напред назад Обратно към: [Градината на Фохат][Ирина Войнова][СЛОВОТО]



За словоядците, месията и Шехерезада


На Р. Ралин

 

С притъпени миокардни сърцетръси,

словоядците с подстригани юмруци,

в затворен кръг, насядали разкъсваха

къделите сънливи на омарата.

Тук,

               в сянката на Универса,

               между три и седем ежедневно

те чоплеха лакирания пантеон на ямба.

А с пясък черен по телата медни,

момичета по бански без презрамки,

със смугли погледи зад очилата

и знойно натежали от солена нега,

се спъваха в бордюра и в краката им.

Цветята върху шапките широкополи

дискретно на поетите напомняха

засъхналата кръв на ореолите им.

 

Между три и седем

               ежедневно,

засмуквайки със сламка късния следобед,

те сриваха с критични анастрофи

и политиката, и празничните покриви.

 

Така със спомени и спорни коментари

подгряваха угасналите въглени

на славата,

                      продадена

                                   и купена на старо.

 

 

Между три и седем,

в сянката на Универса...

 

                               Между три и седем

кафето бе върхът, а чаят превъзходен.

Мастиката – с бълбукащи кристали,

конякът дремеше златисто ален,

префиненият джин с изящни маниери

гугукаше на чашите с  ракия нервна...

 

А нискочели,

                         многочели,

                                        местните поети

общуваха,

изронвайки емайла на чейнетата.

Навираха

ревниво възмутено носовете си

в книжлетата на недорасляци и поетеси.

Чегъртаха безжалостно класиците

и шините им празноусто смилаха.

Брадати

или обръснати до виолетово,

               те влачеха,

               разместваха по звания

               ръждясалите котви на куплетите.

И следваха катарзиси,

разгъващи познания,

а после –

          дълго и широко-мъдрено мълчание...

 

 

В такъв момент /почти към седем/,

 

на крачка да излюпят световното яйце -

поредното си знаменито,

                           екзотично и митологично,

                           експлозивно-експресивно,

                           перушинено-хермафродитно,

                           и по традиция,

                           универсално

                           словесно съчетание,

 

пристигна ТОЙ –

                                             неканен,

                         извън териториален,

изговарящ ясно звуците,

взиращ се в очите им и трезвен, о...

 

                      О, непростимо трезвен!

 

Сякаш само него чакал,

изскърца столът от бамбук китайски.

Столът не устиска и разбули тайната

на тъмнопаметното им  вкопаване,

тайната за балсамирането на метафори

в абстрактната солена прерия,

тайната за тапициране на кухините

                 с миражи и съновидения...

 

Седна сам на стола – непоканен,

                                         наперен,

                                              млад,

                                   недосегаем,

с език от перли изтъкан и ясни фрази –

 

кой ли ангел бе захвърлил

пръстена си в кошницата  с водорасли?...

 

И затова ли точно вчера пладнето

кепенци тръшна и със слънцето

планетите в редица се строиха?...

 

                              Не бе ли той Месията,

когото чакаха от три до седем стриктно?...

 

От първи поглед си личеше

шампиона на словесни разстояния.

Бе сял жалони сред Атлантика.

Бе жънал репери из Марианите.

Погледът му бе обхождал многократно

                            континенти недоверие.

Сключвал бе разклони на приятелства

            и върхове бе сривал със земята.

 

Той ли бе Месията? –

                     питаха се местните поети.

Какви ли типове не се отбиваха,

                    пиеха кафе и ги забравяха...

 

Точно този... този...

                     От бялото поле изникнал,

от руините, от пустотата посред лято.

Гол почти и татуиран в знаци,

с три семена покълнали – три коти,

три луни-брадавици върху челото му.

 

 

 

 

Точно този...  

                                               този!

Гол, с препаска само, на шевици

и татуиран в рими - палмов лист изписан.

 

Как само в стройна строфа тялото изопна!

 

Разгъна своята изящност мнима –

                        бицепсите с елей намазани,

танцуваха луминисцентно в ритъм -

нареждаха словосъчетания

                                           и полифонии,

променяха значения на думи и закони,

                                 разкриваха съкровища,

                                               архитектоника...

 

Той ли бе Месията,

                     заради който

                     поетеси с луминал се тровеха,

деряха кожата си всеки ден брезите

и скубеха косите си тополите?...

 

Прозрачно призрачен и станиолно светъл,

                                                      пристигна,

                                                      седна,

                                                      заговори...

 

Дори прахът на миглите му бе божествен -

пустинен прах – червен, оранжев, златен,

обезценяващ с пърхане невинно

поетичните им философски напъни.

 

 

 

Той ли беше? –

                            питаха се местните поети...

 

Той ли беше зъбера,

                       около който

                       в безлунните си нощи

                       обикаляха като животни

и скърцаха със зъби, късаха пердетата,

драскаха жените си, мазилката гледжосана...

 

И трябваше ли пряко волята да го последват

навън от мостика на битието захаросано?

 

Беше ли Месия, или просто

                 поет александрийски,

                 танцьор, певец, художник виден?...

В сянката на Универса в кафенето,

                  какви ли типове не се отбиваха!...

 

Сеячите не сеят днес –

                    единствено пресяват

                    пършивото котило на звездите.

Не на тях такива! ...

Градът е твърдина за местните поети

и крепост –

                                те са знамената й!

 

/Градът нехаеше, презираше поетите,

а те, отхвърлени, презираха го тайно/...

 

 

 

 

Бамбуковият стол изскърца.

Бамбуковият стол се бе  досетил –

започна да разнищва и разплита

                          тайната на тяхната Отплата...

 

                                                 Да бе мълчал! –

                             строшиха го в главата му...

 

Сапунисаха с топено сирене въжето

и с хитрина присъща на вкопаните,

                                отлостиха капака на мазето.

 

Насилиха го върху бирените каси...

 

Насилиха го телом – със тела набръчкани.

Насилиха го духом – със души обелени,

               докосвайки Духа си изначален

                                           за първи път,

                                           навярно за последен.

 

Дъхът им тежък пълнеше мазето.

Духът прощавайки,

                                           покръстваше поетите.

И свиреха с отворени гърла бутилките,

пияни от възбуда Божието възнесение.

                              Свиреха и празните,

                              и пълните с Бургаско пиво,

                                                      

тъй както се търкаляха до мъртвия,

 

                                                            и живите...

 

 

Бамбуковият стол го бе дочакал...

 

С пречупени крила,

                                с крака разкрачени,

под масата лежеше мълчалив и жалък.

 

А чашите се подредиха за наздравица.

Мастиката – отдавна без кристали,

префиненият джин –

                                   със маниери вяли,

конякът – онемял от ярост камертонна,

припаднал, чаят смучеше лимона си.

Пелтечеше ракията, прегракнала завалено:

                              „Месия някакъв,

                                         не Бог,

                                         какъвто заслужаваме...“

Поетите, пречистени така по кански,

ръцете си измиха със шампанско

и като никога за никъде не бързаха –

те азбуката на умората познаваха изконно,

преди да са в читанките проходили.

 

Градът не чу и не видя тогава нищо.

 

Завръщаха се кораби,

                                                         отплаваха

и вече никой гол не слизаше на сушата.

 

Грухтеше диво в пристана прибоят –

„Пророчеството ще се сбъдне,

                                                        чуйте, хора!“

 

 

 

На дъното зарови чашата граалова,          

единствено достойна за наздравица.

 

Градът не чу и не видя тогава нищо,

но плъзнаха по тялото му ларви

                    и от първобитни апетити погнат,

                                                               осъмна

                          без вегетарианския си навик.

И

някак незабелязано градът порастна,

в Град-хищник с нежни, поетични ириси.

 

Жреци на чистото изкуство сутрин боси

поднасят със ръце безсилни на тепсия

кървящо младо,

                           крехко, с податливи кости.

                           Но  хищникът все търси,

                                                       търси още..

А аз,

                   свидетелката в ъгъла,

                                                    презряна,

на неукротимата му сянка, сянка станах.

Краката му измивам нощем с приказки,

с коси ги изсушавам и с лъжи изкусни

за миналото славно

                                          и за бъдещата слава.

Очаквам да възкръсне Поетичното изкуство.

А той,

               Месията,

                                  ме утешава...

                                                           Утешава...

 


напред горе назад Обратно към: [Градината на Фохат][Ирина Войнова][СЛОВОТО]

 

© Ирина Войнова. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух