напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



IV. Война с ноти между Каулбарса и Регентството


Изборите за Велико народно събрание. — Скандалът в София и трагедията в Дупница. — Нападки на печата против Русия. — Заговори против Регентството. — Каулбарс в Русе. — Революционни настроения в Русе, Шумен и Видин. — Остър разговор между лорд Идеслей и руския посланик в Лондон. — Гадбан ефенди на сцената. — Из дневника на Стамболова. — Клиперите.

 

Откакто бе учредена българската държава, за трети път щеше да се свиква Велико народно събрание; но по-рано тоя голям съвет на нацията не бе имал такова съдбоносно значение, както сега. По-рано се касаеше за съставянето на конституцията или за нейната защита; сега щеше да се решава въпросът за самото съществуване на България. Великото народно събрание се свикваше като върховно оръжие срещу чуждата намеса; но в случай на неуспех това оръжие можеше да се обърне срещу България: тогава законът можеше да погуби свободата.

Правителството имаше всички основания да вярва, че победата му ще бъде голяма. Населението, уморено от борби, щеше да върви инстинктивно с властта, понеже чакаше от нея въдворение на спокойствието. Интелигенцията в грамадното си болшинство бе пропита с националистически дух. Русофилите бяха предварително отчаяни; от законните средства те не очакваха никакво разрешение на кризата; всичката им надежда бе в един военен бунт или в една руска окупация. Освен това навсякъде, дето бе минал, Каулбарс препоръчваше на руските партизани да се въздържат от гласуване.

При всичко че имаше всичките шансове за себе си, правителството не пренебрегна никаква мярка, за да осигури своята победа. Освен окръжните до партийните бюра разпратиха се и до администрацията, и до военните най-строги наставления.1 Д-р Стоилов дигна на крак и прокурорите.

Единственото средство, пишеше им той, за да се избави страната от неизвестността, в която е поставена от неотдавните грозни и предателски престъпления на неколцина хора, е по-бързото избирание на господар на вакантния български престол. Затуй вярвам, че вий ще оцените важността на предстоящите избори и ще положите всичкото си старание за точното и строго изпълнение на законите, като вземете законните мерки против всички ония, които би се опитали да побъркат реда в държавата и да компрометират независимостта и свободата на България чрез нарушение на законите.

Опасението от смущения, което прозира от това окръжно на д-р Стоилова, бе предизвикано от многобройни донесения за агитацията на руските агенти между населението: установено бе, че в някои русофилски центрове се приготовлявали скандали за изборния ден. Присъствието на руски поданици в големите градове, които изобщо служеха на консулствата за агенти, усложняваха значително положението, тъй като поради режима на капитулациите полицията не смееше да действува спрямо тях енергически. Трябваше да се внуши на тях, че тоя път властите няма да се шегуват. Но за да няма повод Русия да се счита обидена, на 27 септември Начович отправи до всичките агенти една нота, с която ги молеше да предупредят поданиците си да стоят настрана от изборната борба. Той добавяше, че „чужденците, които биха се намесили в изборите, ще бъдат екстернирани“.

Всичките агентства посрещнаха тая нота равнодушно; само руското възрази, защото чувствуваше, че тя бе насочена срещу неговите намерения. Същия ден Неклюдов писа на Начовича:

Господине министре,

Повръщам ви тук приложената циркулярна нота, която сте счели за необходимо да ми отправите с днешна дата.

Считам за свой дълг да ви предупредя, че представителите на руското правителство в България ще съумеят да защитят своите поданици против всяко насилие на властите, тъй както са съумели да държат поведението на руските поданици, живущи в България, в границите на най-строга законност.

Неклюдов не бе се задоволил с тоя протест: той реши да скъса в знак на угроза всякакви отношения с министерството.

Имам чест да ви предупредя, господине министре — добавяше той, — че до получаване на инструкции от генерал Каулбарса относително подигнатия от вас инцидент, всяка размяна на ноти се спира между руското императорско дипломатическо агентство и българските управници.

Той казваше: в руския текст — „правители Болгарий“; на френски — „les gouvernants bulgares“. С това искаше да подчертае фактическия характер на една власт, непризната от Русия.

Неклюдов съобщи своя отговор на всичките членове на дипломатическото тяло; той го мотивираше „със заплашителния тон на тази нота2, съвсем непристоен спрямо представителите на Русия“, и с нейното съдържание, което било противно на „действующите договори и капитулации“.3

Опасенията на правителството се сбъднаха на другия ден; само че действующите лица не бяха руски поданици, а шопи от софийските села.

Когато те идвали в София, руски агитатори ги срещнали вън от града и им казали: „На вас не ви трябват избори, а Русия. Русия не ще данък, Русия не ще реквизиции, Русия няма да взема войници.“ Набрали се тъй около 150 шопи. Агитаторите ги повели към руското агентство — разказваше сетне на полицейското дознание един от шопите4, — те ни въведоха и си взехме по едно дърво оттам; а гавазите донесоха триони да ги издяламе.“ Според официалната версия тук сам Неклюдов им държал реч, в която им изложил мотивите на руската политика в Изток. Това обаче не се потвърдява от никой свидетел. Най-вярното е, че съществените думи са били казани от гавазите.

Въоръжени със сопи 150-тях шопи, странен доброволчески отряд на руското агентство, се упътиха към изборното място. Тук бюрото беше вече съставено; то бе в ръцете на либералите. Насъсквайки се с викове, шопите се нахвърлиха върху тях и почнаха да чупят урните. Настана схватка, която трая няколко минути. Дотърча и полицията. Шопите, чувствайки се меншество, хвърлиха сопите и удариха на бяг. Преследвани от публиката, те се скриха в руското агентство.

Тук те се разположиха като на стан. Гавазите им донесоха хляб и сирене. В двора биде настанена една бъчва с ракия, от която всеки отиваше да си точи. Един от шопите забелязваше в своите показания, че ракията била лоша, понеже съдържала много спирт. Между туй стотина любопитни стояха пред консулството и гледаха какво става в двора. Шопите, полупияни, се доближиха до решетките на улицата и почнаха да закачат публиката. От приказки работата дойде до бой. Шопите взеха от двора дърва, камъни и почнаха да ги хвърлят. От улицата им отвърнаха със същото. Тогава един от гавазите, някой си Васил Черногорецът, извади револвера си и гръмна по направление на улицата. Последваха след това други вистрели. Един куршум удари коня на поручик Фичева, помощник на военния комендант. От гърмежите се набра голяма тълпа. Фичев, буен човек, сега съвсем освирепял, искаше да насили вратата на консулството и да сече. Д. Ризов се намеси в тоя момент и го задържа.5 После дойде една рота войска, която разпръсна тълпата и окръжи консулството. Привечер шопите излязоха; ротата ги заведе в казармата на І-ия пехотински полк. По пътя и в казармата бидоха бити немилостиво.

Стрелбата на шопите от двора предизвика един инцидент и в дипломатическото тяло. Няколко куршума бяха се забили в английското агентство, което бе съседно с руското. Веднага Неклюдов писа на Ласелса, за да се извини, като казваше, че това били само два вистрела. Ласелс отговори на руския дипломат, че писмото му трябва да е било сигурно писано в промеждутъка на „двата вистрела“ — и другите.6

На 28 октомври, в самия ден на изборите, Начович получи от Неклюдова две ноти. Едната гласеше:

По заповед на генерал барон Каулбарса подновявам писмените отношения между руското дипломатическо агентство и Българското министерство на външните работи, за да ви съобщя енергическото порицание, изразено от генерала по повод съдържанието и формата на окръжната нота, от която ми съобщихте един екземпляр вчера с №4352.

Другата нота заявяваше, че руското правителство счита изборите за незаконни и неимеющи в неговите очи никаква стойност.

На 29 септември Неклюдов изпрати трета нота, с която протестираше за нападението, което било извършено с камъни от тълпата върху руското агентство, и за побоя, нанесен на шопите.

Начович му отговори също с три ноти: две на 1 октомври, една на 2-ри. Нотите, писани от Вернанца, са образци на дипломатически стил. Те бяха толкова спокойни и достолепни, колкото руските бяха нервозни.

Нотите на Начович съдържаха за ползуването на руските дипломати кратък курс по държавното право. С първата нота той казваше на Неклюдова:

Колкото се касае за „енергическото порицание“, което негово превъзходителство генерал барон фон Каулбарс ви е натоварил да ми изразите от негова страна, имам чест да ви моля, господине управляющи, да благоволите да осведомите негово превъзходителство, че българските министри могат да получават порицания само от народното представителство, както е установено във всичките конституционни страни.

Втората нота обясняваше коя власт може да се произнася върху законността на изборите и излагаше един коментар върху постановленията на конституцията по тоя въпрос. С третата нота Начович изпращаше правителствената версия върху постановленията на конституцията по тоя въпрос.

С третата нота Начович изпращаше правителствената версия върху случката с шопите, като забелязваше, че смутителите на обществения ред не заслужавали покровителството, което им оказвало руското агентство.

В провинцията изборите минаха безбурно. Само в Дупница стана едно кърваво приключение; но по жестокост и по грозота то надминаваше всичко, видено досега в нова България.

Скандалът и тук биде започнат от русофилската партия. Той бе скроен отпреди няколко дена. От околните села бяха доведени още вечерта най-буйните хора, на които бе дадено наставление как да действуват. Планът се изпълни точно. На часа осем сутринта, когато се съставляваше бюрото, селяните, събрани наоколо, почнаха да дигат шум и да викат: „Нечеме избори! Сакаме Русия.“ Народният представител Грънчаров стана да възразява; в това време тълпата, предвождана от агитаторите, отиде да нападне участъка, дето неколцина русофили бяха арестувани. Първия път стражарите успяха да я отблъснат; но тя се повърна пак, въоръжена със сопи, с камъни, с револвери, нахълта в участъка със сила, грабна арестуваните и ги доведе триумфално на изборното място. Между туй Грънчаров се вдигна пак да държи речта си, но тълпата не искаше да слуша никакви увещания и заглушаваше думите му. Дрезгавите гласове на агитаторите ревяха: „Нечеме старите депутати. Те правиха война със сърбето и сакат сега да се биеме с Русия. Заради ним плащаме данъци, а Русия данък не взима.“ Разярена, тълпата нападна сега бюрото, чупейки каквото й паднеше на ръка. Членовете на бюрото избягаха: някои се скриха в околните къщи; други се пръснаха по лозята. Едно отделение от десет войници довтаса след това, но тълпата ги посрещна с камъни, принуди ги да отстъпят. Тогава тя се упъти отново към участъка. Стражарите я посрещнаха с няколко залпа, дадени във въздуха: това я ожесточи още повече, без да я уплаши. В участъка тя намери околийския началник Димитров, почна да го бие, смъкна го на улицата. Тук стотини ръце се спуснаха да го разкъсат, викайки: „Дръжте го бре, още не е псовисал!“ Полумъртъв, доведоха го до телеграфната станция, качиха го горе, пак го свалиха. Ужасната процесия продължи сетне към реката. Хванаха Димитрова за краката и го повлякоха. Той бе вече в безсъзнание. Униформата му бе раздрана; от всички страни на тялото му шуркаше кръв; главата му бе разглобена: тя отскачаше по калдъръма и мозъкът му се пръскаше по улицата. А тълпата, полудяла от яростта на разрушението, ревеше: „Да живее руският цар!“ Когато стигна до каменния мост, тя хвърли своята жертва в реката. Някой забележи: Още не е умряло проклетото куче!“ Но той бе вече издъхнал. Почнаха се сега гаврения с трупа. „Как си, г-н началник?“ — викаше един. „Русия нечеш, а?“ — подхвърляше друг. Трети се оплакваше: „Изедохте ни веке! Оня ден финансовият ни зема 150 гроша. Нá сега левове!“

Тоя разговор с мъртвеца трая няколко секунди.

Сетне побеснялата сган тръгна да дири другите врагове на Русия. В една къща до училището се бяха скрили народните представители Хр. Зограф и Х. Грънчаров, учителят Папукчийски. Тълпата ги намери на тавана, хвърли ги на пода с главата надоле и ги доби със сопи. На Грънчарова забиха ножове в главата, разпориха му корема. Някой извика: „Гледайте бре колко е той набрал от нашата пот!“

Ужасното дело трая три часа. Сетне настъпи пълна анархия. Тълпата обикаляше улиците, сеейки ужас по пътя. Почна се пиянство; завиха се хора. Никой не смееше да вдигне труповете. Националистите се бяха затворили по къщята си, чакайки последния си час. Кознички, гонен от тълпата почти до селото си, успя да се спаси само благодарение на бързината на своя кон.

Чак привечер пристигна от Самоков един ескадрон и въдвори ред. На другия ден се почнаха арести; но главните виновници бяха избягали. Повечето от тях можаха да се домъкнат в София; тук вече се скриха в руското агентство.7

Произшествията в Дупница произведоха по цяла България потресающе впечатление. Всички предугадиха, че те са дело на руската политика, плод на Каулбарсовите агитации, начало може би на нови трагедии; и страшен бяс облада душата на националистите, които виждаха как без свян и без препятствие един чужд агент тласкаше българите към братоубийство. В един трогателен некролог, поместен в Славянин, Захари Стоянов напомнюваше и за други жертви на руската политика и заръчваше на убитите в Дупница:

Поклон на дяда Райча и на поп Ангела!8 Кажете им: „И ние паднахме от руска рубла! Утешете Раковски, Хаджи Димитра, Ботева, Бенковски, Левски, Ангел Кънчева, Любена, Волова, Каблешкова и др. Кажете им, че България живее, че тя тлее в лицето на всякакви барски слуги, че тя ще издъхне със свети думи на уста: „Свобода и независимост!“

Редакторът на Независима България Д. Петков изрази своята болка с още по-голяма ярост.9 „Паднаха те жертва на руските рубли!“ — се провикваше той и сетне продължаваше:

Радвайте се прочее, братя православни руси! Радвайте се, че успяхте поне в едно място да възбудите брат против брата и да произведете кръвопролитие.

Радвай се и ти, сатана с пагони и генералски мундир, който се наричаше Каулбарс и който дойде у нас да насъскваш брат против брата. Иди, иди, сатана, и се похвали на своя господар да ти окачи някой орден! Иди му кажи, че сенките на тия жертви ще го преследват и в гроба му... Кажи му, че за да пороби тоя народ, той трябва да гази по неговите трупове.

Кръвта на поп Ангела, Хр. Грънчарова, Хр. Зографа, Папукчийски и Димитрова няма да го остави спокоен никога. Комка когато вземе той, ще трепва (царя) и ще си припомнува кръвта на тия мъченици. Злото, което се старае да стовари на българските глави, да даде бог на неговата глава да се стовари. Три дни като пребита котка да се влачи и тогава да пукне.

А вам, мъченици за своята независимост, лека ви пръст! Разкажете на умрелите, че сте убити от руския цар, от руски рубли.

Само във време на Френската революция санкюлотите говореха с тоя език за европейските монарси; в ново време за подобни апострофи няма пример. Няма пример обаче и за поведението на Каулбарса и неговите агенти. Те вече без никакво стеснение прямо проповядваха бунт на населението. Във Варна руският консул викаше селяните от улицата и ги питаше: „Плащате ли данък? Ами защо плащате? Нали знаете, че сега нямате княз?“ Той поръчвал, когато пристигне Каулбарс, да дойдат във Варна на тълпи със сопи в ръце, да окачат черно платно на една върлина и да викат пред консулството: „Не щеме това правителство! Искаме Русия!“ „Ако някой ви срещне, казваше ми той, и ви говори да се върне назад, ударете със сопите, без да гледате кой е!“10

Управляющият окръга Петев се оплака на консула от тия агитации и му заяви, че снема от себе си всяка отговорност за последствията; консулът обаче, като прочел писмото, изругал разсилния, който го донесъл, и го изпъдил.

Посрещането на Каулбарса далече не бе тъй триумфално, както го бе мечтал консулът, и на 1 октомври Каулбарс замина обратно за Русчук. Тук той установи за известно време своята главна квартира поради близостта с Видин и Шумен, върху които той още разчиташе.

В Русчук имаше отново вълнения между военните. Филов се обявяваше вече открито против Регентството. По града се бе пръснала мълва, че гарнизонът чака да се върне Каулбарс, за да прогласи формално революцията. На 2 октомври д-р Вачов, д-р Жечков и З. Стоянов повикаха Радославова на апарата. Почна се по телеграфа следният разговор:

Те. „Казват, че тази вечер щели да обсадят телеграфа, също и управлението, да буйствуват, това подир пристиганието на Каулбарса. Филов постоянно се намира при Каулбарса и възможно е да са устроили това нещо с някои малки офицерчета. За тоя предначертан скандал ни съобщи сега Мантов и отиде да търси полковия, за да се земат мерки, или имаше надеждата на дружинните командири, че ще отстранят този скандал, но положително не можем каза. Каквото стане, ще съобщим. Беше най-добре да се изпрати една дружина от Търновский полк тук, за да държи равновесието, ако намирате за добре, може и сега да стане разпорежданието за предпазване на злото.“

Радославов. „Кажете управителю да бъде нащрек с полицията. Споразумейте се с Драндаревски; Филов е отстранен. Приятелят11, предполагам, е избрал (Русчук) център за действие. Следете добре. Не се оставяйте само на военните.“

Те. „Имахме и друго да приказваме, но от това известие се смутихме. Ако можете, кажете ни числото на депутатите от наша страна.“

Радославов. „Имаме избрани всичко 524, от които 470 души чисто наши. Какво се смущавате така? Работете, господа, енергически. Отечеството има нужда от вашето съдействие. Малодушието няма да помогне.“

Те. „Добре. Сбогом. Отиваме да работим.“

По настояване на Радославова Филов биде наистина временно отстранен. Командуването на бригадата биде поверено на капитан Драндаревски, известен по своята решителност и по националистическия си фанатизъм. Всичко това не мина без инциденти. При предаването Филов издаде един приказ по бригадата, който бе оскърбителен за военния министър. Николаев го наказа с 15 дена арест. Филов, който бе старши по служба, му телеграфира от своя страна: „Арестувам ви на 20 дена домашен арест за произвол.“ Тази оригинална преписка се завърши с едно ново наказание на Филова на един месец арест.12

В същия ден бе уволнен от командуването на ІV бригада и арестуван за неопределено време подполковник Шиваров, който бе си заминал от София без разрешение.13

Между туй от руското консулство в Русчук продължаваха опитите за революция. Либералите съобщаваха на Радославова:

Между войската главно е, че се пъхват Блъсков и Дерманчев, а Филов подстрекава; Каулбарс е в постоянно сношение с последний. Файтони са откупени уж за път, а още никакво разпореждание няма. Той стои в консулството, малкото цанковисти го посетяват един по един и пръскат слухове, че ту за Букурещ, ту за Търново уж ще върви.

Слуховете се пръскаха, за да се заблуди властта; тя обаче бдеше зорко. Мантов упражняваше върху града страшен надзор, плашейки света толкова със своя ръст на исполин, колкото и със своята репутация на свирепост. Захари Стоянов от своя страна подигаше духа на населението чрез своя оптимистичен смях. В хумористическите писма, отправени чрез Славянин до Каулбарса, той подиграваше с безпощадна и весела ирония руските дипломати в княжеството. Когато се извърши превратът в 1881 г., казваше той, Ернрот и Хитрово твърдяха, че това ставало по волята на руския цар: излезе сетне, че било лъжа. Сорокин заявявал в Пловдив, че на императора било противно да произнесе името на Румелия: когато се извърши Съединението, оказа се, че и това било лъжа. От всичко това Захари вадеше заключението, че на руските дипломати не трябва много да се вярва.

Тогава, генерале, заявяваше той14 на Каулбарса, да ми бъде простено, но като имаме пред очи миналото, да не би и твоя милост да си разбрал янлъш волята на царя, т. е. и вие да поизлъгвате тук-там като Сорокина, Хитрово и Ернрота?

... Ако бяхте казали човешки, че свободата на България си остава непокътната, че волята на Русия е, щото Батенберг, право или криво, веднаж намразен от Русия, не може да бъде избран вече, и пр., и пр., то аз ви уверявам, че подир вас щеше да тръгне всичко честно и патриотично.

Противоречието между произхождението на Каулбарса, балтийски немец, и претенциите му да командува в България от името на славянството не можеше да бъде забравено в тази дипломатическа история, писана ден по ден от един фейлетонист. Захари го запитваше:

... Най-после, генерале, вашето име — Каулбарс — май не прилича на славянско, казват, че сте били калéн и варен немец, а немците, както казва вашият Катков, са заклети врагове на славянството. На коя черква ходите? Истина ли е, че вие сте протестантин?

Тоя популярен хумор, груб, но пълен с краски и с движение, склонен пряко мярката към карикатури, но верен в основата си — тоя хумор на един дълбок психолог, който умееше да приказва с езика на народа, будеше по България широк радостен смях и разпръскваше тревогите от неизвестността на утрешните дни. А нужно бе някой да разсмива България, защото събитията взимаха все по-неблагоприятен вид и една катастрофа изглеждаше близка.

Докато в Северна България Каулбарс простираше между Русчук, Видин и Шумен мрежата на един военен бунтi, в Южна България Игелстром организираше за народно въстание русофилската маса. Партията на лъжесъединистите беше всецяло в услугите на руското консулство. Многочислена, дисциплинирана, фанатизирана също, тя разпространяваше революционната агитация много ловко. При все това властта бе в течение на вътрешните приготовления. На 26 септември някой си Б. Иванов, арестуван в Стара Загора, откри на прокурора един обширен план. Движението щяло да почне чрез чети. Устройвал ги един стар войвода на име Георги, родом от Панагюрище. Един македонец, именуем Ефрем Димитров, живущ във Варна, намерил във Варна, Русчук и Свищов хора за четници. Сам войводата щял да дигне една чета от Пловдив; в Търново и Орхание щял да събере момчета друг македонец, Ставре Симеонов. Русчушката и свищовската чети щели да ги командуват Димитър Паница и Стефо Македончето. Руското консулство в Русчук щяло да плаща на всекиго по 90 л. т. Четниците щели да бъдат въоръжени с пушки „Мартини“. Сборният пункт на четите щял да бъде върхът Св. Никола, на Шипка; датата на въстанието — 27 октомври.

Какъв бе в тоя разказ делът на хайдушкия романтизъм и делът на истината? Администрацията вярваше, че всички тия подробности са верни. В Южна България владееше поради това голямо смущение. На 6 октомври д-р Стоянович повика от Стара Загора Радославова, за да му опише положението. Заведе се между тях следният разговор.

Д-р Стоянович. „Тези дни се съгледа едно извънредно агитационно движение от страна на опозицията в града и околията. Известно ви е какво е и защо настроението на населението у нас и колко малко трябва да се то възбуди към незаконни дела; заради това аз мисля, на това също мнение е и управителят Дагоров, че трябва да се туря Ст. Загорският окръг във военно положение. Този последният вярвам да ни телеграфира и сам. Какво ще прикажете?“

Радославов. „Там имате войска. Управителят нека се споразумява с полковия и нека му съобщава редовно всичко. За военно положение няма нужда; администрацията не трябва да спи.“

Д-р Стоянович. „При всичко туй аз мисля, че обявяванието окръга във военно положение би било необходимо за по-голяма сигурация. Пак ваша работа да направите, както намерите за по-добре.“

Радославов. „Сега е дълг на всички български патриоти да положат труд за запазвание без извънредни мерки независимостта си. Нека Дагоров внимава добре и няма да се случи нищо особено, уверен съм.“

Д-р Стоянович. „Възможно ли е да ми съобщите нещо по хода на работите ни?“

Радославов. „Работите отиват добре. Великото събрание е свикано в Търново за 25 октомври.“

Удивителен е оптимизмът на Радославова през всичките тия събития. В никой момент той не изгуби своето хладнокръвие и своята вяра. Той крачеше край пропастите на историята, както сомнамбулистите вървят по стрехите ноще: без представление за опасността.

Ходатайство, за да се обяви военно положение, Радославов получаваше и от Пловдив. Тук положението бе извънредно напрегнато. В къщата на Найден Геров, руски поданик, и у русина Новицки се държаха всяка вечер тайни заседания, на които присъствуваха русофилските водители: М. Маджаров, Ив. Ст. Гешов, Д. К. Попов и др. Бе образуван един таен комитет, който действуваше под ръководството на Игелстрома и със средства на руското консулство. Властта знаеше за тия събрания на съзаклетниците, но не можеше да улови никакви доказателства. Най-сетне тя се реши да действува без външен повод: на 4 срещу 5 октомври бидоха арестувани Ив. Ст. Гешов, д-р Хаканов, Д. К. Попов. През нощта те бидоха приведени със затворени очи в стария конак и бити. Вследствие оплакването на Ст. Гешов и тъст на д-р Хаканова, окръжният управител П. Димитров заповяда на градоначалника да проведе дознание, но градоначалникът отказа, понеже делото минало в ръцете на следователя. По тоя побой се заинтересуваха и консулите, без обаче да могат да направят нещо в полза на жертвите. Макар военното положение да не бе формално обявено, всичката власт бе в ръцете на капитан М. Савова, комендант на града, който не държеше сметка за никаква чужда намеса.

Въпреки това че опозиционното настроение бе най-силно в Тракия, че масата там бе по-наклонна към революционна инициатива — поради традицията от бившите въстания, — големите безпокойства на правителство идеха от Северна България, дето заговорът продължаваше по гарнизоните. В Свищов запасният поручик Константинов бе образувал таен комитет, към който принадлежеше повидимому и дружинният командир Мандаджиев. Във Видин почти всички големи военачалници бяха минали на руска страна. На 8 октомври тук пристигна капитан В. Тодоров, воински началник от Лом. Той бе организирал бунта в своя район и идеше да се споразумява с Видинския гарнизон. Вечерта се събраха той, Любомски и Белинов, за да обсъдят въпроса. Присъствуваше и секретарят на руското консулство Гранаулт. Белинов бе на мнение, че във Видин нищо не може да се направи, тъй като настроението на гарнизона не било благоприятно. Тодоров и Гранаулт настояваха при все това да се действува, разчитайки на това, че гарнизонът ще се увлече подир Шумен. Съвещанието не доведе до никакъв резултат; отложи се за другата вечер. През деня обаче пристигна от София заповед за арестуването на Тодорова, който едва успя да избяга в Калафат.15

Няколко дена подир това дойде във Видин един пратеник на Шуменския гарнизон, капитан Кожухаров. Той бе ходил в Русчук, за да се споразумява с Филова, но замина бърже оттам, защото Драндаревски бе му влязъл в дирите. Във Видин Кожухаров очакваше да види един град в навечерието на революцията; срещна, напротив, само омърлушени лица.

Видях се с Любомски, разказва Кожухаров16; той ме предупреди, че щял съм да бъда арестуван, и ме посъветва да се върна обратно в Шумен. Каза ми да безпокоим Регентството и ако е възможно, да дигнем бунт. „Трябва, заявяваше той, да се избавим от Николаева и Муткурова.“ Когато заговорихме за Видин, той отсече: „Тук нищо не можем да направим.“ Белинов ми държа същия обезсърчителен език. „С тукашния гарнизон, каза ми той, бунт не може да се вдига. Моят авторитет е разколебан, откакто бях в София."17 Тъкмо тогава се получи телеграма, че го местят в Търново. Получи се тоя ден и друга една телеграма: тя се отнасяше до моето арестуване. Опитах се да избягам с лодка по Дунава, но не успях.

Кожухаров биде задържан два дена във Видин и оттам изпратен под конвой в София.

Тоя нов арест можеше да възбуди още повече съзаклетниците от Шуменския гарнизон и да ги предизвика към революция: той ги съкруши. Освен Козарова, който бе решителен човек, и Людсканова, който можеше да се ентусиазира, всичките други водители на заговора бяха със слабо сърце. Диков, тежък ум, се изтощаваше в мудни умозаключения и парализираше всичко. Той не бе човек нито на големите пориви, нито на големите планове. Храбър — да, но като войник; един от тия войници, които мрат охотно в един пристъп и се слисват пред един митинг. В заговора той се увлече малко по малко от другарство, от стеснение към другите, под натиска на тая инстинктивна солидарност, която поробява пасивните натури. Но когато видя, че кризата вече наближава, че около него младите офицери на полка роптаят, че обръчът на законната власт се вие се´ по-тясно около Шумен, той се уплаши. Арестуването на Кожухарова го отчая съвсем. Но да се върне назад бе сега невъзможно: нито другарите му щяха да му простят, нито русите. Той можеше да излезе от заговора само като излезе от войската. Той подаде прошение да го уволнят и на 11 октомври оставката му биде приета. Козаров и Людсканов последваха неговия пример.

Макар и уволнени, тримата командири стояха още начело на полковете. Заговорът формално не бе разтурен. Те се събираха тайно, крояха планове по инерция. В София впечатлението бе даже, че тъкмо сега, когато началниците на Шуменския гарнизон бяха скъсали законните си връзки с правителството, ще бъдат най-много изкушавани да се възбунтуват. Тревогата бе тъй голяма, че сам военният министър замина за Шумен.

Николаев пристигна на 14 октомври. „Вечерта, разказва той, свиках офицерите. Четох им нотация. Казах им: който иска да води политика, нека си хвърли погоните.“ Тогава поручик Ив. Москов стана, скъса погоните си и ги хвърли под краката ми, като ми каза: „Нá ви ги, можете да си ги земете!“ Аз скочих и извиках с ярост: „Ето резултата от агитациите! Погоните, гордостта на България, се тъпчат от самите офицери!“ Москов си излезе. Подир него тръгнаха и неколцина други. Моментът бе много критически. Настана голяма тишина. Всичките бяха вперили очи в мене. Да бях здрефил за минута, изгубен бях. Аз казах няколко строги думи, но без да заплашвам: напротив, успокоих ги. „На миналото, казах аз, трябва да се тури точка. Нека да забравим всички раздори и от утре да си почнете военните занятия. Политиката оставете на министерството.“ На другия ден арестувах Москова, без никой да се опита да го защити. Докато бях още в Шумен, новите командири взеха полковете.“

Новите командири бяха: капитан Лудогоров — на Преславския полк; капитан Кърджиев — на кавалерийския; Рясков — на артилерийския.18 Бригаден командир на мястото на Шиварова биде изпратен капитан Велчев. По тоя начин опасният гарнизон — терорът на Регентството, надеждата на Каулбарса, изкушението за Северна България — мина изцяло в ръцете на националистическото офицерство.

Успоредно с тая тъмна и глуха борба с несигурните гарнизони правителството трябваше да води и една дипломатическа борба с Русия.

 

На 29 септември, деня на изборите, Начович посети Ласелса и поиска помощта на Англия, за да се тури по-скоро край на междуцарствието. „Вчерашните произшествия, каза той, и враждебността, която руските консули открито раздухват в страната, правят едно помирение с Русия безнадеждно и налагат необходимостта да намерим веднага едно разрешение на българския въпрос. Правителството би могло сега да свика немедлено Великото народно събрание, за да избере един наследник на княз Александра, но това би било безполезно, докато не ни е известно името на кандидата, който би бил одобрен от великите сили.“19 Начович заяви, че същата постъпка е направил конфиденциално и пред другите агентства в София с изключение на руското.

Още на другия ден, 30 септември, лорд Идеслей отправи до английските поданици в Берлин, Париж, Виена, Рим и Цариград едно окръжно, с което ги питаше: Какво впечатление са произвели случките в руското агентство в София? Как се гледа на молбата, отправено от Регентството до великите сили за разрешението на кризата?20

Отзивите бяха съвсем неутешителни. Турският министър на външните работи смънка, че ще се съветва с колегите си; Калноки каза, че засега не бил наклонен да отправя нови предупреждения към Русия; в Париж на английския посланик вместо отговор зададоха въпроса: „Знаете ли какво мислят в Берлин?“ Ди Робилант забележи: „Трябва да се пита Бисмарк.“ А Бисмарка английският посланик не можа даже да види.21

Европа се отдръпваше от българския въпрос и Англия пак остана лице с лице срещу Русия. На 2 октомври лорд Идеслей повика в министерството руския посланик фон Стаал и има с него крайно нервозен разговор.22

— Аз бях прав — каза му той, — като забелязах още отначало, че Каулбарсовото поведение в неговата мисия бе насочено повече да раздразнява, нежели да усмирява. Неговият език има повече тон на команда, нежели на съвет. Опитът показва сега, че той произведе само възбуждение и омраза. Похватите на тероризъм, проявени в последните избори, произхождат прямо или косвено от страна на опозицията и изглежда, да са били насърчавани от руските власти.

Като илюстрация на своите твърдения лорд Идеслей посочи на сцените, станали в двора на руското агентство през деня на изборите.

Посланикът го прекъсна, за да му забележи, че за тия сцени имало разни версии. Лично той знаел за тях само това, което чел по вестниците.

Лорд Идеслей пак се повърна на Каулбарса.

— Поведението на генерала — каза той — може да се осъди по две причини: първо, защото се опитва да застрашава българите при упражнението на техните конституционни права, и, второ, защото иска да установи в княжеството една отделна руска власт, която е една обида (affront) за другите сили, участвующи в Берлинския договор. Не зная доколко езикът, който държи генералът, е негов и доколко той изразява заповедите на неговото правителство, но във всеки случай аз не мога да не кажа, че то е недопустимо.

„Г-н де Стаал, пише лорд Идеслей, каза пак, че за езика, държан от Каулбарса, не знае нищо повече от онова, което видял в печата; че по негово мнение генералът вършел всичко на своя отговорност.“ След като пожертвува по тоя начин Каулбарса, посланикът каза няколко думи, за да защити неговата мисия. Той напомни специалния интерес, който Русия имала в княжеството, създадено с руски жертви.

— Русия — каза той — се старае да предпази България от анархията и тероризма, както Англия се грижи да поддържа ред в Египет. Той протестира още веднъж и против похватите на генерал Каулбарса. Между туй посланикът му съобщи, че Русия е решена да не признае законността на изборите за Велико народно събрание.

В същия дух руските посланици говориха пред всичките велики сили. Европейските кабинети, които виждаха, че Русия усложнява положението и пресича всяка възможност за разрешаването на българската криза, посрещнаха зле това съобщение. Ди Робилан забеляза на руския управляющи барон фон Мейендорф, че би било по-съгласно с общоевропейския интерес и по-практично за Русия да посочи тя един кандидат на българите, вместо да оспорва валидността на едни избори, които са станали сравнително много спокойно.23

Докато, от една страна, съветваше Русия да бъде примирителна, ди Робилант предупреждаваше Регентството да бъде благоразумно. Той пишеше на италианския дипломатически агент в София граф де Соназ (4 октомври):

Ако постъпките на правителство или на тия на Събранието предизвикат от страна на Русия една окупация и особено ако се заяви, че тя е временна, съмнително е много дали ще се намери някоя от великите сили, която да даде ефикасна помощ на българите, понеже никоя от тях не желае да поеме отговорностите за усложнения, на които би било невъзможно да се предвиди развитието и краят.24

Италианският министър съветваше българското правителство да се държи с „достойно благоразумие“ (dignitoza prudenza).

Между туй Начович съобщи на дипломатическото тяло, че Великото народно събрание е свикано за 15 октомври. Нотата биде изпратена на 4 октомври. Същия ден пристигна в София и турският комисар Гадбан ефенди.

Като онези птици, които хвърчат над морето всякога, когато наближава буря, Гадбан се вестяваше всякога, в навечерието на някой остър момент на кризата. Тоя сириец, комуто носът бе от мукава, имаше чудесен нюх. Дебел и жив, комичен, трагичен, безконечен в своите разновидности, той тичаше — палячо, който би тежал сто кила — по агентствата, по министерствата, хлопаше на всичките врати, обещаваше на едните, обещаваше на другите, лъжеше всички и на всички правеше услуги, без да се знае в кой момент от кого е подкупен.

С пристигането си в София той заяви, че Нелидов и Портата се били споразумели върху българските работи и че той искал сега да помири Каулбарса с Регентството. В действителност той бе натоварен по настояването на руското посолство в Цариград да направи една анкета по изборите.25 Но той си задаваше сам другата мисия, преувеличавайки своята рол, за да може да оскубе и България, и Русия.

Гадбан най-напред посети Стамболова. Стамболов се безпокоеше много за поведението на Портата. Той бе чул, че английското влияние отслабвало в Цариград, че Нелидов завладял постепенно положението в Илдъза. Напоследък султанът се бе даже противил много на назначението на Уайта за посланик в Цариград: това бе вече един много характеристичен признак за настроението на турските кръгове. Уайт биде при все това назначен. Между него и Нелидова щеше да се започне отново дуелът, който те водиха в конференцията по Съединението. Как щеше да се свърши тоя дуел? Без съмнение, Уайт имаше голям престиж пред турците; но и Нелидов представляваше големи традиции. Турция винаги живее под най-последното впечатление на силата; а силата бе повидимому на страната на Русия, която бе изпъдила княз Александра, напук на англичаните. Всички интереси на нейното бъдеще караха Турция да върви по българския въпрос с Англия; всичките страхове на Абдул Хамида му шепнеха да слуша Русия. На коя страна щяха да натегнат везните? От Гадбана Стамболов очакваше да отгатне не цялата истина, защото сириецът бе лукав, но последната диагноза за султановите страхове.

Крайно любопитни бяха свижданията между Гадбана и Стамболова. Гадбан продължаваше безконечно своите посещения, повтаряше едни и същи мисли, едни и същи фрази, врязваше се в креслото със своя вид на хипопотам, рухтеше и чакаше да види Стамболова уморен, за да му изтръгне някоя важна дума, някое обещание. „Много проста май тая хитрост, бележи Стамболов в едно писмо. Това нá се казва левантинска политика.“ От своя страна Стамболов го посрещаше с една смес от фамилиарност и презрение, която разнищваше всичките хитрости на сириеца; понякога той издигаше тона, заплашваше го и го изпращаше зашеметен.

В дневника, който Стамболов е държал през цялото време на Регентството, той разказва подробно разговора си с Гадбана на 7 октомври.

„Вчера, пише той, като дойде при мен Гадбан, каза ми, че той бил пратен от Портата и от султана, за да се споразумее с Каулбарса за някои работи, които се отнасяли до нашите с него споразумения. Аз помолих Гадбана да ми каже и точно определи каква е сегашната му мисия. Той отговори, че още не можел да направи това и че щял да ми съобщи за това след свиждането му с Каулбарса, като ме помоли да не свикваме Събранието, докато той не се окончателно споразумее с Каулбарса. Аз му възразих, че Събранието е вече свикано, че чрез телеграми е съобщено на председателите да отидат в Търново и че за това е съобщено на великите сили и представителите. Остава само да се публикува указът, на който публикацията беше преустановена до идванието му. Да отложим свикването ние не можем; защото няма причини за това нещо да стане, а още нямаме ние сами съставено убеждение, че от това ще излезе някоя полза. Ако отлаганието може да послужи за примирявание и споразумение с русите, ние сме съгласни това да стане, но само за един определен и назначен с нов указ срок. След това още му разказах кои мотиви ни подбуждат час по-скоро да свикаме Събранието. „Вие не бяхте тук, му казах аз. Вие не знаете какви мерки и агитации употребиха русите, за да компрометират правителството и да направят бунт в страната. Пари, продукти, заплашвания, обещания и измама, всичко се употреби от русите, дано само сполучат да направят някои размирици. Ние оставихме Каулбарса да лудее и да опита всички — позволени и непозволени — средства срещу нас; защото вярвахме в нашата популярност и в благоразумието на народа и войската. Знаете ли коя е съкровената мисъл на русите? Те искат да си свикат едно Събрание, което да им е послушен слуга и да избере то руския цар за български цар, и понеже царят не може да дойде тука, то той да си изпрати своя комисар, който всичко да измени и да преобърне България на руска губерния. Това, докато ние сме на власт, няма да позволиме да стане.“

Сетне аз пак попитах Гадбана защо е дошел в София и понеже той и сега ми даде уклончив отговор, то аз му казах: „Вие не искате да ми кажете каква е вашата мисия. Е, добре, аз ще ви кажа какво за нея зная. Вие сте изпратен от Цариград да се произнесете прави ли са нашите избори, или не. За да се убедите в това, вие имате две средства. Едното е да дойдете в Търново, да чуете и видите документите, по които Великото народно събрание ще прави проверка; другото е да направите и вие една статистическа обиколка на България като Каулбарса.“ Тогава Гадбан каза, че не щяло да бъде зле да се направи нещо за приеманието трите предложения на Каулбарса. Повечето от офицерите са пуснати. Остава само въпросът за Събранието. „Русия е една голяма сила, притури Гадбан. Трябва да се държи сметка за нейните искания, ако не й ги дадете доброволно, тя ще си ги вземе сама. Аз ще потърся средство да направя един златен мост за отстъпванието на Русия, но вие трябва да имате пълно доверие в мен.“ Като го изслушах, аз му казах: „Ние послушахме Каулбарса и снехме военното положение. Ние пуснахме някои от арестуваните офицери и за да се примириме, ние можехме да пуснем и останалите; но по никой начин няма да се съгласиме да се уничтожат изборите, които направихме, защото знаете, че те са законни и редовни и защото, ако сега пак станат нови избори, ще има много кръвопролития и безредици. Русите ще гледат да настроят селяните срещу гражданите и сцените, които станаха в Дупница, ще се повторят на много места. Едно нещо можем да отстъпим и то е да отложим свикването на Вел. нар. събрание за 15 — 20 дена или за повече дена. Но това ще направиме само тогава, когато успеете да ни примирите с русите. И те да се обещаят да не вълнуват народа и още да ни дадете уверение, че от тоя срок ще ни покажете кого да изберем за български княз. Инак без тия гаранции няма да отложиме. Аз щях да замина в сряда, но отложих за събота заминаванието си, а и министрите за тогава ще останат, за да видиме какво ще направиме с генерала. Ако сполучите в мисията си, ние незабавно ще отложиме свикването на Събранието.“

Когато в разговора с Гадбана му казах, че ние не разбираме поведението на Турция, която не само остави московците да хазяйствуват в България, но още иде и да им помага да се бъркат в нашите вътрешни работи, Гадбан каза да не мислиме, че Турция не работи. „Кой спря Каулбарса да не ходи в Румелия? — Ние. Кой стана причина Каулбарс да не замине за Русия, но пак да се върне в София? — Пак ние. Значи, Турция не спи, а работи, защищава своите васали.“

Попитах Гадбана за кого трупат на румелийската граница войска и правят големи укрепления. Ако е за българите, могат да бъдат спокойни, никой няма да ги напада. Ако е за русите, това ни дава повод да мислиме, че те са се отказали да бранят Балканите в една война с Русия. На това Гадбан не ми даде положителен отговор, но само даде да се разбере, че войската и укрепленията не могат да бъдат правени само за българите.

После се докоснахме и по други въпроси. Ако ние не приемеме турските и руски предложения, могат да се опитат да окупират България. Че това го искат и мислят русите, няма никакво съмнение. Каулбарс даже е говорил Клименту, че Турция с искането на Русия ще окупира Тракия и България и че за това имало вече споразумение. „Добре, казах аз, ако това е така, аз мога да ви обявя, че ние се не боим от турска окупация; защото вие ще дойдете в България и след 6 месеца или година вие ще бъдете принудени да си отидете. И ние пак ще си останем свободни. Но не е така с руската окупация. Ако московецът дойде в България, той няма вече да я напусне. И тогава ние завинаги ще пропаднем, а след някоя година и Цариград ще влезе в ръцете му, а за това, ако ни пита Европа, от турската и руската окупация коя предпочитаме, ние ще предпочетем първата.“

Гадбан пак потрети да ме моли да отложим свикването на Велико народно събрание, но аз му казах, че това ще зависи от резултата на неговите преговори с Каулбарса, от предложенията му, които след това ще ни направи, като му казах още, че понеже Каулбарс пратил на правителството нота, в която казва, че всяко наше разпореждане, противно на неговите искания, се счита за незаконно, то ние ще публикуваме указа за изборите, за да бъдем обезпечени за всеки случай. Така се разделихме, като трая визитата на Гадбана цели четири и половина часа.

Докато траеше нашият разговор с Гадбана — Радославов дал разпореждане и указът за свикването на Народното събрание се отпечатил."

На часа седем Гадбан се върна при Стамболова и почна да се сърди за обнародването на указа. Стамболов не искаше да признае, че Радославов е действувал на своя глава, без да му се обади. На упреците на Гадбана той отговори с по-тежки обвинения. Той пише в дневника си, че му казал:

„Понеже идете да ме мъмрите за неща, които не съм ви обещал, каза той на Гадбана, то позволете ми да ви забележа, че днес, като ви питах ходихте ли у Каравелова, откак сте дошли тука, вие ми казахте, че не сте ходили, а между това излиза, че вие, щом сте дошли в София, още вечерта сте отишли у Каравелова, което той сам ми съобщи. Ако искате да имаме взаимно доверие, трябва да си говорим истината, инак ще се всее помежду ни недоверие и общата ни работа няма да сполучи.“

„Това като казах, продължава Стамболов, Гадбан се изчерви и изпоти и мен ми се стори, че от срам се зачерви чак и негова картонен нос. В разговора си, който след това имахме — защото Гадбан и след тоя казус не си отиде, но продължи своята арменска визита, — аз попитах Гадбана защо не покаже нам или министру на външните работи книгите си.26 За да разберем в качеството на какво се той праща при нас, защото официалното му назначение като член в Акувската комисия не може да има нищо общо с неговите сегашни думи и действия. На това Гадбан възрази, че той бил императорски комисар, но не като предшественика си Нихад паша, а с по-широки права и прерогативи, че той досега бил употребяван за много важни работи като за Съединението, за преговори с княза по протокола27 и пр. и че му се виждал чуден моят въпрос за книгите му.

Аз му отговорих, че затова искам да видя книгите му, за да уразумееме с какво е благоволила сега Портата да го натовари и дали той при нас е пратеник, или при Каулбарса; защото от думите му излиза, че главното му послание било до Каулбарса. „Ако е така, казах аз, то аз не мога да разбера като за какво друго ще говорите с генерала освен за нашите вътрешни работи, защото, ако е въпросът за някои работи международни, то за тая цел могат да се разговарят в. везир с Нелидов, а не вие с Каулбарса. Във всеки случай предупреждавам ви още отсега, че ако вие се сговорите за някои наши вътрешни работи, без да искате съгласието ни, няма да сполучи мисията ви. Още една забележка: ние ако видим, че има полза от вашето предложение за отечеството ни, ще го приемеме и ще направиме отстъпките; но ще ги направиме на Каулбарса, а не вам; защото тогава ще ни кръстят туркофили и русите ще гледат поне по тоя начин да ни скомпрометират, понеже другояче не можиха, и да произведат срещу нас мятежи.“

От Гадбана и тоя път Стамболов не можа да научи нищо положително; но от неговото поведение заключи, че руското влияние в Цариград не е тъй подавляюще, както някои го представляваха и че всичко се е ограничавало в добрата воля на султана да помогне на едно помирение между княжеството и Русия, за да няма лично той главоболия.

В тия дни Стамболова тревожеше и друг един слух: напоследък се бе говорило много за някакво споразумение между трите империи върху българската криза. В дневника си той бележи и за разговора, който имал по тоя повод с Бурияна (9 октомври):

„След пладне идва при мене австрийският агент Буриян, комуто се оплаках, че не само не виждаме никаква действителна поддръжка от Европа, но още европейските сили не искат да пуснат агентите си да дойдат в Търново. Още му казах, че по стигнали до нас слухове имало вече споразумение между трите империи по българските работи и че съгласието било Русия да не окупира България, а Германия и Австрия да не признават Регентството и да оставят инициативата на Русия за избиранието на български княз. Буриян ми каза, че това не е истина. Такова споразумение нямало. Ако агентите не са дошли в Търново, причината е българското правителство, което съобщило, че в Търново ще се правят само проверки и може да се видоизмени Регентството, но за избора на княз нищо не им било казано.

Буриян ми още каза, че Австрия признава нашите избори за съвършено вътрешна работа и правото на В. народно събрание е да се произнесе то за тяхната законност и валидност.“

По въпроса за изборите Каулбарс оставаше, значи, уединен между агентите.

 

Каулбарс бе още в Русчук, но много озадачен. Всички хоризонти на неговата политика се бяха затворили. Позивът му към населението се завърши с печалната сцена във Варна; един подир друг гарнизоните изклинчваха. Не оставаше сега друго средство освен това, което бе намислил сам императорът: военните параходи. На 4 октомври генералът изпрати дълга телеграма до Гирса, с която обясняваше своя двоен неуспех с насилията на властта, която не оставяла да отиват при него нито гражданите, нито офицерите. Освен това в България владеело впечатлението, че Европа поддържала силно Регентството.

В преговорите с офицерите от разните гарнизони, съобщаваше той, последните ми обръщат внимание на това, че из София постоянно се получават официални сведения, разпространявани от правителствените агенти за туй, че сегашното правителство се ползува с поддръжката на европейските държави, представителите на които дават съвети на регентите да не правят никакви отстъпки на нашите искания, като ги уверяват в готовността на Европа да отклони намерението на Русия да вземе България. Тъй също негласно съветват българските управници за новото избиране на принца Батенберга.

Вследствие на това, чест имам най-покорно да помоля ваше високо превъзходителство да благоволи да направи разпореждане за заминаването на военни параходи във Варна. По нямане шифър на Министерството на вътрешните работи аз не мога да имам непосредствени сношения с временния одески генерал-губернатор.

След три дена — които той по всяка вероятност употреби, за да добие съгласието на Бисмарка — Гирс отговори, че е дадена заповед на два военни клипера да тръгнат за Варна, щом се приготвят за път. На Каулбарса се пратиха същевременно инструкции да заяви на българското правителство, че ако случаите на насилие се повторят, Русия ще прибегне до най-крайни мерки.

Като почувствува зад себе си военна сила, Каулбарс не мислеше вече освен как да ускори развязката. Той почна сега всеки ден да бомбардира правителството с ноти, една от друга по-повелителни. На 7 октомври той телеграфира на Начовича, за да се оплаче от администрацията, която не оставяла депутациите да му се представляват, изтезавала селяните, които се срещали с него, устроявала шайки, за да тероризира населението и малтретирала даже и руските поданици. Начович препрати това оплакване в Министерството на вътрешните работи, което отговори, че властите давали на Каулбарса всичкото законно съдействие. „Колкото за твърдението на генерала, пишеше Радославов в сложената от него резолюция, че шайки някакви го безпокоили, чест имам да кажа, че подобно нещо няма, освен ако руският агент обича да квалифицира мирните български граждани с това име.“28

Начович отговори с едно окръжно до агентите в София (10 октомври), че администрацията се е държала неутрално навсякъде, дето минал Каулбарс, че никакви насилия не са отбелязани от нейна страна, но че министърът на вътрешните работи щял да произведе анкета, за да накаже виновните, ако такива се окажат.

Полемиката върху случките с руското агентство в София през деня на изборите между туй не бе свършена. На 8 октомври Неклюдов възразяваше на Начовича, че не можел да повярва на версията на Радославова, тъй като той сам с очите си видял безчинствата на полицията. Това, на което той бил очевидец, го карало да вярва и на сведенията , които идели от всички краища на провинцията за буйствата на администрацията и на правителствените партизани. „Тия сведения, казваше той, ни говорят за нечути преследвания, за затваряния, толкова жестоки, колкото и незаконни, за хора, умрели под ударите на сопата, за кражби и за изнасилвания на жени, вършени от представителите на публичната власт.“29

В тия оплаквания имаше нещо вярно. Без съмнение терор съществуваше; случваха се побоища; в Сливен например един русофил на име М. Греков биде изтезаван ужасно по заповед на окръжния управител Минко Радославов.30 Русите обаче преувеличаваха. И когато в една нота, пълна с ирония, Начович поиска от агентството (10 октомври) да му даде един списък на изнасилените жени, на хората, убити със сопа, и пр., Неклюдов се намери в затруднение и не можа да отговори.

На 10-и сутринта се върна в София и Каулбарс. Същия ден той посети Гадбана и някои други дипломатически агенти, на които каза, че в провинцията имал чудесен прием и че страната била всецяло за Русия. Той твърдеше велегласно, че под гнева на русофилските елементи правителството щяло да бъде принудено да се оттегли. От тая самоувереност на генерала бе се вече смутил и Ласелс. "Има наистина признаци, пишеше той на лорд Идеслея, че ако не бъде подкрепено, правителството не ще бъде в състояние да противостои дълго на давлението, което Русия упражнява върху тази страна.“31

Положението бе действително критическо. Великото народно събрание щеше скоро да се събере и нищо не бе направено от великите сили, за да се споразумеят върху един кандидат. Между самите управляющи съществуваше голямо колебание. На 6 октомври Стамболов и Муткуров посетиха Ласелса и му говориха за нуждата да посочи на Събранието един общ кандидат на Силите. Те заявяваха, че ако Силите не могат да се съгласят върху едно име, Събранието ще избере някой принц, за когото да има вероятност, че ще бъде одобрен от Европа; като най-подходящ те посочиха Валдемара, син на датския крал и брат на руската царица. „Ако, казаха те, тъй избраният княз не бъде потвърден или откаже да приеме престола, един път ни остава отворен: да помолим Александра, когото всякога сме считали като свой княз, да се върне в България и да спаси страната от анархията и разорението, които я заплашват.“32

Начович бе на друго мнение. Той поддържаше пред Ласелса33, че не трябва да се пристъпва към избирането на един княз, без да има сигурност, че той ще добие санкцията на Европа. Според него Великото народно събрание трябвало да изпрати немедлено една депутация при великите сили, за да узнае тяхното мнение.

Между туй на 12 октомври Каулбарс съобщи официално34 на Начовича, че руското правителство, „като счита за незаконно Събранието, което ще се открие в Търново, няма да приеме нито едно от неговите решения от каквото естество и да са те“. В същия ден руските посланици заявиха на европейските кабинети, че понеже руският консул във Варна бил един вид обсаден от партизаните на Регентството и руски поданици били малтретирани, императорът дал заповед, щото два клипера от черноморската ескадра да заминат за Варна.

На другия ден, 13 октомври, органът на Цанкова в. Светлина излезе с особена притурка, в която съобщи, че клиперите вече потеглили от Одеса. Новината произведе навсякъде грамадно вълнение. И националисти, и русофили помислиха за минута, че руската окупация е вече на прага на България.

Когато се пръсна в столицата този ужасен слух, Стамболов бе вече заминал за Търново (11 октомври) заедно с Муткурова и Радославова. Той бе обладан от много мрачни предчувствия.

„По пътя, пише той в дневника си, аз си отпочинах, поизбистрих главата си и за много работи помислих и си правих предположения.

Русите не искат да признаят В. н. събрание. Те са отишли много надалече и надали ще им бъде възможно вече назад да се върнат. Що ще трябва да правим ний, ако те не поискат да признаят и се не съгласят да утвърдят княза, когото ще изберем? Можеме ли ние да разтурим В. н. събрание, или да останем пак на власт до провеждане избори? Не ще ли стане в такъв случай нужно да предадеме другиму властта? На кое лице ще дадеме ние тая власт, когато руските приятели са готови да предадат България на русите и да ги повикат сами да дойдат да ни окупират. Що да се прави? Тия и много други въпроси се въртяха из главата ми и не ми даваха покой из пътя. А между тем времето беше от най-приятните. Дните бяха от тия, за които нашите хора казват, че са останали от лятото.“

В селото Микре на 13-и сутринта един конен стражар донесе телеграма от Луканова, която известяваше за предстоящето пристигане на руски параходи във Варна. В първия момент пътующите управници на България останаха като смаяни от тази новина. Но това униние бе кратко.

„Тия известия ни попариха като слана, пише Стамболов. Ако русите са дошле дотам, то окупацията е на вратата на България. Що ще правиме? Да се предадем ли на русите, като приемем самоволно всичко, що искат? Или да чакаме и ги оставим да си вземат насилом всичко, което те би могли и би им позволили европейските сили да вземат? За нас въпросът е решен — ние бихме биле по-съгласни да видим руска окупация, отколкото сами да напишем и подпишем своята смъртна присъда. И така хайде за Ловеч, че там да видиме що ще правим!

Из пътя ний говорихме с Муткурова и Радославова за тая работа. Моето мнение беше, че щом видим русите да правят десант във Варна, да заповядаме на войските, там находящи се, да се оттеглят, а ние в един ден да отворим Събранието, да протестираме срещу вандализма и грабителството на казаците, а да изберем за княз на България Валдемара.

Във военно отношение аз имам начертан план, който да тури русите в безизходно положение и да спаси честта, а може би и свободата на България. Планът е следующият: да оттеглим всичката си действующа войска във Видинската крепост, дето да се укрепим и да не се сдаваме на русите без бой. Това наше поведение ще ги тури в много трудно положение; защото ще им бъде твърде трудно да нападнат и да бомбардират и за да вземат крепостта, ще им трябват 50-60 хиляди войска. Видин има доста топове, към които може да се добавят още три четире батареи. Храна можем да внесем 4-5 милиона оки жито. Държавното казначейство може тоже там да се пренесе. Муниция и припаси за оръдията да се внесат във Видин от Русчук, Шумен и София. Така щото да се приготвим да издържим една обсада от 10 месеца, без да усетим нужда от нещо. Ще се осъществи ли тоя мой план, ако русите дебаркират България, или не — това аз още не мога да кажа; но мисля, че вече друго средство не ни остава, защото твърдоглавият московец от други резони не иска да разбере. Ако изберем и укрепим един як и непристъпен пункт, ние можем да спечелим доста време, а дотогаз може и да се образува някоя европейска коалиция, която да пребие ръцете на московеца, за да му мине ищахът да посяга на чуждо нещо. Но дано дадеше бог да не дебаркират русите, че нека тоя план остане без последствия.“

Муткуров и Радославов се съгласиха със Стамболовия план. Никаква смела мярка не плашеше Радославова, а Муткуров бе сега винаги готов да бъде третият, дето има вече двама. Тримата те изпратиха до управляющия окръга във Варна следната телеграма:

Ако би русите да искат да направят десант, войските няма да стрелят срещу им, но да се оттеглят по шосето към Шумен и да не правят никакви нападения, докато не получат от правителството изрична за това заповед. Русите се мъчат да предизвикат българското правителство на някоя крайна постъпка, за да оправдаят окупацията. Бъдете предпазливи! Съобщете полковому командиру.

 Регенти: Стамболов

 Муткуров

 Министър: Радославов

Другите членове на правителството бяха пръснати. Николаев бе на път за Шумен. За Начовича не се знаеше даже къде е. Той се обади по телеграфа от Свищов и попита главния секретар на министерството Панайотова какво казва дипломатическото тяло. Панайотов прати Вернацáii по агентствата. Представителите на Италия и Германия заявиха, че не знаят нищо. Австрийският агент Буриян бе по-добре осведомен. Той обади, че Русия предупредила великите сили, че праща двата парахода само за да защищават руските поданици. Неговият съвет бе правителството да не се тревожи много, но да бди, щото да не се появи никакво стълкновение между населението и руските моряци в случай че те слязат в града на разходка.

Ласелс бе още по-насърчителен. Той бе вече получил от Цариград известие, че Портата считала изпращането на клиперите неоправдано и протестирала против тази мярка на Русия. И Ласелс посъветва: „Не се вълнувайте; не давайте голямо значение на тия параходи. Избягвайте всякакви конфликти.“ „Освен това, съобщаваше Панайотов на Начовича35, г-н Ласелс уверява, че се известил от верен източник, какво Каравелов заявил, че няма да отиде в Търново, понеже руските кораби били във Варна.“

През деня Каравелов бе срещнал наистина едного от дипломатическите агенти, комуто казал, че клиперите са първа стъпка към руската окупация и че той не може да се солидаризира с политиката на своите колеги от Регентството.36 Не бе само Каравелов, който се уплаши от руската военна демонстрация. Всички по-слаби натури се намираха под давлението на най-мъчителни догадки. Мнозина вече мислеха как да установят пред русите едно морално alibi. Ив. Ев. Гешов готвеше оставката си и търсеше предлог, за да я подаде.

Каулбарс се възползува от тази видима в София паника, за да направи един голям удар: на 14 октомври той подаде на правителството следната нота:

Принуден съм да ви съобщя от името на императорското правителство, че ако офицерите, участвували в преврата на 9 август, бъдат предадени на наказание, то такава една стъпка ще бъде приета като прямо предизвикателство към Русия, след което императорското правителство ще счита себе си в правото да прибегне до най-крайни мерки.

На тази нота се даде голяма гласност. Чрез своите агенти руските консули я пръснаха между населението, като забелязаха, че тя е последният опит на Русия да се разбере с княжеството по мирен начин. Във Варна консулът я прочете и на офицерите, на които обърна сериозно внимание върху морската демонстрация. „Параходите, казал той, няма да си отидат, додето Русия не възстанови в княжеството своите специални права, които и Силите вече й признават.“37 Той заплашил, че ако стане нужда, параходите ще бомбардират града.

На 13-и през нощта пристигна „Забяг38. Сутринта целият град се стече на пристанището, за да го види. Населението бе дълбоко разтревожено. Смутена бе и властта: на всяка минута можеха да се случат инциденти. Военните телеграфираха в София за инструкции. Паприков им предписа: да не се срещат българските офицери с руските; да се поставят в казармите дежурни офицери, които да не пропущат никого; да се пуснат патрули по града; кръчмите да се затворят рано и пр. От своя страна Радославов, за да ободри духовете, прати окръжно до управителите да съобщят на народа, че Европа не позволявала на Руся да предприеме никакво действие против княжеството и че клиперите ще си отидат, както са дошли.

Тоя оптимизъм, който бе още мним, но звучеше победоносно, раздразни ужасно Каулбарса. Той искаше да се знае непременно, че демонстрацията е сериозна. На 15 октомври той телеграфира на Начовича:

Предвид разпространявания от правителствените агенти слух, че уж пребиваването на военните параходи във Варна нямало значение, принуден съм да ви предупредя, че пристигането на тия параходи съставлява прямо и непосредствено последствие на това, което имах честта да донеса до вашето знание в нотата ни от 7 октомври, №29, и че те не ще закъснеят съвсем решително да докажат своето значение, ако се повторят печалните факти, указани в споменатата нота.39

Разгласяването на Каулбарсовите ноти, алармистическата агитация на русофилите, която намираше потвърждение в изпращането на двата клипера, държаха страната в най-голяма тревога въпреки успокояванията на Радославова. Както в навечерието на сръбското нападение, всеки ден се явяваха нови мълви. На 15 октомври околийският началник от Самоков питаше министерството: „Вярно ли е, че руски войски слезли във Варна?“ В Южна България се бе пръснал слухът, че три хиляди селяни вървели срещу столицата. В София пък се говореше, че Шумен въстанал и прогласил Каулбарса за диктатор.

В това време Николаев бе вече напуснал Шумен, дето бе усмирил гарнизона, и се намираше във Варна. Тук той завари офицерството в отличен дух. „Параходите произведоха ожесточение, нежели страх“ — телеграфираше военният комендант на града на Паприкова в София.40 Но какво щеше да стане в бъдеще? Щяха ли русите да извадят матроси на брега, или демонстрацията им щеше да се ограничи с чисто моралния ефект? Радославов бе изпратил вече до управителя една оптимистическа депеша, но на нея се погледна малко недоверчиво. Стана нужда по искането на военните, щото Николаев да потърси мнението на Начовича. На 16 октомври Начович отговори:

Вероятната цел обаче ще е да се уплаши населението и да се упражни натиск срещу правителството, за да се подчини на всичките требувания на генерала Каулбарса; а може би да се предизвика някой конфликт, за да се окупира Варна и по-нататък. Тия планове и намерения могат да се осуетят по мое мнение чрез щателно избягване конфликти с консулството и поданиците, чрез едно умерено и тактично поведение срещу тях и чрез крайно търпение срещу всичките техни провокации.

Но Каулбарс не се задоволяваше вече с предизвикателства; той сега прямо заповядваше. След като бе настоял на 14 октомври да не се екзекутират арестуваните офицери, на 16-и той вече изискваше направо тяхното освобождение. Той пишеше на Начовича:

„В допълнение на депешата ми от 14 октомври моля да освободите немедлено всичките офицери, арестувани по преврата на 9 август, и да ме почетете с отговора си в най-къс срок.“

Пред великите сили Русия оправдаваше тая брутална намеса на генерала в делата на правосъдието със слуховете, че българското правителство мислело да осъди офицерите по къса процедура и да ги разстреля набърже, преди да може някой да се застъпи за тях.41 По тоя повод Гирс бе телеграфирал на руските посланици да поискат застъпването на европейските кабинети в София, за да се отклони Регентството от едно намерение, което било от естество да предизвика от страна на Русия най-крайни мерки.

Силите посрещнаха много скептично алармата, подигната от руската дипломация; те обещаха да се осведомят чрез своите представители в София. Вернаца, до когото агентите се отнесоха за справка, можа лесно да ги убеди, че нямаше нищо истинско в тия слухове, тъй като следствието не бе още привършено по преврата на 9 август и за насрочване на процеса още не беше ставало дума.42 По тоя въпрос проговори най-сетне и Бисмарк: чрез своя син граф фон Херберт той заяви на посланиците в Берлин, че руските страхове за някакво немедлено разстрелване на виновниците по преврата били досущ безосновни.43 Тогава, уловен в лъжа, Каулбарс се принуди да разправи на своите колеги, че сведенията му идвали от някои български чиновници и от самите семейства на арестуваните.

 

Между туй клиперите стояха пред Варна и чрез тях двусмислената руска политика продължаваше своята игра. Пред европейските кабинети руската дипломация заявяваше, че двата военни парахода ще се ограничат да защищават руското консулство в случай че то бъде застрашено; в същото време Каулбарс тръбеше открито, че те са първата стъпка към военната намеса на Русия. Опасното в случая бе да не би под предлог на защита на консулството да се извадят моряците на брега и да се даде на окупацията фактическо начало на изпълнение.

За да се предотврати тази възможност, правителството взе всички разпореждания; но от своя страна руският вицеконсул във Варна въстана срещу тия предпазителни мерки. На 15 октомври той се яви пред управляющия окръга Петев и след като руга пред него Регентството с най-циничен език, бидейки във формено изстъпление, той поиска44: да циркулират свободно по селата агентите, които той пращаше, за да разпространяват Каулбарсовите ноти; да не пречи никой на населението, за да отива в консулството; да се вдигнат патрулите, които пазеха дебаркадера, и пр. Петев обеща всичко, освен да махне патрулите; но на това именно най-много настояваше вицеконсулът. Между тях се заведе тогава извънредно остър спор. Вицеконсулът бе дързък млад човек; Петев — страшна хаймана. За да се сбият, бе останало твърде малко. На излизане консулът заплаши, че ще бомбардира града.

Тая нервозност на руските консули спрямо предохранителните мерки на правителството откриваше техния план: те мислеха да предизвикат инциденти, които да превърнат дипломатическия конфликт между България и Русия във въоръжено стълкновение, след което не можеше вече да не последва и окупация. Такова едно стълкновение щеше да извади и севернобългарските гарнизони из тяхното колебание: защото в своите хипотези русите предвиждаха винаги едно въстание в България успоредно с руското военно действие — едното трябваше да оправдае в очите на Европа другото.

В свръзка с тоя план правителството бе научило, че в отсъствие на министрите и регентите, които щяха да отидат в Търново по случай Великото народно събрание, Каулбарс мислел да произведе революция, начело на която щели да стоят някои съмишленици на Цанкова, а може би и Каравелов.45 Това стана причина, за да се прогласи (15 октомври) военно положение в целия Софийски окръг. Каулбарс мислеше да се противопостави и на тази мярка, но правителството бе го преварило и при гърмежа на топовете указът бе вече обявен на населението. Тогава генералът телеграфира на Начовича в Свищов: „Позволете да ви дам съвет да отмените обнародваното днес положение.“ Съветът бе наивен и не можеше да не усили подозренията на правителството.

На 17 октомври пристигна във Варна и вторият руски клипер „Память Меркурия“. По-голям от „Забяга“, той имаше 18 топа и екипаж от 418 моряци. Тоя път впечатлението от руската демонстрация като че ли е било по-силно. Въпреки уверенията на агентите правителството помисли, че Русия може да е решена да отиде докрай. Както бе казал изрично ди Робилант, никоя европейска сила нямаше да се вдигне да гони русите от България, щом еднаж кракът им стъпи в нея. Трябваше поне от българска страна да не се дава никакъв повод за внезапното инсцениране на един свършен факт, трябваше да се направят на Русия всички отстъпки, които да я обезоръжат пред Европа. Събрани на съвет в Търново, министрите и двамата регенти — Стамболов и Муткуров — решиха да направят една голяма морална жертва: да освободят провинените по преврата офицери. На 17 октомври вечерта Начович телеграфира на Каулбарса:

В отговор на вашата депеша от 16 т. м. имам чест да уведомя ваше превъзходителство, че според сведенията, получени от компетентните военни власти, взети са необходимите мерки, за да се удовлетвори желанието, изразено от вашата гореспомената нота.

В същия ден всички офицери, арестувани по преврата, се пуснаха на свобода. От главните виновници — Бендерева и Груева — се взе поръчителство: Д. Тончев стана поръчител на Бендерева и Камбуров — на Груева.46

Освобождението на офицерите бе несъмнено един дипломатически успех за Русия, но успех, чисто отрицателен: за разрешението на кризата в руска смисъл не се правеше ни крачка напред. Русия искаше едно от двете: или образуването на едно българско правителство, което да й бъде всецяло подчинено, или окупация. За първото пречеха самите българи; за второто не се съгласяваше Европа. На Русия бе оставена от Силите само свободата да заплашва: тя заплашва отначало с думи, сетне с демонстрация на военна сила, но по-нататък не можеше да иде. „В българския въпрос, казваше старият Бюлов на Хохенлое, русите не знаят как да излязат от фаталното положение, в което ги поставиха инструкциите, дадени на Каулбарса лично от императора.“ Друго средство не оставаше за Русия, освен да върви по наченатия път: да създава конфликти, разчитайки, че те ще докарат една развязка, каквато тя не можеше да наложи направо.

На 18 октомври Каулбарс изпрати телеграфически до Начовича в Търново следния ултиматум:

Ежедневно повтарящите се както в София, тъй и в другите градове на България насилствени действия против руските поданици и срещу лицата, ползуващи се с руско покровителство, турят и императорското дипломатическо агентство в невъзможност да стои по-нататък в настоящето положение.

Като се обръщам сега към вас с искането да се приемат най-енергични мерки за прекратяването на означеното положение, считам за свой дълг да ви предупредя, че в течението на три дни ще чакам изпълнението на означеното искане и че ако не получа удовлетворителен отговор, ще бъда принуден да напусна България заедно с цялото агентство, като стоваря на настоящето българско правителство отговорността за всичките последствия.

Кои руски поданици бяха пострадали? И какви бяха тия лица, които се ползували с руско покровителство?

Очевидно Каулбарс искаше да предизвика по какъвто и да е начин едни разрив. Но правителството не можеше да знае за какво е нужен тоя разрив на генерала: за да предизвика военна намеса или за да си отвори път за своето връщане в Русия. На всеки случай по настояването на Стамболова то реши да се покаже търпеливо докрай. Същия ден (18-и), на часа 5 вечерта, Начович отговори от Търново, че Радославов е издал окръжно, с което дава най-строги заповеди, за да не се допуснат никакви насилия върху русите и ползующите се с руска протекция.

Нотата свършваше с това предложение:

При това имам честта да моля ваше превъзходителство да благоволи и да ми извести на кое място и кои руски поданици и лица, които се ползуват от руското покровителство, били преследвани, за да може правителството да издири виновните и да ги предаде на съд.

Всичката тази дипломатическа разпра ставаше бърже, като че ли историята тропаше на прозорците. Щом получи нотата на Начовича, Каулбарс възрази в същата минута. Неговото възражение е много странно. Той забравяше вече специалния предмет на своята постъпка, повръщаше се към миналото и от него изваждаше един общ обвинителен акт, неопределен и следователно недостъпен за никакво опровержение. Каулбарс телеграфираше:

Получих вашия отговор на днешната ми нота. Предвид явното нежелание на българските управници да изпълнят исканията на Русия и предвид многото печални факти, на които бях свидетел от деня на пристигането ми в България — факти, твърде добре известни на самото българско правителство, — не намирам за възможно да влизам в обясненията, искани във вашия отговор.

След това считам за дълг да ви предупредя, че при първото насилие, което би се случило, където и да е на българска територия, ще бъда принуден да прибягна до мерките, указани от мене в нотата ми от 18 октомври.

Баснята за вълка и агнето добиваше още веднъж една дипломатическа илюстрация: на всяко оправдание на България Каулбарс отговаряше: „Ще те изям!“ За правителството не остана вече никаква надежда да примири Каулбарса с отстъпки. Не оставаше, освен да се направи ново ходатайство пред Европа. На 19-и Начович телеграфира на главния секретар в Министерството на външните работи Панайотова:47

Съобщете конфиденциално и немедлено на агентите, че от последните ноти на генерала Каулбарса и от другите частни данни правителството е дошло до заключение, че руският дипломатически агент е решил да напусне България и да предизвика може би окупацията на Варна и че търси благовиден предлог и средство да хвърли отговорността върху правителството.

Опасението на правителството се потвърдяваше косвено и от други сведения. Във Варна се забелязваха от страна на параходите явни признаци за близко действие. На 19 октомври гавазинът на руското консулство, придружен от двама моряци от клиперите, бе отишъл пред затвора и бе извикал арестантите48: „Не бойте се, братя, след три дена ще ви освободя.“ Три дена, това бе срокът, даден от Каулбарса на правителството. Каквото можеше да има тъмно в тия думи на гаваза, вицеконсулът го допълваше от своя страна: той ходеше по пазара и заявяваше, че днес-утре окупацията ще бъде свършено дело.

При такива предвестия се откри на 19-и Великото народно събрание.

 


1 От своя страна д-р Стоилов и Начович изпратиха окръжно до своите съмишленици от консервативната партия да действуват задружно с либералите, додето се изведе България от страшната криза.

2 Начовичовата.

3 Всичките тия ноти се намират в Английската синя книга.

4 Архива на Министерството на вътрешните работи: вж. показанията на Велчо Стоилов от с. Бояна.

5 По разказа на Ризова.

6 Новое время — 21 октомври, кореспонденцията на Русский странник (Е. Кочетов).

7 Съдебното следствие установи това напълно. Главният деец бил някой си Коле Ризов, харамия. Той се крил 16 дена в руското агентство, дето били и 15 негови другари от Дупница. Агентството им давало по 6 гроша на ден. Коле Ризов бил родом от село Влак, Мелнишко. На връщане от София за Дупница той убил пощенския куриер от Самоков. При разпита от съдебния следовател той даде всички тия подробности, призна, че е буйствувал с тълпата, но отказваше да е взел прямо участие в убийствата. Неговите другари Васил Атанасов, Коста Георгов заявили също, че били в руското агентство и че получавали оттам заплата. В агентството ги навещавал Лазар Хаджиев, предприемач в София и виден член на партията на Цанкова.

Тия сведения вземаме от едно конфиденциално писмо на прокурора при Кюстендилския окръжен съд до Министерството на правосъдието, № 1053, дата 2 декември 1886.

8 Славянин, 7 октомври. Дядо Райчо биде убит в Пловдив в деня на Съединението от един русофил; поп Ангел Чолаков убит пак от русофили в Хаджи Елес през изборите в май 1886.

9 Независима България, 1 октомври.

10 Телеграма от управляющия окръга Петев, 3 октомври 1886. Архивът на Министерството на вътрешните работи. Тия инструкции консулът давал между други и на селянина Костов от Карагьол, на кмета от Пашакьой Д. Димов и на М. Иванов, русларски кмет.

11 Каулбарс.

12 Приказ №301, 9 октомври. Приказът гласеше:

„Наказвам с един месец домашен арест с приставление на часовой подполковника Филова за несъхранение на военното приличие при отношенията си със старшия и за крайне дрезките му телеграми.“

13 Приказът гласеше:

„За неточното изпълнение на приказанията ми подполковник Шиваров се отстранява от командуванието на ІV пеша бригада и се арестува до особено разпореждане.“

14 Славянин, 7 октомври.

15 Заговорът бе открит от капитан Мечконев. — Архива на Военното министерство.

16 Нека забележим, че Кожухаров отказва, че е дошел във Видин да се споразумява с гарнизона за едно общо действие; но сведенията от архивата на Военното министерство говорят противното.

17 Белинов бе в София като член в комисията по изследването на преврата.

18 Рясков взе временно полка, додето пристигне капитан Увалиев.

19 Английската синя книга, №412.

20 Английската синя книга, №415.

21 Английската синя книга, №424, 425, 426, 427.

22 Английската синя книга, №430.

23 Италианската зелена книга, №39.

24 Италианската зелена книга, №40.

25 Английската синя книга, №437.

На 10 октомври Кямил паша съобщи на управляющия агентството в Цариград Генович, че Гадбан нямал заповед да действува заедно с Каулбарса, а само да вземе сведения върху изборите. — Архива на Министерството на външните работи.

26 Иска да каже: акредитивните писма.

27 Касае се за протокола на турско-българското съглашение по румелийския въпрос, което биде санкционирано от конференцията на посланиците в Цариград (1886 — март).

28 Архива на Министерството на вътрешните работи..

29 Италианската зелена книга (Annesso II), стр. 68.

30 Оплакванията на М. Грекова се намират в Архивата на Министерството на вътрешните работи; те са сърцераздирателни.

31 Английската синя книга, №472.

32 Английската синя книга, №451.

33 Ibid., №458.

34 Италианската зелена книга (Annesso II), стр. 73.

35 Вечерта, на часа 6 и половина, Панайотов съобщи мненията на агентите в една дълга депеша до Начовича. — Архива на Министерството на външните работи.

36 Английската синя книга, №493.

37 Депеша от капитан Обрешков до Военното министерство, Архива на Военното министерство.

38 „Забяг“ имаше 12 топа и 155 матроси.

39 Касае се за нотата, която Каулбарс бе изпратил до Начовича от Русчук.

40 Архива на Военното министерство.

41 Италианската зелена книга, №54.

42 Италианската зелена книга, №56.

43 Английската синя книга, №517.

44 Архива на Министерството на вътрешните работи.

45 Италианската зелена книга, №53.

46 На чуждите кореспонденти, които бяха в Търново, направи странно впечатление, че след като бидоха освободени, Бендерев и Груев дружеха с министрите и регентите. същия ден, когато излязоха от затвора, те бяха на чай у Радославова. Тук бе и Захари Стоянов, който закачи двамата офицери за начина, по който се оставиха да ги арестува в Рахово един рибарин. „Не желаехме да проливаме братска кръв“ — отговори Бендерев, който винаги позираше. Груев, човек чистосърдечен, го прекъсна: „Ами секирата?“ Тогава той разказа как станала цялата сцена. Те били тръгнали по Дунава с лодка, но щом се отдалечили малко от брега, чули викове: „Стой!“ Лодкарят поискал да се върне, но Бендерев му отказал: „Ти знаеш ли кои сме ний? Ние сме Бендерев и Груев!“ „А, тъй ли?“ — извикал лодкарят и грабнал секирата. Тогава двамата офицери се подчинили.

47 Архива на Министерството на външните работи.

48 Телеграма на управляющия окръга до Радославова. — Архива на Министерството на вътрешните работи.

 

i Нито дипломатическите документи, нито издадените мемоари потвърждават тезата на автора, че Каулбарс има за задача да подготви или предизвика военен бунт в България. Самият автор не привежда никакви сериозни доказателства, че Каулбарс се занимава с конкретна организационна подготовка на такъв бунт, въпреки че такава евентуалност би улеснила неговата мисия в България.горе

ii Вернацá, Г. — завеждащ френската кореспонденция в Министерството на външните работи и вероизповеданията в България от 1883-1886 г.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух