводняваха парижките улици във време на Френската революция: няколко динамитни патрона в малко хартия. Петков го пишеше сам, от начало до край. Езикът му, винаги разпасан и лют, сега бе станал ужасен: с едно френетическо вдъхновение, в което трепкаха едновременно всичките великодушни пориви и всичкият суров цинизъм на улицата, той клеймеше без пощада, без ред и без проверка всичко, което му се изпречваше в пламналото въображение като посегателство върху България. Това бе една морална инквизиция, явна, пряма и неумолима, установена от името на националната независимост върху българския народ.

Още от първия брой Петков посочваше на обществената мъст Цанкова и Климента.

За Климента той пишеше:

Разказват, че негово преосвещенство отец Климент все още не стоял мирен и си позволявал да върши работи, недостойни за негова сан. Позволявал си например да влачи населението в руското агентство. Ний съветваме дяда Климента да си свива полите на расото, додето не е опитал народния гняв. Да не се види един ден с оскубана брада!... Какъв е тоя духовен пастир, когато отива да става предател на своето отечество? Има ли нещо подобно в евангелието?15

За Цанкова:

Преди няколко дена Д. Цанков, който от някое време играе една предателска рол спрямо отечеството, ходил по консулатата и искал да се проводи в България европейски комисар. Ний препоръчваме на г. Цанкова да си наляга парцалите, защото ако правителството му прави още хатър, то народът един ден сам ще се разправи с него. Подобни предатели във всяка страна се наказват.16

На всяка страница, във всяка колона на вестника Петков се занимаваше с Каулбарса. Той пишеше за генерала, както бе писал едно време за Марко Балабанова или за Н. Шивачева.

Два-три дена става, бележеше той, откак циркулират по улиците неговите ноти, които той е дал на нашето правителство. Прямата негова цел с това е да бунтува населението, за да произвежда смущение. Това се осъжда отвсякъде. В други страни подобен агент би бил арестуван минутно и изпъден от княжеството...

Когато Каулбарс тръгна по провинцията, той, Петков, се провикваше към него:

Обикаляйте вий, колкото щете България: негде може да ви изругаят, може да ви оскърбят, може да ви замерят с гнили лимони и със запъртък яйца, може да драснат на гърба ви с тебешир, може да ви окачат и някое парцалче; но никога не очаквайте да чуете негде, че искат да дойдете вие да ги управлявате. Живяхме ний петстотин години под такава държава, както вашата, видяхме й сладостта.17

Заглавието на статията бе: „Каулбарс бунтовник!“

По случай това пътуване Петков обнародва и следния позив:

Към българите.

Братя! Генерал Каулбарс тръгна завчера по провинцията. Неговата цел е да агитира, да ви склонява да се откажете от своето отечество, от неговата независимост, да се откажете от всичко българско, от своята история.

Отваряйте си очите прочее, ако искате да ви не проклина потомството. Покажете на тоя безшабашен генерал, че обичате отечеството си повече от всичко. Той идва да ви лъже с името на императора. Пазете се от него като от чума. Не забравяйте, че очите на целия образован свят се обръщат днес към нас. Ако ний не се покажем като народ, достоен за независимо отечество, то нашата земя ще бъде разграбена. От самите нас зависи да се защитим. Ако ний доброволно не повикаме руска окупация, то никой не може да ни я наложи.

А вий, български офицери и солдати, които неотдавна проливахте кръв за независимостта на отечеството, покажете се, че сте достойни синове на България и че не се подкупвате от руските рубли. Вас ще дойде Каулбарс да ви мами, да ви лъже, да ви подкупва, не се поддавайте! Спазете и тоя път честта на България, за да ви бъдат имената вечно хвалени. Дръжте високо честта на българския войник.

С такава нежелана реклама Каулбарс тръгна, глашатай на един самодържец и impresario на една революция...

На 22 вечерта той стигна в Орхание. При Ташкесен той бе застигнат от емисарите на Регентството. „Каулбарс ме попита къде отивам; казах му, че отивам да прегледам воинските началници. Не му стана май добре от този ми отговор“ — докладваше Рачо Петров на военния министър. Генералът слезе в къщата на един привърженик на Цанкова, на име Христо Цеков. Тук една депутация от 50-60 души дойде да му представи народните желания.

— Населението — каза тя — иска, щото изборите за Велико народно събрание да станат не по-късно от 28 септември, а виновниците в преврата да бъдат съдени и наказани колкото е възможно по-скоро.

Каулбарс отговори, че волята на императора е, щото изборите да станат на 1 ноември и виновните в преврата да бъдат освободени, защото те не са били крадци и разбойници, а политически престъпници. След това ги пита изплатена ли е реквизицията и какво могат да кажат върху разпределението на данъците.

— Реквизицията е изплатена и данъците ни са равномерно разпределени — отговори депутацията, научена от по-рано какъв език да държи.

Генералът почна да им обяснява, че изборите трябва да стават без намеса на властта и ако има някакво насилие, населението да се отнесе до него. И тук депутацията си каза урока:

— У нас изборите всякога са ставали свободно — заяви тя.

След това Каулбарс повика околийския началник, мировия съдия и кмета, говори им в същата смисъл и им заповяда да предадат всичко това на населението, защото такава е волята на царя.

Каулбарс бе поканен от един от дядо Марковите синове да посети и неговото село. Той отговори: „К великому моему сожаление не могут быть в Ябланице.“ На 25 септември капитан Д. Марков, който по-късно се назова като държавен мъж Яблански, биде уволнен от войската.

На заминаване от Орхание Каулбарс скри своя маршрут от Рачо Петрова и Градинарова. Докато емисарите на Регентството взеха пътя за Плевен, той се отби във Враца. С него пътуваше един кореспондент на Новое время, историограф на неговата мисия. От тоя летописец узнаваме много интересни подробности за одисеята на генерала. Между Новошинье и Враца, в с. Реберково, една депутация дошла да посети Каулбарса. „И тук, бележи достоверният кореспондент, биде внушено да протестират против насилствените избори и да съобщят за това, където се следва.“18 Тоест: на руското агентство. Селяните се боели от отмъщенията на властта. „При все това те обещаха да се отстранят от изборите и да пратят в софийското агентство протест, от който едно копие ще бъде доставено и на правителството.“ Значи: след като не успя да наложи отлагането на изборите, Каулбарс сега искаше — предвестник на руската революционна тактика от 1906 г. — да ги бойкотира чрез масата.

На часа 5 вечерта генералът пристигна в Плевен. Една група русофили, предводителствувани от кмета Хайдутов и от Бръшлянова, излезе да го посрещне вън от града. Между тях се белееха чалмите на неколцина турци начело с мюфтията. Градският съвет бе отпуснал двесте лева разноски по това тържество.19

Каулбарс биде приветствуван с благоговение. Бръшлянов му каза:

— Давно ожидаемата десница, слава богу, дойде. Населението е готово да изпълни всичките искания, основани на заповедта на руския цар.

Каулбарс ораторствувал малко в духа на своята нота. Вечерта, след като разговарял с русофилите и видял тяхното униние, той почнал да ги упреква:

— Трябва да ви кажа, господа, заявил той,20 че мене не съвсем приятно ме поразява отсъствието на тая беззаветна решителност в борбата с най-злите врагове на вашето угнетено отечество, която решителност срещнах във Враца и която, убеден съм, ще произведе в Русия най-благоприятно впечатление.

Той ги съветвал да се борят с най-крайни средства. Един от присъствующите забелязал:

— В такъв случай трябва да започнем открита революция; но къде е поддръжката? Къде е помощта?

Каулбарс отговорил:

— Аз не мога да ви посочвам пътища и средства, за да постигнете всичко това. Това е преди всичко ваше лично и собствено дело.

Каулбарс се оттеглил след това да съчини своя рапорт до царя.

„Депутацията не си отиде, пишеше руският кореспондент, но в една съседна стая тя се съветва дълго и реши, че единственото спасение за тях и за цялата страна ще бъде немедлената окупация на България. Постановлението биде съобщено от цялото това общество на секретаря на Каулбарса Сомова, който го предаде на генерала. Барон Каулбарс се обеща да извести и за това на царя.“21

От администрацията не се представи при генерала никой. От съда — само прокурорът. Военните не влязоха в никакво съприкосновение с него. Преди няколко дена тука бе дошел капитан Маринов и бе ги стегнал добре. „Офицерството в Плевен е прекрасно настроено“ — докладваше Рачо Петров.

Каулбарс продължаваше пътуването си безпрепятствено и безславно. В Свищов излезнаха да го посрещнат всичко на всичко 20-30 души: мъже, жени и деца, между които и някой си поп Милан с кръст в ръка. И пред тях Каулбарс разви исканията на Русия, но с по-мек тон.

Вечерта Рачо Петров, капитан Маринов и дружинният командир Мандаджиев седяха на една маса в кафенето, когато при тях се яви директорът на търговското училище — един руснак на име Красилников. Той се обърна към Мандаджиева:

— Негово превъзходителство императорският комисар ви моли да се явите при него с всичките ви офицери.

— Аз имам тук началник — каза Мандаджиев, като показа на полковия си командир.22

Маринов отговори:

— Тъй като генерал Каулбарс пътува из България с политическа мисия, аз като военен не мога да позволя никому от своите офицери да се явят при него без особено разрешение от моето началство.

— Да предам ли тия ваши дума на генерала?

— Непременно.

Красилников връчи на Мандаджиева едно писмо от Каулбарса. Мандаджиев го предаде Маринову. То имаше следното съдържание:

Господин капитан,

Как старшему в городе воинскому начальнику, довожу до сведения Вашего, что я по приказанию русского Государя Императора обязжаю Болгарию и имею сообщить Болгарскому народу виды и желания Его Величества. Поетому покорнейше прошу Вас с всеми свободными от службы г. г. офицерами зайти ко мне и етим дать мне возможность и относительно военных исполнить возложенное на мне высочайше поручение.

Прошу принять уверение во совершенном почтением.

Генерал-майор барон Н. Каулбарс

Маринов прочете писмото и каза:

— Няма отговор!

Докато бе в Свищов, Каулбарс постоянно получавал шифровани депеши от руския консул в Русе. Шатохин настоявал пред генерала „час по-скоро да дойде в Русчук, който чакал пристигането на негово превъзходителство, за да премине заедно с Шумен на страната на Русия, да се обявят съвършено независими и да тръгнат едновременно със своите гарнизони към Търново“.23

В Русчук положението бе наистина много критическо. Между военните, разделени на два лагера, владееше голямо вълнение. Блъсков, арестуван, после уволнен от войската, бе минал съвсем на страната на русите и агитираше между младите офицери, над които бе запазил известно влияние като бивш началник. Филов още изглеждаше колеблив, но голямата му завист към Никифорова — една от тия лоши зависти, които избухват между връстници, — увещанията на руския консул, с когото на последно време често се срещаше, го тласкаха се´ повече против Регентството. Без да се обяви открито в полза на една революция, той й даваше всичката възможност да се устрои тя в неговата бригада.

Няколко инциденти, които се появиха едно подир друго между военните и гражданската администрация, още повече възбудиха духовете в гарнизона. Първият инцидент се случи веднага подир възвръщането на княза, когато по заповед от София бидоха арестувани Тодор Тодоров, Губиделников и др. Военният прокурор капитан Енчеевич отиде в участъка да ги освободи; но сам той излезе оттам гологлав, с разкървавено лице, викайки, че градоначалникът Каназирски дал заповед да го бият. От своя страна Каназирски твърдеше, че Енчеевич нападнал стражарите му. По тоя повод се завърза между Военното министерство и Вътрешното един вид полемика, която се водеше и в Русчук от съответните власти. Филов искаше удовлетворение за своя офицер; Мантов защищаваше подчинения си. Разрешение на конфликта не можа да се намери и от всичко това у офицерството остана известно раздразнение.

Не се минаха няколко седмици, Каназирски произведе нов скандал; тоя път той оскърбил офицерите в едно увеселително заведение и те бяха решили сами да го арестуват.

Аз бях в Бяла във време на случката, разказва Мантов. Когато се завърнах, виждам Каназирски, който дотърча запъхтял и се бутна в кабинета ми. „Какво има?“ „Искат да ме арестуват.“ Поглеждам вън: една рота, водена от капитан Михаил Попов, иде към моята къща с оръжие в ръка. Попов влиза при мене: „По заповед на началството ми, искам да ми предадете градоначалника!“ „Няма да го направя, отговарям аз, вие не ме познавате!“ „Направете отказа писмено.“ Съгласих се; писах Филову. Филов отговорил: „Ако Мантов не го предава доброволно, ще го вземем със сила.“ Той бил в това време на пристанището в парадна униформа, с декорации и чакал пристигането на Каулбарса.

При мене дойдоха след това Захари Стоянов, д-р Вачев, Т. Х. Станчев и настояха да намеря някакво удовлетворение за военните, понеже между тях се водела силна агитация по случай идването на Каулбарса и можело да се случи някакво нещастие. Предложих да повикат Филова у дома му; след малко отидох и аз там. Филов бе много енервиран. „Не ща никакви разсъждения, викаше той, никого не признавам тук!“ В тоя момент влезе Драндаревски.24 Той се опита да ни помири, но безуспешно. Излязох си, решен да противостоя докрай. Драндаревски обаче не се отчая: той почна да снове между мене и Филова, докато намери един модус, приемлив и за двете страни: приехме, че Каназирски ще отиде да се извини лично. Тръгнаха: Драндаревски и Каназирски в един файтон; подир тях З. Стоянов и д-р Вачев. Офицерите бяха събрани във Военния клуб и чакаха арестуването на Каназирски. Щом той влезнал, те скочили трескаво. „Господа, казал им той, да се разберем като българи, времената са критически; аз никога не съм имал намерение да ви оскърбявам.“ Тия няколко думи изменили съвсем настроението. Офицерите извикали ура и искали даже да дигнат на ръце Каназирски. Това ставаше на 26 септември, часа пет подиробед. В това време се бе пръснал по града слухът, че съм бил арестуван от военните. Аз излязох по града на кон, за да ме видят, че съм свободен.

Тия слухове не бяха без основание. Революционното брожение между военните бе дошло до своя решителен момент. На 24 септември от Шуменския гарнизон дойдоха двама пратеници — капитан Кожухаров и подпоручик Касабов. Тяхната мисия бе да искат последня дума от русенското офицерство. Предвидено бе, че майор Блъсков ще вземе началството на войските в Русе и ще потегли веднага за Шумен, дето революцията трябваше да бъде обявена едновременно.

На 25-и вечерта във Военния клуб бяха събрани всички офицери. Кожухаров изложи своята мисия. Блъсков, във военна униформа, се разхождаше в коридора и чакаше развязката. След речта на Кожухарова се започнаха страстни прения. Офицерите националисти, начело на които стояха Драндаревски, Кутинчев, Вълков, въставаха енергически против всяка намеса на военните в политиката. Една значителна група от русофили изказваха мнение да се приемат предложенията на Шуменския гарнизон; към тях клонеше явно и Филов. Вълков, който го познаваше от Румелия, го попита: „Какво говорехте в Пловдив?“ „Да, но аз имам деца.“ „А ние деца нямаме?“ След тоя отговор Вълков стана и извика:

— Тука войска ли сме или парламент? Какви са тия речи, които сме седнали да държим? Аз ви заявявам, че освен началството си в София не признавам никого и не ща вече да слушам никакви приказки против военния си дълг.

Той излезе, като тръшна силно вратата. Настана голямо смущение между присъствуващите; мнозина изтрезняха и когато се тури на гласуване предложението на Кожухарова, то биде отхвърлено с два гласа.25 След тоя резултат Блъсков си смъкна униформата, а Кожухаров замина обратно за Шумен.

Това болшинство от два гласа отстрани временно кризата, но за бъдещето не се даваше никаква гаранция. Достатъчно бе да се появи някой нов инцидент, за да се катурне това неустойчиво равновесие, което Русенският гарнизон бе намерил в парламентарната процедура, въведена на мода във войската от шуменските военни.

Пристигането на Каулбарса предизвика наистина още една проба на верността на русенските офицери.

 

Каулбарс тръгна от Свищов на 26-и сутринта. Понеже Шатохин бе му съобщил, че гарнизонът чака неговото пристигане, за да обяви революцията, той не дочака парахода и потегли с лодка. Между туй времето се развали; по Дунава се появи голяма буря. Шатохин се уплаши да не би с пътниците да се случи някое нещастие и помоли началника на флотата майор Ангелова да прати един катер към Свищов, за да пресрещне генерала. Ангелов, който не бе сдал още, макар да бе уволнен, отказа под предлог, че това щяло да съставлява един разход от въглища, а за всеки разход било нужно специално разрешение.

Беше се вече отдавна стъмнило, когато пристигна Каулбарс със свитата си. В тая късна доба никой не бе излезнал да го посрещне освен Шатохин с персонала на консулството.

Щом се малко поокопити, Каулбарс прати да викат окръжния управител. Той бе слушал за него, че е дързък човек, и искаше да го спечели още отначало с добро или да го уплаши. Мантов бе в сладкарницата на Юр. Ганев, когато драгоманинът на консулството, покръстеният евреин Якобсон, се доближи до него и му пошепна, че генералът иска да го види. Мантов отговори високо, за да го чуе публиката:

— Генерал Каулбарс трябва да ми направи първата визита. Това го изисква редът.

— Но той представлява Русия.

— А аз представлявам тук България.

— Той е превъзходителство.

— И аз съм превъзходителство — отговори Мантов, като повдигна главата си.

Сладкарницата бе пълна със свят. Всички следяха с голямо любопитство разговора и при последната театрална реплика на Мантов изтръпнаха — кои от страх, кои от възхищение. Подир четвърт час Якобсон се върна, придружен от гавазина на консулството и от гавазина на Каулбарса. Той съобщи официално на Мантова, че генералът ще му направи утре визита.

На другия ден Каулбарс посети консулите. В окръжното управление той не се вести въпреки обещанието си; но на Филова изпрати писмо, с което го молеше да му доведе офицерите си, за да им съобщи волята на императора. Филов събра със записка всичките офицери от гарнизона и им съобщи поканата. От себе си той добави, че това желание на Каулбарса е естествено и трябва да се уважи. Офицерите се отзоваха на тоя съвет съвсем враждебно. След като бе станало гласуването по мисията на Кожухарова, те се освободиха от големия товар и сега не искаха да се хвърлят в нови приключения. Те заявиха на Филова, че той може да отиде при Каулбарса, но „не като комендант или бригаден командир, а като частно лице“.26

Филов ходи при Каулбарса. Какъв разговор водиха двамата, не е известно. След това свиждане обаче генералът се изразил, че Русчушкият гарнизон постъпил „подло“ спрямо него.27От страна на населението се явиха в руското консулство депутации от две партии в града. Начело на русофилите бе Тодор Тодоров; той каза, че българският народ чака своето спасение от Русия и е готов да изпълни всичко, което му заповяда императорът. Начело на националистите бе Захари Стоянов.

Откакто Каулбарс бе дошел в България, Захари Стоянов непрестанно упражняваше върху него своя весел хумор. Той карикатуреше неговата особа и иронизираше майсторски политиката му. В ред отворени писма, обнародвани в Славянин, хвалеше генерала за неговото великодушие към престъпниците на 9 август и го канеше в името на славянската взаимност да освободи руските затворници от Сахалин, Сибир и Петропавловската крепост.

„Ние ще ви дадем всичките наши престъпници начело с полковник Константин Искрич Кесяков, а вие ни проводете Чернишевски само. Може и Вера Фигнер.“28

Захари Стоянов влезе в консулството веднага подир русофилската депутация. Той водеше със себе си 120 души. Каулбарс ги посрещна много сурово. Той не ги пусна да влязат в салона. От прага им съобщи с няколко думи волята на императора и после им обърна гръб. Захари се спусна подир него, заеквайки:

— Ч-ч-чакай бе, г-г-господин Каулбарс! Ч-ч-чакай да се изкажем!

Но Каулбарс затвори вратата.29

На другия ден, 28 септември, неделя, щяха да стават изборите. Каулбарс, у когото нещастният опит в София бе охладил охотата да играе в България ролята на Николай Павловича, намисли да се яви на изборното място и да държи реч на тълпата. Мантов, не по-малко буен от него, имá пък една още по-оригинална идея: той заяви, че ако Каулбарс се яви на изборното място, ще го арестува, и съобщи тоя си план в София „за сведение“. Радославов одобри намерението, но му препоръча, щото инициативата за ареста да излиза от бюрото на основание избирателния закон. Мантов нагласи едно бюро, което да има смелостта за такава мярка.

Заканванието на Мантова се пръсна между туй в града. Подиробед при него се яви Якобсон.

— Димитрий Василич, неужели това е възможно?

— Възможно не, ами и по-нататък — отговори Мантов.

Якобсон си отиде. Подир него дойде сам Шатохин. Той почна да говори надълго за толерантността, за славянството.

— Славянството — възрази Мантов — изисква ли да правите революция в чужда страна?

Шатохин си излезе, стреснат от тоя тон.

Стъмни се. Ето и Григорий Русчушки. Той почна с добро:

— Вие знаете, г-н Мантов, че аз не обичам русите, ама ще стане голям скандал. Той е представител на царя.

— Аз и царя ще арестувам! — изкрещя Мантов, комуто очите изхвърчаха из орбитите.

Григорий си взема бройниците и си отиде уплашен, като да бе видял дявола.

На другия ден рано сутринта Каулбарс взе трена за Шумен.

Каулбарс заминаваше двояко недоволен: Филов бе го излъгал и населението го бе посрещнало враждебно. Но той телеграфира в Петербург (чрез Гюргево) триумфални бюлетини. За цялата си обиколка той заблуждаваше систематически императора, както Хитрово го бе заблуждавал в 1881 г. На 26 септември веднага след пристигането си в Русчук той съобщаваше на Гирса:

От ходенето си из България аз изнесох най-благоприятно впечатление; навсякъде ентусиазъм и радост у народа при обявяване височайшата воля и искане на императорското правителство.

За вътрешното положение на България той даваше ужасна картина:

За оказания ми радостен прием незаконните власти подхвърлят на нечовешки наказания и убиват хората.

Руските поданици в България били почти толкова изложени, колкото самите българи:

Нашият вицеконсул във Варна, телеграфираше той, потвърждава моите сведения, че не един път руски поданици, посещаващи консулството, били подхвърлени на арест и насилия по разпореждането на тамошния военен началник капитан Драндаревски и че на направената му забележка Драндаревски много грубо и невежливо се отнесъл към г. Потихонова.

Каулбарс си отваряше и една врата за отстъпление, пишейки:

Вследствие това възнамерявам да прекратя обиколката си из България, като се огранича с отиването си в Шумен и Варна и се върна в София през Лом-паланка.

Тази телеграма трябваше да е предизвикала у Александра ІІІ някои от тия страшни вълнения, които избухваха у него в големите случаи и караха да затреперва целият царски двор; наистина той заповяда, щото веднага няколко военни параходи да заминат за Варна. На 27 септември Гирс телеграфира Каулбарсу:

Телеграмата на ваше превъзходителство с вчерашна дата имах щастието да докладвам на негово величество императора. На негово величество било угодно да даде височайшата си заповед на генерал адютанта Вановски по искането на ваше превъзходителство немедлено да отправи военни параходи във Варна за защита честта на руския флаг в България и интересите на живущите там руски поданици и намиращите се под наше покровителство. На командира на Черноморския порт му е дадена заповед за приготовление на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардирване и заемане на гр. Варна. В случай на повтаряне на каквито и да било неприязнени действия от страна на българските незаконни власти по отношение нашите поданици или към тези лица, които са под наше покровителство, аз съм решен веднага да взема още по-строги мерки.

Най-покорно моля ваше превъзходителство да благоволи и съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето по ваше усмотрение кога да отправи във Варна нашите военни параходи, а тъй също да уведомите и мен.

Убоя ли се Каулбарс от голямата отговорност, която щеше да падне върху него, ако поради неверните му сведения една голяма европейска война се предизвикаше и повлечеше Русия към катастрофа? Той беше импулсивен човек и умът му обикновено не отиваше по-далече от впечатленията на минутата, но може би той да бе имал сега един промеждутък на спокойно съждение. Както и да е, той отговори, че засега една военна демонстрация е излишнаii, тъй като Регентството ще бъде свалено от войската. Наистина, Филов не бе дал категоричен отговор, но бе оставил надежди за бъдещето. За другите гарнизони той се считаше сигурен.

На 28-и, в деня на заминаването си от Русе, той телеграфира на Гирса:

Преговорите с командира на 3-та бригада за присъединяването на Русенския гарнизон към исканията на императорското правителство досега не са дошли до желания резултат. Подполковник Филов, като изявява готовността си да се откаже от централното правителство, намира, че Русенският гарнизон като малочислен в случай на стълкновение с други войски не ще бъде в състояние дълго да се задържи на удобни позиции. Главна сила командирът на 3-та бригада намира в Шуменския гарнизон. При съединяването на тези два гарнизона изходът ще бъде благоприятен и сегашните управители ще бъдат принудени да отстъпят властта на лицата, определени от нас. Нашият консул от Видин ни съобщава от своя страна, че и тамошният гарнизон е изявил готовността си да се присъедини към Русенския и Шуменския гарнизон, но офицерите се колебаят в собствената си инициатива.

От Бургас нашият вицеконсул ми донесе за сведение, че капитан Набоков приготовлява там открито движение и се надява на пълен успех.

Аз днес заминавам за Шумен. До окончателния резултат на преговорите ми аз намерих за необходимо да съобщя на Емилиянов да преустанови действията на капитан Набокова.

Що се отнася за изпращането на нашите военни параходи във Варна, аз го намирам за възможно само тогава, когато офицерите от Шуменския гарнизон се откажат да изпълнят исканията на нашето императорско правителство.

Най-здравите надежди на генерала почиваха на решителността на Шуменския гарнизон. Но и тук го очакваше голямо разочарование.

Двете граждански събрания, които станаха на 24 септември, едното сутринта на часа 11, другото подиробед от 5 до 7, се свършиха в полза на Регентството. Русофилската опозиция, която се представляваше главно от братята Икономови, като се видя малобройна, оттегли се от разискванията и остана да действува самостоятелно. На другия ден русофилите се събраха насаме, но националистите нахълтаха насила в залата им и вдигнаха голям скандал, вследствие на който Диков бе принуден да изпрати една рота, която да ги разтърве.

Между туй, повлияни от общото настроение в града, офицерите почнаха да негодуват още по-силно срещу полковите командири. От София Стамболов ги насърчаваше. Той телеграфира на Загорова:30

Със Заимов съберете тайно долните офицери, които са нам предани. Покажете им, че полковите им командири ги тикат към предателство, и да не слушат техните лоши съвети.

Офицерите националисти сами бяха вече разбрали, че гарнизонът бе служил досега за оръдие на тъмни интриги и че бе крайно време да се тури край на тази опасна игра. На 27 септември офицерите от Преславския полк воглаве с тримата дружинни командири предложиха на Дикова да престане да политиканствува и да изпълнява точно правителствените разпореждания, защото в противен случай ще вземат спрямо него строги мерки. Кавалерийските офицери, повлияни от тоя пример, решиха да направят същите постъпки пред техния командир Людсканова. Оставаха верни на революционната идея само артилеристите, но те не можеха вече да мислят за никакво действие, бидейки застрашавани от щиковете на пехотата. Тъй се сломи най-опасният заговор в България, който цял месец държа Регентството под угрозата на едно военно въстание.

Каулбарс тръгваше за Шумен тъкмо в деня, когато цялата тая съзаклетническа история бе вече ликвидирана. Никой от полковите командири не излезе да го посрещне. Няколкото офицери, които полюбопитствуваха да го видят, бяха пръснати между публиката.

Една малка група, с кмета Начко Дюкменджиев начело, отиде да причака генерала чак на Шейтанджик. Щом слезе от трена, цанковистите му прочетоха един адрес; той почна своите стереотипни вече фрази. Но кметът бе националист и му отговори в духа на народните желания. Разгневен, Каулбарс го блъсна, качи се на файтона, потегли. Валеше дъжд. Публиката, мълчалива, тичаше подир колата. Пред казармата бяха излезли една рота войници: Каулбарс ги поздрави и те му отдадоха чест. Той видя в тая демонстрация добър знак за успеха на заговора, тъй като не знаеше нищо за последните произшествия в гарнизона.

Но илюзиите му трябваше скоро да се разсеят. Щом слезе в определената му квартира — къщата на Димитриева, — на улицата се струпа голямо множество. Някой си Маркеевич, руски заточеник, наскоро избягал от Сибир, бе събрал опълченците и командуваше. Иваница Данчев, един от редките комити, останали живи от Ботевата чета, яростен привърженик на Регентството сега, се бе качил на едно празно каче и ораторствуваше. „Искаме, викаше той, клатейки се над качето и сочейки с пръст прозорците, искаме да излезе Каулбарс, за да чуе волята на народа.“

Тълпата подемаше:31

— Абе, г. генерал; абе, г. Каулбарс, нали си дошел да ни видиш? Ето ни: ела тука!

Излезе Шатохин на балкона и извика:

— Генералът не желае да говори с пияна тълпа.

Данчев, на когото езикът се заплиташе, възрази:

— Абе, брате, тълпа ли сме ние бе? Тълпа ли сме?

— Не сме тълпа! Не сме! — отговаряше множеството.

Данчев продължаваше:

— Абе тук народ сме ние, български народ...

Но Шатохин се бе вече оттеглил. Между туй качето, над което Иваница Данчев формулираше волята на народа, се проби и той падна в него. Посред широкия смях на тълпата спуснаха се да го вадят; извадиха го и той пак почна да апострофира с умолителни и иронически фрази отсъствующата фигура на Каулбарса.

В това време влезе при генерала една русофилска депутация начело с Т. Икономова. Множеството викаше: „Долу предателите!“ Чуха се гласове:

— Продават сега България тия синковци!

— Нека слязат само, ще им покажем ние дебелия край.

Депутацията горе се уплаши.Някой каза на Каулбарса, че между публиката е и Рачо Петров. Той прати да го викат.

— Вие, майор Петров — каза му той сурово, — отивате пред мене, за да ми устройвате скандали от пияни тълпи.

— Аз отивам — възрази Рачо Петров — по своята служба и вашата мисия не ме интересува.

Каулбарс смекчи тона си:

— Сега може да се случи някое нещастие. Понеже сте старши в гарнизона, моля ви да вземете мерки.

Рачо Петров отказа:

— Тук има власти, отнесете се до тях...

Между туй множеството не мърдаше от улицата. Цялата Чобан махала беше тук и дигаше шум колкото за две дивизии. Всяка минута се издигаха викове: „Да живее независима България!“

Най-сетне депутацията се реши да си отиде. Когато тя се показа на улицата, екна един страшен рев „Долу“. Опълченците се спуснаха да ги заплюят. Каулбарс, който гледаше от балкона тази ярост на тълпата, посочи юмрук и извика:

— Я вам дам!

На което стотина гласа отговориха: „Да живее свободна България!“

Като слезе доле, Рачо Петров забеляза пред Димитриевата къща един часовой. Той отиде да се разправя с Дикова:

— Кой ви е позволил да поставяте часовой при Каулбарса?

Диков се сбърка:

— Няма такова нещо.

— Идете да видите.

Диков дигна часовоя.

Р. Петров направи анкета и върху случката при казармите: доказа се, че войниците били наредени от поручик Москова.

Вечерта се представиха пред Каулбарса и тримата полкови командири. За разговора му с тях се знае само това, което Диков разправи на Рачо Петрова и което Р. Петров докладва на военния министър със следнята депеша:

Вчера съгласно съобщението на Дикова разговорът на Каулбарса с полковите командири се е въртял върху нотата, подадена на правителството. Той им говорил, че Батенберг не може да бъде преизбран и че сегашното правителство постъпило ребячески относително неговата нота, защото министрите всякой отделно се съгласил с него, а после всички наедно му отказали. Той ги съветвал да поддържат порядъка и че това е било волята на императора. Днес, когато им върнал визит, той говорил в същата смисъл и прибавил още, че когато бил в Петербург, императорът му заповядал в свободното си време да обходи България, да узнае положението на работите. Питал ги е получават ли редовно съдържанието си. Говорил им, това го само забелязах от думите на Дикова, че трябва да се назначи ново правителство, в което да не участвува Стамболов, а Каравелов да бъде в министерството. Говорил, че Русия не ще признае нито това Велико народно събрание, нито пък решенията му.

Между прочим Каулбарс днес говорил още Дикову, че от княза се получила телеграма, с която той съобщил на правителството, че ако бъде преизбран, то по настояванието на Австрия и Англия той ще се завърне в България.

На 29 септември генералът замина за Варна. На станцията в Провадия излезе да го посрещне една русофилска депутация начело с поп Радева, който каза, че България не може да съществува без поддръжката на руския цар. Каулбарс благодари и извика накрай: „Да живее България! Да живее Русия!“ Очевидно тук публиката бе симпатична. Един гражданин се доближи до него и му каза нещо.

— Вий от себе си ли говорите, или от името на населението? — попита генералът.

— От себе си, от себе си — викаше множеството.

Тогава един стражар изведе смутителя вън от станцията.

Във Варна една страшна манифестация очакваше Каулбарса. На гарата бяха се събрали да го посрещат тридесетина русофили, но те взеха Рачо Петрова за генерала и към него отправиха своите овации. Когато генералът слезе от трена, никой не дойде да го приветствува освен консула. Той се упъти за града, крайно озадачен. Щом приближи, чуха се стотини викове. Между гарата и чаршията по пътя се бе довлякло грамадно множество българи, гърци, гагаузи, татари, евреи, събрани доброволно или насила от Желтова, Паунчева и др. Когато Каулбарс се показа, по един знак на водителите всички извикаха колкото им глас държи: „Долу!“ После тръгнаха подир колата му, продължавайки да реват. Каулбарс влезе в консулството, те налегнаха на вратата. Един женски глас извика от прозореца: „Караул! Караул!“ Подир малко се показа една рота и помете улицата. По града се пуснаха патрули, за да пазят Каулбарса от народния гняв. Между туй една десеточленна депутация от русофили се яви при генерала. Тя се състоеше според рапорта на Рачо Петрова от следните лица: Михал Жеков, отчислен подсекретар на тукашното окръжно управление, Балканский и Танасов — отчислени старши стражари, Шишков — писар на войнския началник, Карабатаков — кръчмар, едни прекръстен евреин от Добрич, един руски татарин от Куртакай, Руси Янев — прошенописец, Белкин — рибарин русин, и дядя Иван — западнал московец в България.

 


1 Fremdenblatt, 23 септември.

2 Journal des Debats, 25 септември.

3 Английската синя книга, №392. — От това писмо е обнародвана само една част (extract).

4 Лорд Идеслей е правил алюзия за 9 август.

5 Цариградската конференция, свикана по въпроса за Съединението.

6 По разказа на В. Радославов.

7 Според генерал Савова един арменец открил руския шифър и дал възможност да се следи телеграфическата преписка на Каулбарса, от която са узнали всичките му планове.

8 Циркулярното на Каулбарса до консулите.

9 Ето тоя приказ:

„За поведението, което са държали през време на преврата на 9 август, наказвам следующите г. г. офицери:

С наказание за един месец затвор и обход при първото производство:

от бившето Военно на негово височество училище поручиците: Кикименов, Пенев, Вецел и Димов;

от бивший 2-ри пеши Струмски полк поручиците: Манов и Големинов, подпоручиците: Бобев, Кънев, Панев, Тасев, Русков и портупейюнкера Пчеларов;

от бивший 1-ви артилерийски полк капитаните: Гребенаров и Стоянов, поручиците: Койчев и Начов, и подпоручиците: Найденов и Амиорков, и софийския военен прокурор капитан Янков;

С арест от един месец:

от 1-ви пеши Софийски на негово височество полк капитан Златинов;

от бивший 2-ри пеши Струмски полк капитан Евстатиев;

от бивший 1-ви артилерийски полк капитан Селяновски;

от 5-ти пеши Дунавски полк капитан Рибаров.

10 Семь лет на ближнем Востоке. Петербург, 1906, стр. 332.

11 Тези телеграми са взети из Якобсоновите документи. Ще забележим, че те напълно се схождат с мемоарите на Карцова.

12 По повод на тия слухове Рачо Петров телеграфира на полковите командири в Шумен:

„Подполковник Шиваров ще заседава днес в 2 часа подир пладне в Главния военен съд под председателството на военния министър, гдето ще се решават въпроси из военносъдебния устав. Мене ме удивлява, че има дотолкова подли и мерзки личности, които могат да се решават да пращат такива слухове. Не зная кой от вашия гарнизон е под следствие, но доколкото аз зная, такова нещо няма. Паприков ще ви обясни всичко. Неговото отиване в Русе, Шумен и Варна има единствената цел да разувери офицерството в лъжливите слухове, които се пръскат, и да им обясни истинския вървеж на работите у нас. Даже не е ставало дума в министерството за превождание на някого от вас.“

13 Русите.

14 Заповедта до Рачо Петров гласеше:

„Предписвам ви, господин майор, да тръгнете още днес и отидете във всичките градове на княжеството и след като разкажете на г. г. офицерите положението на работите, да им укажете как те трябва да водят себе си, за да може да се извади страната от настоящето положение.“

15 Независима България, 21 септември.

16 Независима България, 21 септември.

17 Независима България, 24 септември.

18 Новое время, 7 октомври 1886.

19 По рапорта на Рачо Петрова до военния министър.

20 Цитираме думите на Каулбарса буквално тъй, както са предадени от кореспондента на Новое время, 10 октомври 1886.

21 Новое время, 10 октомври 1886.

22 Дружината на Мандаджиева беше от Плевенския полк, който се командуваше от Маринова.

23 Невероятно е, че руският кореспондент тъй открито е пишел за въстанието, готвено с участието на Русия. Ние цитираме дословно неговите думи от дописката му от Свищов, обнародвана в Новое время, 13 октомври 1886.

24 Драндаревски бе преместен от Варна в Русчук; той командуваше Дунавския полк на мястото на Блъскова.

25 Рачо Петров, който тръгна от Свищов на 25-и вечерта и пристигна в Русчук сутринта на 26-и, телеграфира Николаеву:

„Снощи е имало пратеник тука от Шуменския гарнизон с писмо за начина на действията за гарнизоните и се е чело в събранието на офицерите под председателството на Филова. Но тука офицерите съгласни, че трябва да се поддържа правителството и ще се стараят с всичките си сили да поддържат порядъка.“

26 Телеграмата от Паприкова до Рачо Петрова. Паприков току-що бе пристигнал от Варна в Русчук, а Рачо Петров бе вече заминал за Шумен.

27 Из същата телеграма на Паприкова.

28 Славянин, 23 септември, който се издаваше в Русчук от Т. Х. Станчев.

29 По разказа на Мантов.

30 Загоров се бе върнал на 25 септември в Разград, отдето телеграфира Стамболову:

„Сега офицерството от тукашната дружина ми даде честна дума за вярност на правителството и отечеството.“

31 По разказите на Кожухаров и Рачо Петров, и двамата очевидци.

 

i Вероятно авторът има предвид намеренията на Каулбарс да се създаде обстановка на брожения в страната, за да се състави общо впечатление от необходимост от външна намеса. Но дори и в най-необузданите си амбиции Каулбарс не би дръзнал да се надява да става „диктатор в името на Русия“. Явно обаче, че неговите позьорства и бруталности създават добра почва за емоционалната достоверност на подобно предположение от страна на тогавашните съвременници. Неговите „съвети и предупреждения“ към „неблагодарните българи“ често стигат до заплахи, в които евентуална въоръжена акция от страна на Русия или Турция са главният аргумент за натиск.горе

ii Авторът преувеличава пълномощията на Каулбарс и значението на неговото мнение в решението на руското правителство по „българския въпрос“. Дневникът на Ламсдорф свидетелствува, че цялата външна политика на Русия се провежда лично от императора. Самият министър на външните работи Н. Гирс неведнъж изразява решително несъгласие с грубостите на Каулбарс в България, но последният се ползува от безрезервната подкрепа на М. Н. Катков. След провала си в България Каулбарс става символ на авантюрите на руския царизъм на Балканите.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух