|
Обратно към: [Пламен Дойнов][СЛОВОТО] Къщата на ИванПо мотиви от Спомените на Съба Вазова (1891), Оптимистична теория за нашия народ (1942) и Висящите градини на България (1997)
По време на действието посетителите се превъплъщават последователно в герои от миналото - сватбари, хайдути, заптиета, руснаци-освободители, черкези и т.н.
ПРОЛОГ
(Стая в стара къща. В средата на стаята е Тайникът - голям дървен сандък. Зад малки стъклени витрини са изложени предмети - музейни експонати - голям чорап, наргиле, фенер, капан за вълци, пищов, Рибния буквар. Над Тайника - огромна снимка на синовете на Майката. От снимката отсъства Синът - действащото лице. На снимката синовете са КАТО ЖИВИ. Майката е застанала с лице към публиката - фигурата й е обгърната в полумрак, само лицето й е ярко осветено от люлееща се лампа.)
МАЙКАТА: Уважаеми посетители, добре дошли в Къщата на Иван Вазов! Вие идвате в нашия малък северно-китен град през най-хубавия сезон - зимата, когато милото ни градче се е сгушило под снега и сънува прекрасните си сънища - за славни комити, вехти войводи и чутовни освободители. Само този хубав зимен сън може да върне историята ни - с цялата й мъчна красота. Милите й лъжи, ръбестите й истини ей тъй на - очароват ме. И като ме очароват - нещо ми става на сърцето и ми е леко. А като се събудим - историята ни не че изчезва, ама става една такава неприятна, малко грозновата и никаква... (Шумолене иззад Тайника. Майката извръща глава, оглежда се. Обръща се към публиката.) През нашето градче преди много-много време, трябва да е било миналия или най-много по-миналия век, към 1876 година, когато всичко горяло или било пред пламване, оттук - на път за Влашко - минал големият ни народен поет Иван Вазов. Тогава той не бил толкова голям, но вече бил на път да стане. Само след няколко години щял да напише „Под игото“ и „Епопеята“ и в същия момент бил в процес на израстване. Тъкмо в този свой процес Иван Вазов минал от тук - на кон, очите му се е реели оттатък Дунава - да види иде ли нещо спасително или само пустота вее... (Шумолене иззад Тайника. Майката извръща глава.) Ти ли си? Какво пипаш там? (към публиката) Но станало късно. Изведнъж се стъмнило. Нямало къде да ходи по нощите Иван Вазов. И останал. Пренощувал в нашата къща. Съдбата сякаш е направлявала умората и съня му, за да остане точно тук. Моята родна необикновена къща... Тук дървоядите не гризат гредите, а тихо им говорят. Тук чешмата не капе ей така, а барабани и пее. Тук газената лампа, когато пуши, всъщност въздиша със светлината си. Тук прилепите не са просто летящи мишки, а ангели на мрака... Казват, че тук през онази нощ Иван Вазов е сънувал най-хубавите си сънища, сънувал е своите бъдещи песни и умотворения - леки, звънки, шедьоврести. (Шум зад Тайника. Майката извръща глава назад.) Какво правиш? Остави тия неща там! (към публиката) Но изведнъж през онази нощ се вдигнал някакъв голям шум, врява до Бога, чул се вълчи вой и настанала суматоха. Какво било това - и досега нищо не се знае точно. Пожар ли имало в града, заптиета ли били дошли да безчинстват или просто тежък вятър повял и обрулил къщите, не е сигурно. Но това било достатъчно да се събуди тревогата у Иван Вазов, да го обземе отвътре и докрай и да го накара бързо да хване пътя към Влашко посред нощ... Слава богу! Спасил се!... (Шум зад Тайника. Майката извръща глава назад.) Ако още един път пипнеш там, повече нищо няма да видиш от мен! (към публиката) Но в бързината Иван Вазов забравил нещата си. Милият! Целият си багаж оставил и тръгнал. Как е преживял в чужбина без всичко това (прави широк жест с ръка - показва експонатите)... Било му е трудно. Лишенията били големи (умилява се)... Скитал се е немил-недраг по тая пуста чужбина. (Майката започва да показва експонат след експонат.) Нямал чисти дрехи - да се облече, лула нямал - да запали, нямал с какво да си свети в чуждия мрак, и капан вече нямал - да се пази от вълците, книга нямал за прочитане - може би затуй почнал свои книги да пише... и без пищов... Скъпият ми Иван! (Силен шум зад Тайника. Майката извръща глава назад.) Колко пъти ще ти казвам аз на тебе! Сега ще дойда и ще ти дам едно пипане! Ръчичките ти ще пребия! Шшт! (към публиката) Аз съм предприемчива жена. Обичам да предприемам. Предприемам първо, предприемам второ, трето - във всякакви предприемчивости се хвърлям. Без да се хваля, не успявам винаги, но когато успея, всички са щастливи от предприетото... Не от корист предприех да направя къщата на Иван Вазов в нашия малък градец, а от грижа към историята и нейното приятно сънуване - да знаем и да виждаме, да пипнем онова, което е било и да го прикътаме за вечно настояще. И още: да не забравят младите... (Силен шум иззад Тайника. Майката се обръща и тръгва натам.) Господи, какво си перекенде! Остави най-накрая Тайника на мира! (Иззад Тайника се изправя Сина - с малък чук и лост в ръцете си.)
СИНЪТ: Какво каза?
МАЙКАТА: Цял ден бърникаш там, а имаш още - да бършеш праха, да донесеш дърва, да преместиш печката от другата стая, да подредиш тази стая, да напишем писмо до кмета, да застанеш на мястото си (сочи празното място на най-голямата витрина)...
СИНЪТ: „Перекенде“ ли каза?
МАЙКАТА: Каквото съм казала! Имаш работа.
СИНЪТ: Значи - перекенде! Кой ти върши всичко! Кой ти слугува!
МАЙКАТА: Я се виж...
СИНЪТ: Значи - за нищо не ставам, а? Кажи де? Не ставам, а? А?
МАЙКАТА: Други бяха братята ти! Все да избършат праха, да донесат дърва, да преместят печката от другата стая, да подредят тази стая, да напишат писмо до този, до онзи, до когото трябва, всеки си знаеше мястото...
СИНЪТ: Като са толкоз добри, къде са? Другите ти синове са... други... далече... Обаче всичко за тях отиде!
МАЙКАТА: Неблагодарник! Кой те храни! Кой те гледа!... Ох, а мен, мен кой ще погледне! Един живот имах и той за другите отиде...
СИНЪТ: Добре, ти ги роди, но ти им и даде! А на мен какво даде?
(Майката отива зад Тайника и оглежда мястото. Вижда нещо нередно там.)
МАЙКАТА: Ако още веднъж те видя, че се мъчиш да отваряш Тайника, ще те хвана за ухото и ще те изхвърля на улицата!
СИНЪТ: Ще ми дадеш ли жълтиците... пендарите?
МАЙКАТА: Дай ми лоста и чука!
(Майката тръгва към Сина, той отстъпва.)
СИНЪТ: А жълтиците!
МАЙКАТА: Няма да пипаш Тайника! Там пари няма.
(Двамата се вкопчват един в друг. Майката се опитва да вземе лоста и чука от Сина.)
СИНЪТ: Друг път „няма“!
МАЙКАТА: Не те е срам! Да ми посягаш!
СИНЪТ: Ти ме удряш.
МАЙКАТА: Божке, вижте го, срещу майка си вдига ръка!
СИНЪТ: Майка бие детето си!
(Двамата дърпат един от друг чука и лоста. Чува се шум откъм входната врата. Майката пуска Сина, който бързо застава като експонат върху най-голямата витрина. Влизат тримата посетители.)
ПЪРВА НОВА КАРТИНА
МАЙКАТА: Уважаеми посетители, добре дошли! Добре дошли в Къщата на Иван Вазов в нашия северно-китен град! (Майката изважда от джоба си кочан с билети - започва да ги къса и да ги подава на посетителите. Те търсят пари по джобовете си и плащат на Майката.) Било е 1876 година, когато през нашия град на път за Влашко преминал народният поет Иван Вазов. Бил с тънка антерийка, още нямал мустаци, но вече се е чувствало, че ще стане прочут певец на съдбините ни. Останал да пренощува в тази къща - къщата на моите деди. Вазов бил приятел на дядо ми. Често-често си пишели писма, а когато се видели някъде - били неразделни. Но онази нощ се случило нещо странно и страшно - вдигнал се някакъв голям шум, врява до Бога, чул се вълчи вой и настанала суматоха. Какво било това - и досега нищо не се знае точно. Пожар ли имало в града, заптиета ли били дошли да безчинстват или просто тежък вятър повял и обрулил къщите, не е сигурно. Но се събудила тревогата у Иван Вазов, обзела го отвътре и докрай и бързо го накарала да хване пътя. (пауза) Всъщност, Вазов бил гонен от специална потеря, изпратена да го хване и да го изправи пред имперския съд. Затова той бил принуден да се освободи от предметите, които носел със себе си. (Майката показва един по един ескпонатите) Чорап! Майка му го оплела - да му топли, краката му да си греят и без да виждат слънцето. Вълната е специална - от стада, пасли по Беломорието и Егея.
МАЙКАТА: (показвайки наргилето)Това е лула.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Това не е лула.
(пауза)
МАЙКАТА: Иван Вазов е първият българин, който употребява лула още, когато лулата е приличала на ориенталското наргиле. През дима на лулата си той е замислял своите песни - виждал ги е по-нежни и загадъчни, мистични дори.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (показвайки капана) Това да не е капан?
МАЙКАТА: За вълци. За румънски вълци. Като тръгвал, казали му да си вземе капан за вълци, защото зиме-лете фучели гладните зверове между Българско и Влашко и, ако нямаш наоколо си капан, можеш да се намериш отвсякъде обиколен от вълци - падаш във вълчи капан и те няма. (показвайки фенера) Но даже да си имаш всичко, нищо не можело да се направи без светлинка в тъмното. От този фенер, ако не знаете, тръгва вдъхновението на Иван... (пауза) ... на Вазов за онова, което не се гаси, защото не гасне.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Не се гаси туй, що не гасне...
МАЙКАТА: Вие сте много точна. (показвайки Рибния буквар) А това е съчинението на Берон. Рибният буквар бил настолното четиво на народния поет. По него той се е учил не само да чете, но и да пише и рисува.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (чука по сандъка-тайник) Чудя се как е тръгнал с толкова голям сандък? (продължава да почуква по него)
МАЙКАТА: (шепнещо) По-тихо, ако обичате! Това е Тайникът! Още никой не знае какво има в него. Никой никога не го е отварял.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Ама как така!
МАЙКАТА: Няма кой да посмее...
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: Дайте на мен.
МАЙКАТА: (рязко) Махнете се оттам!
(по-меко) Нека оставим на мира паметта на народния поет.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Но това е голяма находка!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Историческа!
МАЙКАТА: Всяка истина си иска тайната. (Майката рязко тръгва към Сина) А ето тук една етнографическа подробност от онова време! Восъчна фигура на човек - съвременник на Иван Вазов. Изключителна прилика с един от братята на народния поет...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: С кого?
МАЙКАТА: С един от тях... Забележете как му е увиснала долната устна - белег за скромен интелект. Ето тук - раменете му са възтеснички, защото, за разлика от другите си братя, рядко е подхващал работа, а главата му като цяло е многоъгълна, поради неуравновесеност...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (хванал небрежно пищова, показва го на Майката) Това е пищова на поета, нали?
МАЙКАТА: (панически) Какво правите! Тук експонатите не се пипат.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (оставяйки пищова) Извинете, извинете.
МАЙКАТА: И така - забравил си нещата Иван Вазов - за да можем днес ние тук с вас да се дивим на тяхната простота и тайна... Но тогава! Можете ли да почувствате какво му е било тогава на народния поет! Нямал чисти дрехи - да се облече, лула нямал - да запали, нямал с какво да си свети в чуждия мрак, и капан вече нямал - да се пази от румънските вълци, книга нямал за прочитане - може би затуй почнал свои книги да пише... и без пищов... Скъпият на всички ни Иван!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (посяга към пищова) Може ли?
МАЙКАТА: Не, не, не...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Само ще го подържа... без да пипам спусъка...
МАЙКАТА: (като му подава пистолета) Само за дръжката...
(Посетителят взима пищова, но изведнъж го изпуска, опитва се да го хване, хваща го, но пищовът гръмва. Тъмнина. Настъпило е друго, старо време.)
ПЪРВА СТАРА КАРТИНА
(Сцената бавно се осветява и на нея се виждат - Майката в булченска премяна, тримата посетители - сватбари, Синът - ту владика, ту игумен, ту разказвач. Всички фигури са застинали неподвижно.)
СИНЪТ: Изобщо нямаше да се родя. Докато се народят братята ми, мене щяха да ме забравят, че имам да идвам. Една година да се бяха забавили - и край. Започваше бунтът и кой щеше да има време да ме ражда... А майка ми и баща ми - роднини...на седем пояса...
(Първи посетител/Бащата дава знак - гръмва сватбарска музика. Всички фигури се раздвижват.)
СИНЪТ/ВЛАДИКАТА: Стоп! (Музиката спира.) Няма да има годеж! Роднини на седем пояса - никога! Бог вижда.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Годеж ще има!
(Първи посетител/Бащата дава знак. Музиката започва - мъчна и бавна.)
СИНЪТ/ВЛАДИКАТА: Стоп!
(Музиката спира.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Ти Владиката ли си? Няма такива работи! Слушай, владико, защо за едни законът дава, а за други не дава?
(пауза)
Защо?
(Първи посетител/Бащата дава знак и музиката гръмва.)
СИНЪТ/ВЛАДИКАТА: Стоп! (Музиката спира.) Хайде, дай хиляда лири, па се венчавай. (Първи посетител/Бащата изважда от джоба си жълтици, навързани на пендари и ги увива около врата на Сина/Владика.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Отиваме при игумена в манастира. Там ще е годежа.
(Първи посетител/Бащата дава знак и музиката гръмва. Групата сватбари върви към манастира в кръг. Срещу тях - Синът/Игумен.)
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: Стоп! (Музиката спира.) Няма да има годеж! Роднини на седем пояса - никога! Бог вижда.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Тъй ли?
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: Тъй.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Значи тъй?
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: Тъй, тъй.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Ти игуменът ли си?... Значи, за едни законът дава, а за други не дава? Тъй ли?
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: Е, не е тъй.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Няма такива работи!
(Първи посетител/Бащата дава знак. Гръмва музика. Първи посетител/Бащата тръгва назад към владиката - в кръг.)
СИНЪТ/РАЗКАЗВАЧ: Хукнал назад баща ми към владиката, влязъл като мътен вятър при него...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: На мен жълтици не ми трябват, обаче най-мразя като ме лъжат.
(Първи посетител/Бащата отвива пендарите от врата на владиката и хуква обратно - в кръг.)
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: Стоп!
(Музиката спира.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Щом не дават вътре в манастира, ей тука ще се венчаем - под орехите.
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: Стойте! Бог вижда!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Да гледа!
(Първи посетител/Бащата дава знак и музиката гръмва.)
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: Стоп! (Музиката спира.) Хайде, влизайте в манастира!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: От нищо нямаме нужда.
СИНЪТ/ИГУМЕНЪТ: (прави знак с ръка - да влязат) Хайде, хайде...
(Първи посетител/Бащата дава знак - сватбарската музика гръмва. Той развява пендарите над главата си.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Ей, братя, което не става с пари, може да стане и без пари! Само кръвта човешка да кипне!
(Втори посетител/Сватбар вади пищов и гръмва във въздуха. Тъмнина. Отново е ново, днешно време.)
ВТОРА НОВА КАРТИНА
(Постепенно сцената се осветява. Виждат се Майката, Синът като експонат и посетителите.)
МАЙКАТА: (като взима пищова от Втория посетител и го оставя във витрината) Експонатите не се пипат!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Страхотно!
ПОСЕТИТЕЛКА: Вие не разбирате какво притежавате.
МАЙКАТА: Знам какво притежавам. (пауза) Още нещо да ви покажа?
ПОСЕТИТЕЛКА: Разбира се, ако може.
МАЙКАТА: Може би друг път! (пауза) Довиждане! (Посетителите - изненадани - се суетят. Излизат. Майката се извръща към Сина.) Слизай, излязоха вече... Умници!
СИНЪТ: (слизайки от витрината) Всичко мина добре.
МАЙКАТА: Бяха само трима.
СИНЪТ: Добре беше, добре...
МАЙКАТА: Добре беше едно време. Не можеше да се разминеш в музеите от посетители... Всичките млади, нагиздени, искат да видят, да знаят...
СИНЪТ: Е, не правим сватба, че да са повече.
МАЙКАТА: Точно така! Ще направим сватба и ще задръстим къщата от посетители.
СИНЪТ: Моля?
МАЙКАТА: Историческа! Възрожденска сватба! Невероятна атракция!... И с гълъби!
СИНЪТ: Хайде сега - гълъби!
МАЙКАТА: Когато венчавали майката на Иван Вазов, имало много гълъби. Били дошли много хора. Искали да я урочасат и все заничали към булката... към майката - „Ааа, я да видим булката...Нещо уплашена седи... Що така?“
СИНЪТ: И защо била уплашена?
МАЙКАТА: Идвали да видят дали няма поличба, понеже се взели роднини...
СИНЪТ: Седем пояса.
(Синът отива към Тайника - започва да го оглежда, да го побутва.)
МАЙКАТА: (унесено) Седем пояса са нищо работа. Докато ги развиеш и забравяте, че сте роднина.
СИНЪТ: И имало ли е поличба?
МАЙКАТА: Каквото имало - имало го е.
СИНЪТ: Поличба дали е имало, питам.
МАЙКАТА: Гълъби имало.
СИНЪТ: Е, на хубаво ли са били гълъбите?
МАЙКАТА: Живели в съгласие с почитание и уважение един на друг. Тогава младите повече търпяли без ласки. Срамът бил на първо място. Като имало срам и страх от Бога, имало и благочестив живот. Тъй е и сега - дето има срам и страх, там има и добър живот. Равенство ли е в една къща, бягай от нея като от огън!
СИНЪТ: Какви били гълъбите?
МАЙКАТА: Бели.
СИНЪТ: Едри или дребни?
МАЙКАТА: Ами... различни.
СИНЪТ: Не са ли били малко така - проскубани?
МАЙКАТА: Ааа, имали гладки и лъскави пера.
СИНЪТ: Значи били едри?
МАЙКАТА: Да, едри, красиви.
СИНЪТ: Значи малко така дебели, с гуши?
МАЙКАТА: Прекрасни били! Стройни, с качулки.
СИНЪТ: Сега пък с качулки.
МАЙКАТА: С качулки - да не ги вали дъжда.
СИНЪТ: И дъжд ли валяло?
МАЙКАТА: Не, едва-едва. Такъв - като роса.
СИНЪТ: Колко гълъба били?
МАЙКАТА: Ооо, много. Цяло ято. И на всеки - крилото като ветрило. Като го размаха и жегата се разпръсне.
СИНЪТ: Значи имало и жега?
МАЙКАТА: Ооо, голяма жега.
СИНЪТ: И дъжд, и жега?
МАЙКАТА: А, дъжд и жега... Гълъбите като размахат крила и все едно жегата изчезвала, настъпвала прохлада, а пък под качулките на гълъбите дъждът изобщо не се усещал.
СИНЪТ: А не се ли виждало сред гълъбите нещо по-особено?
МАЙКАТА: Не.
СИНЪТ: Нещо странно - свито и уморено...
МАЙКАТА: Защо?
СИНЪТ: Не се ли виждала стара гълъбица с тежки крила, която търси малките си и не може да ги намери и само върти глава, сякаш вика „Добре дошли, уважаеми посетители...“
МАЙКАТА: (рязко) Пак ли пипаш тайника! Сега ще ти кажа...
(Майката тръгва заплашително към Сина. Той отстъпва.)
СИНЪТ: И само гълъбицата е там, защото децата й ги няма. Няма ги. Такава е била поличбата: една стара гълъбица, едно гълъбче без крила и нищо друго... Ще ме заглавичкваш с гълъби...
МАЙКАТА: Там пари няма.
(Двамата застават един срещу друг. Дебнат се.)
СИНЪТ: Има.
МАЙКАТА: Няма.
СИНЪТ: Има, има...
МАЙКАТА: Защо са ти?
СИНЪТ: За една работа.
МАЙКАТА: Пари в тайника няма.
(В това време на перваза каца бял гълъб. Синът го вижда.)
СИНЪТ: Какви били гълъбите?
МАЙКАТА: Там пари няма.
СИНЪТ: (сочейки към гълъба) Като този ли?
(Майката се обръща и вижда гълъба. Тя кимва.)
Значи такава е поличбата.
МАЙКАТА: О, те - майката и бащата на Иван Вазов - се разклонили като дърво с корона. Имали осем сина. Осем гълъба
СИНЪТ: Единият... единият стига.
МАЙКАТА:Било пълно с гълъби... И дъжд, и жега, но те като размахат крила - роса и прохлада. И добили осем сина. Господ чул благословията им и след една година се родил Иван - първият син. Голяма радост! И се завървели едни хора да го видят. Кой носи гевреци, кой - шекер, кой - нещо пържено. Майката и бащата се чудели какво е това нещо. Те не били ходили тъй да гледат децата на хората. После се научили, че хората идели от любопитство - да видят има ли някаква поличба на детето, като се били взели роднина.
СИНЪТ: И имало ли е?
МАЙКАТА: Нямало. Само дете имало. Иван и нищо друго.
СИНЪТ: Поне един гълъб нямало ли е?
МАЙКАТА: Гълъбите преди това били, казах ти.
СИНЪТ: (към кацналия на перваза гълъб) Ох, поличбата ми! Гълъбче бяло, стройно, без качулка. Откъде ми идеш? Оттам ли? От най-горното небе? При мен. Как стигна до тука? Ами с крила, как иначе... И аз така. Стоя си тук, обаче до време ще е... Като се уморя да стоя и мах-два, мах-два-три и... Да, ще се махна, да. Много ми е нисък простора тука. Толкова идеи имам. Понякога главата ми ще се пръсне. Една идея, втора идея, трета - дум, дум, дум - блъскат, блъскат вътре. Обаче къде да ги направя? Тука ли? Трици. Само трици стават тука. И прах. Стоя и само прах хващам. (Синът изтръсква демонстративно дрехите си. Вдига ръце.) Закърнях... Обаче, гълъбчето ми, скоро иде освобождението. Над целия свят ще размахам свободни крила, ще тръгна рязко в небето - първи облак, втори облак, трети - хоп, тук е слънцето, блести ми в очите, завой, а - други птици, и те бягат - на юг, на юг... щъркели - на север: „Деца ли носите? Хубаво.“ А тия лястовици? О, морето! Към морето! Тръгвам. Това там долу да не са люлеещи се столове? Не, това са вълни. Да се отпуснем малко върху тях. Така. Слънчице, бриз, лодки, корабчета... Кой ме бута? О, делфин! Какво правиш тука? И аз си почивам. Цял живот правех трици и прах. Но избягах и сега - живот... Ти си плувай, плувай си... А, това там на плажа да не са полякини? Германки ли са? Много си приличат. Като рускини. Бели, руси. Само мляко и слънце. А тази там да не е Клаудия Кардинале? Значи е българка. Ей, откъде толкова хубост! Целият свят хубав, хубав... Само да отидеш там и от хубост няма оттърване... Колко струва това? Хиляда? Нямаш проблем. Как две хиляди? Нали каза хиляда? Добре, добре, ето три хиляди и петстотин и да не се разправяме... А това? Пет? Добре. Шест-седем? Нека да са десет! Всичко взимам. Идвам и взимам. Цялата хубост, цялата... (Влиза Първи посетител. Отива към Сина.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: От Вас ли трябва да си купя билетче?
МАЙКАТА: (пляска с ръце и прогонва гълъба от перваза) От мен.
(Синът - объркан - отстъпва назад.)
Само вие ли сте?
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Има още двама.
МАЙКАТА: Ами поканете ги.
(Първи посетител излиза. Синът бързо заема мястото си на витрината. Влизат тримата посетители.)
МАЙКАТА: Добре дошли! Добре дошли в Къщата на Иван Вазов! (Майката изважда от джоба си кочан с билети - започва да ги къса и да ги подава на посетителите. Те търсят пари по джобовете си и плащат на Майката.) Било е 1876 година, когато през нашия северно-китен град на път за Влашко преминал народният поет Иван Вазов. Бил с тънка антерийка, още нямал мустаци, но вече се е чувствало, че ще стане прочут певец на болките и радостите ни. Останал да пренощува в тази къща - на моите деди. Вазов бил приятел на чичо ми, който се пада дядо на братовчедите ми. Често-често си пишели писма, а когато се видели някъде - били неразделни. Но онази нощ се случило нещо - вдигнал се някакъв голям шум, врява до Бога, вълчи вой и настанала суматоха. Какво било това - и досега нищо не се знае точно. Пожар ли, заптиета ли, тежък вятър ли повял и брулил, брулил къщите, не е сигурно. Но се събудила тревогата у Иван Вазов и го накарала да хване пътя. (пауза) Всъщност, Вазов бил току-що се излекувал от тежка болест. С тънката антерийка очевидно по пътя насъбрал много студ, и тъкмо малко се бил позакрепнал. Но още си му личала преминаващата болка. А пък в къщата на дедите ми било студено. Нямали пари за дърва, за нищо. Беднотия и студ. И какво да прави Иван Вазов. Да стои и да рискува здравето си? Защо? И решил да тръгне веднага към Влашко... А бил отслабнал от болестта. Затова той бил принуден да се освободи от предметите, които носел със себе си. (Майката показва един по един ескпонатите) Чорап! Майка му го оплела - да му топли. Но не му топлел много. Обикновена вълна. Слаби били овцете, които стригали, за да я вземат. Беднотия и студ.
МАЙКАТА: (показвайки наргилето) Това е добра лула. Той бил страстен пушач. Вдишвал дълбоко и после изпущал високо дима - да се рее така, сякаш говори...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Това лула ли е?
МАЙКАТА: А на вас на какво ви прилича?
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Аз много-много лули не съм виждала...
МАЙКАТА: Това е източна лула.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: На Вазов?
МАЙКАТА: Наследствена. С инкрустации. Сложни йероглифи от ХVІІІ век. Персия.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Този фенер не е ли от по-ново време?
МАЙКАТА: А вие как мислите? (пауза) Тук всичко е старинно. Дори да е ново. Не е старо, а старинно. Има минало навсякъде - всичко тук диша от история... Нищо, че фенерът мъждука - на него вътрешната му светлина е по-силна. Защото...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Не се гаси, туй...
МАЙКАТА: Не се гаси, туй що не гасне... Това всички знаят. По-трудното е да го усетят... (показвайки Рибния буквар) А това е съчинението на Берон. Рибният буквар бил като истинска храна, духовна храна за народния поет. Четял го не само на младини, но и в зрелостта си... Е, не от този екземпляр, разбира се, понеже го забравил тук.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (чука по сандъка-тайник) Какъв е този сандък? (продължава да почуква по него)
МАЙКАТА: Моля Ви! Това е Тайникът! (пауза) Още никой не го е отварял.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (недоверчиво) Хайде пък сега...
МАЙКАТА: Отстранете се оттам, ако обичате.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Но защо не го отворите?
МАЙКАТА: Деликатна задача.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: Можем да ви помогнем.
МАЙКАТА: Тайната също представлява знание.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (сочейки пищова) Това е пищова на поета, нали?
МАЙКАТА: Много точен. Уцелвал с него от сто крачки птица в полет и заек в бяг.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: С това?
МАЙКАТА: А с кое? (Майката рязко тръгва към Сина) А ето тук една специална атракция от онова време! Восъчна фигура на човек - съвременник на Иван Вазов. Изключителна прилика с един от близките на народния поет...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: С кого?
МАЙКАТА: Далечен роднина... Забележете дрехите му! Елек - прокъсан и малко мръсен - не толкова от бедност, колкото от немарливост. Ризата - захабена - не защото няма нова, а заради необяснима пристрастеност към нея. А панталоните му - сякаш ей сега ще паднат, не от слабост, не от друго, а най-вероятно просто е забравил да сложи колан.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Защо го държите?
МАЙКАТА: Мисля, че е подходящо допълнение към еспозицията.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Да, всичко изглежда по-цялостно...
МАЙКАТА: И така - оставил си нещата Иван Вазов - за да може по-лесно да стигне Влашко и за да можем днес ние тук с вас да се дивим на тяхната простота и тайна... Но тогава! Можете ли да почувствате какво му е било тогава! Нямал чисти дрехи - да се облече, лула нямал - да запали, нямал с какво да си свети в чуждия мрак, книга нямал за прочитане... и без пищов... и... (Майката вижда капана.) А, забравихме...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (навеждайки се към капана) Това да не е капан?
МАЙКАТА: И капан вече нямал да се пази от румънските вълци...
(към посетителя) Внимателно!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (докосва капана) Добра машина!
МАЙКАТА: За вълци. За румънски вълци. Като тръгвал, казали му да си вземе, защото по целия Дунав виели зверовете и тъй виели, че понякога сякаш пеели... И ако си без капан, можеш да се намериш отвсякъде обиколен от вълча песен - страшна и баладична...
(Първи посетител леко повдига капана.)
МАЙКАТА: (тръгва към него) Не!
(Посетителят изведнъж изпуска капана. Капанът щраква силно. Тъмнина. Настъпило е друго, старо време.)
ВТОРА СТАРА КАРТИНА
(Сцената бавно се осветява и на нея се вижда само Майката.)
МАЙКАТА: Българите не стоят мирни. Мъжете вече започнаха песни да пеят. Стоят, стоят, па запеят, нещо се наговарят, крият се из къщите и полето, планове правят. Ние, жените - само гледаме и се мръщим отдалече. Турците подушват нещо, ама какво да направят - то още нищо не става. Дунава взе да замръзва. Всяка зима - лед. Ох, слава богу, че замръзва реката ми, милата! Че може да дойде по леда от нея я вест от децата, я човек, я надежда някаква. Добре че е спокойна и бавна, че да замръзне! Ако беше някоя бърза река и ако много-много започне да се вълнува, няма да може да стегне хубаво. А тъй - както си е бавна, набързо се сковава. Колко години вече чакаме да дойде декември, обръщаме глави на север и гледаме: А така! Хубаво да стегне Дунава, че ако кората е тънка, лошо може да стане - човек да се загуби. Разправят как бунтовници и апостоли пропадали в леда, а с тях пропадали страшни съзаклятия против властта. Боже, колко ли български освобождения тъй са пропаднали в реката! Затуй - нека да е студ, нека да е винаги зима - само на Дунава да е здрав ледът! Пък то може да мине я вест, я човек, я надежда някаква. И тъй... Гледаме откъм север нещо да дойде, чакаме, чакаме, чакаме... Нищо! Ни вест, ни човек, ни надежда някаква! Само вълци. Само се чува туп-туп-туп-туп - минават по леда с подвити опашки. Всяка зима - великото преселение на вълците от север на юг. Румънски ли, унгарски ли вълци идат - вият, не ги знам на какъв език вият. Плъзват навсякъде из българското и когото срещнат... По-добре да не те срещат. Само виене и ужас идва от север, а ние друго чакаме... Ама какви са тия народи оттатък Дунава. То бива-бива безхаберие и темерутщина! Че пратете някаква вест, бе, хора, някакъв човек пратете или надежда някаква. Нещичко, ей тъй - за мехлем на сърцето човешко и на самотата българска. А то - какво? Вълци. Ей, вие, румънци ли сте, унгарци ли сте, не чакате ли и вие я вест, я човек, я надежда някаква откъм вашия север и вашата Румъния? Мълчат тия народи, стоят си там над нас отгоре и пращат само вълци. Да им замръзне Дунава, дано - да им замръзне! И само вълци да им идват на гости, дано! (пауза) Една вечер обаче... Ето тая вечер... Както си стоя на прозореца и гледам празното отвън, виждам сянка - снегът притъмнява. Вълк. Аууу - срещу ми! Спря и не мърда. И пак - аууу... А! Някак познато ми вие. Чакай, чакай, да чуя... Гледа ме и така вие, че започвам май да му разбирам на виенето. Български ли е тоя вълк или някакъв чужбински вълк, който от много идване тук се е научил да вие по български - не знам. Но всичко му разбирам. „Слушай, майко, започва оня, едва минах реката, ледът изтънял и за вълци вече не става...“ Аз му отвръщам и не вярвам, че му говоря: „Значи и хора няма да могат да минат, децата си чакам...“ „Аууу, продължава оня, какви деца?“ - и се облизва. „Ти мойте деца да не закачаш! Всичките са мъже и ще ти строшат дебелия врат!“ Вълкът приближава къщата. Аз - ниско под прозореца. Боже, ами ако се хвърли в стъклото! Както е изпосталял, сигурно от глад хич няма да се замисли. Но оня вие: „Не ми трябват мъжете ти. Кажи ми по-пряк път за Балкана, че там ме чака един юнак - лежи и пъшка, потънал е в кърви, на гърдите му има дълбока рана и всичко около него тъмнее самотно.“ (пауза) Откъде ги знае тия работи звярът му със звяр! Сигурно тия вълци помежду си си ги разправят, препредават си ги от баир на баир: Аууу... ауууууууу... ау... ауу... „Откъде ти е притрябвал български юнак на тебе?“, питам го строго аз. „Българският юнак аз като брат го имам - тръгне ли да умира, все край него съм - кротко му ближа раните, топля го нощем с козината си и го унасям - към смъртта си с хубав сън да отиде...“ Бре, тоя звяр като човек говори. Може да е някой специален вълк, от тези, дето само по върховете на планините ходят, гледат от високо на всичко и от време на време в някоя балада се появят, но само толкоз. Баладичен вълк. И още продължава: „Там орлица и сокол ме чакат и самодиви в бели премени... цялата гора чака...“ Какво е туй нещо, чудя се. „И при кой юнак отиваш?“. „Димитър се казвал, хаджия бил, аууу...“ (пауза) Кой! Хаджи Димитър лежи и умира! Само той ли умира или с него и други юнаци берат душа? „Ей, човек ли си, звяр ли си, бързо хващай ей тая пътека, ще стигнеш Балкана за ден и половина. Ама като стигнеш, да видиш дали и други юнаци няма наоколо, че децата ми щяха с Хаджи Димитър да ходят да се бият срещу душманите! И бързо да се върнеш да ми кажеш видял ли си ги, не си ли!“ Вълкът поклаща глава, оголва зъби и ръмжи: „Слушай, майко, само ти ли деца имаш! Аз при Хаджи Димитър съм тръгнал. Щом той лежи на Балкана, значи сам лежи. Ако е имало с него други, или са изгнили в земята, или са избягали. Един е юнака на Балкана!“... Стига! „Вълчица да беше, че да ме разбереш! Космат дявол на четири крака! Цяла година вест от децата си чакам. Какво ти пречи като стигнеш Балкана да се огледаш по-хубаво и ако всичко е на добро - да извиеш!“ Поглежда ме вълкът с празното на очите си, обръща се и тръгва. Преди да се изгуби съвсем, възвива се назад и изпраща последен вой: „Аз само при юнаци ходя... Като станат някой ден децата ти юнаци, и при тях ще стигна...“ (по-тихо) Ооо, не ми трябват деца - мъртви юнаци. (пауза) Стоя и слушам да чуя вълка дали ще извие откъм Балкана... (Майката взима капан и го поставя пред себе си.) Нищо! Ама вече си сложих едно на ум и все мисля кога пак ще мине звярът и тайно в себе си го чакам. (Завява силен вятър.) Кога беше декември, кога стана февруари... Ау, че хубава зима - красива, бяла, ледът на Дунава стегнал здраво... Изляза навън на двора и гледам, гледам... Студено е, ама аз стоя заради едната зимна красота. Едно утро се бистри, ясно и звънко - всичко се вижда от тук чак до София и даже нататък. Толкова е ясно, сякаш гледаш през кристал, а кристал няма. Сняг - бял, бял - земята като че е покрита с гълъби. И тишина велика! Чувам как слънцето се топи и всичко плаче. Ей това е красотата - хем да ти е чисто пред очите, хем да ти е малко мъчно. (На сцената излизат Синът и посетителите - превъплътени като старци, жени и деца. Застиват прави, вгледани в някаква далечна точка.) А! Пред всяка къща - хора. И гледат надалеко. Какво става? Цяла България излязла и гледа февруарската красота. Е как тъй всички са излезли и гледат, потънали в чудно очарование! (Изведнъж нещо притъмнява, нещо сякаш хрясва в небето и светът затреперва. Сянка изпълва всичко между небето и земята. Сянката се залюлява за миг и остава да виси - тежка и голяма. Майката говори на един от наблюдателите.) Ей, Ангеле, що си побелял като моминска риза? Какво е това, дето виси там в далекото? (пауза) Какво е това нещо, Ангеле?
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/НАБЛЮДАТЕЛ: Апостола виси.
МАЙКАТА: Кой апостол?
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/НАБЛЮДАТЕЛ: Как кой?
МАЙКАТА: Ами кой?
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/НАБЛЮДАТЕЛ: Един е българският апостол.
МАЙКАТА: Толкоз апостоли зная из светото писание - дванайсет ли бяха, тринайсет ли, а пък из целия свят трябва да стигат хиляда най-много. Но кой точно апостол виси там в далекото... И защо виси и пълни цялото небе със себе си? (пауза) Щом е апостол, трябва да връзва небето със земята. Затова ли виси? А? (пауза) И защо виси, Ангеле?
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/НАБЛЮДАТЕЛ: За бунт виси, за бунт са го обесили.
(пауза)
МАЙКАТА: Божичко! Обесен бил, милият! О, затова ли жените плачат, пищят децата, старци се молят на Бога горещо... И вълците! Чувам вълците вият в полето и няколко псета им пригласят. Цяла България излязла и гледа... Как тъй всички са излезли и гледат? А, Ангеле?
(пауза)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/НАБЛЮДАТЕЛ: Синът ни виси... Едничкият син на майка България виси. Как няма да гледаме!
(Всички стоят и гледат сянката от небето. Нищо не се чува. Чува се само страшното висене на въжето.)
МАЙКАТА: И как никой не смее да отиде при него за последен път - да го залюлее за последен път...
СИНЪТ/НАБЛЮДАТЕЛ: Какво да го люлеем мъртвеца!
МАЙКАТА: Нищо не знаете. Трябва да го залюлеем... Къде тръгнахте?... (Наблюдателите напускат сцената. Остава само Майката.) Привечер идва оня, същият вълк... Бил там в полето да вие за Апостола. Гледа през прозореца, казва ми: „Ей, майко, кажи на другата майка, на майката България, че тя е за оплакване!“ Аз му се чудя: „Как тъй ще е оплакване!“ Гледай го, звярът му със звяр, как ме търси с бялото на очите си и ми казва: „Някога преди обесването бесилото е било люлка, в която Синът на майка България се е люлял.“ (пауза) „Кой го е люлял“... (пауза) „Как кой? Майката. Българията... И точно тук започва мъката - вече няма кой да люлее люлката. И ще се чува само страшното висене на въжето. Бесилото е спряла люлка, майко.“ (пауза) „Как бесилото е люлка... Чакай!“ Обаче вълкът се обръща и тръгва... И тъкмо да се скрие зад един завой, извръща се и изпраща последен вой: „Когато една люлка престане да се люлее, тя се превръща в бесило.“ И още звярът ми казва: „Знаеш ли защо толкова хора бяха дошли да гледат обесването?... Искаха да видят дали няма някаква поличба върху сина на майка България.“ (пауза) „Поличба имаше ли?“... Ах, как оголва зъби - смее ли се, ядосва ли се, не знам, ама ръмжи: „Че каква по-ясна поличба искаш от тази - люлката, в която лежи синът на майка България да се превърне в бесило! Значи още много люлки бесила ще станат!“... Мръсен вълк! (Майката удря капана с точилка. Капанът щраква силно. Тъмнина. Отново е днешно, ново време.)
ТРЕТА НОВА КАРТИНА
(Постепенно сцената се осветява. Виждат се Майката, Синът като експонат и посетителите.)
МАЙКАТА: (като намества капана във витрината) Експонатите не се пипат!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Много е тайнствено!
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Вие разбирате ли какво притежавате?
МАЙКАТА: Съжалявам, но е време да затваряме.
ПОСЕТИТЕЛИТЕ: Довиждане.
МАЙКАТА: Довиждане.
(Посетителите излизат.)
МАЙКАТА: Навлеци!
СИНЪТ: (слизайки от витрината) Чудесно!
МАЙКАТА: Какво му е чудесното!
СИНЪТ: Е, да, само трима...
МАЙКАТА: И един да влиза, но да не пипа експонатите!
СИНЪТ: Пипат ли ги?
МАЙКАТА: Не виждаш ли?
СИНЪТ: Как да видя? Нали ще разберат, че съм жив.
МАЙКАТА: Всичко ще разнебитят с непохватното си любопитство!
СИНЪТ: А мен пипат ли?
МАЙКАТА: Тебе пък кой ще те пипа?
СИНЪТ: Ще разберат веднага, че не съм от восък.
МАЙКАТА: Няма да им дам да те пипат.
СИНЪТ: А, те ако искат, да ме пипнат, ще се стегна...
МАЙКАТА: Я бързо взимай един лист! Ще пишем!
СИНЪТ: Писмото до кмета.
(Синът взима бял лист, подпира се на тайника, готов да пише.)
МАЙКАТА: Така те искам. Докато ти кажа и да го правиш, а не де помайваш с това-онова. Пишеш ли?... „До господин кмета“ - горе, вдясно. „Уважаеми господин кмете! Имам удоволствието да Ви предложа Къщата на Иван Вазов, доказала през последната година важното си... изключително важното си значение за нашия град, да бъде включена в Представителния туристически маршрут за обиколка на историческите забележителности на града. Моля Ви, с Ваше съдействие Къщата да стане обект от национално значение и да влезе в маршрута веднага след Костницата на героите и непосредствено преди Вечния огън. Също така моля повереното Ви кметство да отпусне средства за поставянето на плоча... на паметна плоча. Надписът ще гласи: „В тази къща през 1876 г. живя народният поет Иван Вазов. Тук той написа едни от най-вълнуващите си творби.“... Не, махни последното изречение!... „От признателните поколения“... С уважение... Пишеш моето име и това е! (пауза) Я ми го прочети!... Не, няма нужда. Знам, че стана добре. Така е - като се захвана лично с една работа и не разчитам на другите - всичко става чудесно... Дай да подпиша! (Синът отива при Майката и поднася за подпис друг лист. Майката подписва без да го чете, бързо, с широк жест, без да обърне внимание на подмяната на листовете.) Не забравяй по-късно да го отнесеш в кметството! (пауза) И ако там някой ти създаде някакви проблеми, напомни им, че се познавам лично с господин кмета... Кажи им, че сме много добри приятели и по-бързо да придвижват писмото, за да не ги вика кмета при себе си. Чу ли? (пауза) Един път през миналата зима се качихме в колата му... (Синът незабележимо отива при Тайника и се опитва да го отвори с лост.) Навън сигурно беше минус 20 градуса... Ох, закъде пътувахме? За градския музей ли?... Нали ме викаха да им обяснявам как да си подредят жалката експозиция... Не, май за друго пътувахме... А, да! Беше ме видял от колата как вървя в снега и мръзна и така - чисто приятелски - ме извика да ме откара... Вътре - едно топло, едно охолно - прозорецът на колата се запотил и трябва да избършеш мъглата от него, ако искаш да наблюдаваш зимната красота навън... Духам - трия, духам - трия стъклото - нищо не се вижда отвън. „Ама, господин кмете, как ще стигнем? То нищо не се вижда...“ А той се смее приятелски... И като започнах да разказвам на кмета за историята на нашия град, за дедите ми - колко много са дали на свободата, за Иван Вазов - как е нощувал у дома и прочие... Казах му, че музейното дело трябва да се засили, защото без памет закъде сме... Той ми обеща да посети нашата къща, всичко ми обеща... Къде е сега прапрадядо ти да ме види! Как къщата му в истински музей на свободата превърнах! (Синът захвърля ядосан лоста. Не може да отвори Тайника.)
СИНЪТ: Само дето дядовците ми са се отрекли от Хаджи Димитър! (пауза) И от Апостола са се отрекли!
МАЙКАТА: Ау, че си зъл!
СИНЪТ: Вазов - и той!
МАЙКАТА: Не те е срам! Сополанко!
СИНЪТ: Всички големи дърдорковци са се отрекли. Стояли са оттатък Дунава и са гледали сеира на другите, дето са го преминавали - да освобождават Българията.
МАЙКАТА: Знаеш само да лаеш. А кога ще свършиш ти нещо? Всичко тук е потънало в прах... Ох, други бяха братята ти...
СИНЪТ: Отрекли са се!
(пауза)
МАЙКАТА: Не са се отрекли!
СИНЪТ: Докато се обърнат и са се отрекли!
МАЙКАТА: Не са се отрекли!
СИНЪТ: Отрекли се!
МАЙКАТА: Не са се отрекли!
(Двамата се гледат настръхнали. Шум откъм входната врата. Синът бързо застава върху витрината като експонат. Влизат тримата посетители.)
МАЙКАТА: В обедна почивка сме.
ПОСЕТИТЕЛИТЕ: Извинете.
(Посетителите тръгват обратно.)
МАЙКАТА: Но моля ви се, заповядайте, заповядайте! Тук ние никого не връщаме! Както от историята никой не се е върнал, така и ние не връщаме... Добре дошли! Добре дошли в Къщата на Иван Вазов в нашия северно-китен град! (Майката изважда от джоба си кочан с билети - започва да ги къса и да ги подава на посетителите. Те търсят пари по джобовете си и плащат на Майката.) Било е 1876 година, когато през нашия град на път за Влашко преминал народният поет Иван Вазов. Бил сам, тъжен и с меланхолия в сърцето, с тънка антерийка, но вече знаел, че ще стане прочут певец на веселията и самотите ни. Останал да пренощува в тази къща - къщата на моите деди. Вазов бил приятел на вуйчо ми, който се пада дядо на братовчед на майка ми. Били неразделни. Но онази нощ - някакъв шум, врява, вълчи вой и - суматоха. Пожар ли, що ли, вятър ли? ... Събудила тревогата у Иван Вазов и той бързо хванал пътя... (пауза) Всъщност, нека ви кажа истината. Вазов се бил влюбил. В баба ми... Тя тогава, естествено не била баба, а младо момиче с бадемови очи, които светели със светлината на тъмни цигански огньове. Гърдите й се вълнували като пролетни вълни, които искат най-после да се успокоят на широк и силен бряг. Пръстите на ръцете й били бели и тънки - когато тъкала по седенките, младите мъже не можели да снемат очи от тях - напомняли им за антени на пъргави пеперуди... Очарован бил Иван Вазов повече от другите млади мъже. Баба ми - също. Иван й изглеждал като от друг свят - по-висок и малко загадъчен, задълбочен... Но бащата на баба ми усетил, че на сватба отива работата, а рано било за такава радост, и казал на народния поет: „Слушай, Иване, мил си ми! Ама и щерката ми е мила! Хайде хвани си сега пътя, пък като дойде свободата, пак заповядай - любовта ще те чака, аз гарантирам!“... Мъчно му станало на Иван, но какво да прави - хванал пътя за през Дунава и от мъка забравил да си вземе багажа. Ето така останали тук предметите, които носел със себе си.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: А какво станало с любовта към вашата баба?
МАЙКАТА: Очи, които не се виждат... А и свободата се забавила. Баба ми видяла един ден дядо ми... Е, той тогава не бил дядо, но... достатъчно било един поглед и всичко се свършило.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: А Иван Вазов? Той не я ли потърсил после?
(Майката показва един по един ескпонатите)
МАЙКАТА: (показвайки наргилето) Лулата и без това вече не му трябвала. Заради баба ми решил да спре пушенето, пък и никога не е бил страстен пушач. На кашлица го карало, а още бил млад. Правилно решил да се пази.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Странна лула?
МАЙКАТА: Донесена е от Кайро, от един от дядовците на поета. Когато искали да я запалят, вземали огън от този семеен фенер (показва фенера) и поднасяли пламъка... изключително ритуално...
(пауза)
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Нямаше ли едно стихотворение за това...
МАЙКАТА: Хайде де, знаете ли го?
(Посетителката се напрагя да си спомни.)
МАЙКАТА: (подсказвайки) Не се гаси...
(Посетителката се усмихва притеснено.)
МАЙКАТА: ...туй що не... гасне...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Не се гаси туй що не гасне.
МАЙКАТА: Браво!
(показвайки Рибния буквар) А това е съчинението на Берон. Малкият Иван бил пленен от Рибния буквар - по цял ден разглеждал картинките в него и се научил на а-бе-ве с труд и постоянство...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (сочейки пищова) Какъв калибър е този пищов?
МАЙКАТА: Много голям. Дори да не се прицелиш точно, пак ще улучиш, защото дулото е широко и хвърля много барут. (Майката посочва капана.) Също като капана. Може да не стъпиш точно в него, а в неговата околност и пак ще се хванеш - има голям обсег на действие... Но за вълци. За румънски вълци.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Хитро.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (чука по сандъка-тайник) Тук да не е чеиза на баба Ви? (продължава да почуква по него)
МАЙКАТА: Тихо! Това е Тайникът! (пауза) Още никой не го е отварял.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (недоверчиво) Сериозно?
МАЙКАТА: Елате тук, моля ви! Не бива да се пипа!
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Абсолютно сте права.
МАЙКАТА: Мислите ли?
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: Не ви ли е интересно какво има вътре?
МАЙКАТА: Обичам тайната, когато не само аз я владея, но и тя владее мен. (Майката рязко тръгва към Сина) А ето тук един акцент! Восъчна фигура на човек - съвременник на Иван Вазов. Изключителна прилика с един от враговете на народния поет...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: С кого?
МАЙКАТА: О, те са били много... Но дори до сянката на поета не са могли да се доближат...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Защо не го подарите на етнографския музей?
МАЙКАТА: Всичко е история. Дори да не ни харесва. Забележете стойката на този човек, гърбицата му, ноктите на ръцете му, всичко у него издава черни помисли и нечистоплътност. Но никой не може да избира околните си. (пауза) И така - оставил си нещата Иван Вазов - съсипан от мъка и любов по моята баба, за да можем днес ние тук с вас да се дивим на тяхната простота и тайна... Но можете ли да почувствате какво му е било тогава! Нямал чисти дрехи - да се облече, лула...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (показвайки чорапа) Това чорап ли е?
МАЙКАТА: Да.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Толкова голям?
МАЙКАТА: За да може да топли по нагоре. Майка му го оплела от дебела вълна, груба. Като го обуеш - боцка.
(Първи посетител взима чорапа и го мери върху себе си.)
МАЙКАТА: (тръгва към него) Експонатите не се пипат!
(Посетителят поглежда през дупката на огромния чорап, откъдето нахлува тежък вятър. Тъмнина. Настъпило е друго, старо време.)
ТРЕТА СТАРА КАРТИНА
(Сцената постепенно се осветява. На нея се виждат Майката, която плете огромен чорап, Синът, Първи посетител и Втори посетител - в дрехи на четници и хайдути.)
СИНЪТ: (разказва на другите двама) Щурците свирят, светулките светят... Чухте ли за четата на Хаджи Димитър - тръгнала насам да ни освобождава... (Другите двама се подсмихват и му обръщат гръб. Синът ги следва, говори им.) Щурци, светулки... Като се въргалям вечер в тревата, има толкова щурци и светулки - всичко става ей така... Ушите ми се напълват със щурци и после цяла нощ чувам музика. Затварям очи, но пак ми е светло - очите ми горят от светулки. Колкото и да стискам клепачи не мога да заспя. Безсънието ме хвана. (Другите двама пак се подсмихват и пак му обръщат гръб. Синът продължава да ги следва.) За вас не знам, обаче на мен сърцето ми влезе в една тревога - не мога да мигна: щурци, светулки, щурци, светулки... Да ви кажа, напоследък започнах да излизам през нощта, да се ослушвам в тъмното къде има мъка, къде се чува плач, къде пеят песни и се готвят за бунт... Онази нощ и вас гледам - излезли сте и се ослушвате. (Другите двама пак се подсмихват и пак му обръщат гръб. Синът все така ги следва.) Защо не се съберем заедно да се ослушваме? (Двамата го поглеждат оценително. Единият от тях го прегръща и тримата започват заедно да надават ухо.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: Чухте ли? Четата на Хаджи Димитър стигнала гората и вече гърми срещу душманите.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: Тръгваме ли?
СИНЪТ: Тръгваме ли?
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: Тръгваме ли?
(Тримата се суетят.)
Тръгваме.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: Тръгваме.
СИНЪТ: Тръгваме.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: (към Сина) Ти тръгваш ли?
СИНЪТ: Тръгвам.
(Двамата се смеят.)
СИНЪТ: Смейте се вие, ама и аз идвам. (Майката дава огромния чорап на Сина. Той го обува. Първи и втори посетител се строяват и тръгват бързо. Излизат.) Чакайте, бе! И аз идвам... (Синът едва върви, влачи се, плаче. Постепенно притъмнява.) Къде сте?... И аз комита искам да бъда... Ехо! (Синът се връща обратно. Майката продължава да плете чорап.)
МАЙКАТА: Сам ли си? Божичко, къде са другите?
СИНЪТ: Няма ги.
МАЙКАТА: Къде ги няма?
СИНЪТ: При Хаджи Димитър ги няма.
МАЙКАТА: Ама стигнахте ли до там?
(Синът утвърдително върти глава.)
СИНЪТ: Само аз стигнах.
МАЙКАТА: А братята ти?
СИНЪТ: Те стигнаха билото, свиха покрай реката и какво да видят: млади булки се къпят като самодиви без бяла премяна... И забравиха за Хаджи Димитър. Казаха ми: „Друг път ще се освобождаваме“. Ама аз стигнах билото по тъмно и не ги видях къде отидоха... Ама знам, че се отрекоха от Хаджи Димитър.
МАЙКАТА: Не са се отрекли.
СИНЪТ: Само го забравиха.
МАЙКАТА: Всичко вече свърши. Хаджи Димитър лежи в кърви на Балкана - на гърдите с голяма рана. Всички са избити.
СИНЪТ: Ама братята ми не знаят, че всичко е свършило. Защо не дойдоха с мен?
МАЙКАТА: И какво - да отидат там и курбан да станат!
СИНЪТ: Да станат, щом свободата го иска.
МАЙКАТА: Ама че си зъл.
СИНЪТ: Зъл съм, ама съм честен. (Майката заплаква.) Никой не ти иска сълзите.
МАЙКАТА: Те идват от самосебе си.
СИНЪТ: По-добре ги спри.
МАЙКАТА: Никого не обичаш ти.
СИНЪТ: (през зъби) Ти ще ми кажеш кого обичам и не обичам. Всички се отрекоха от Хаджи Димитър. Само аз му останах верен. (пауза) Отидох там и се бих, ама не успях да обърна битката. Тръгнах из тъмното да търся къде лежи Хаджи Димитър. Няма луна, няма звезди, нищо няма. Не знам къде ходя. На разсъмване стигнах една поляна. Тук трябва да е! Усещам, че тук трябва да е Хаджи Димитър, но вече никой няма. Или турците го бяха взели със себе си, или зверовете го бяха изяли.
МАЙКАТА: Вълк имаше ли?
СИНЪТ: (мисли) Нямаше.
МАЙКАТА: Значи не си бил там.
СИНЪТ: Как да не съм бил?
МАЙКАТА: Вълк е имало при Хаджи Димитър. Сив вълк със зелени очи.
СИНЪТ: Откъде знаеш?
МАЙКАТА: Знам. Лъжеш ме. Не си бил там. (пауза) Нали? Излъга ме. Майка си да лъжеш...
(пауза)
СИНЪТ: (вика) Добре, излъгах! Излъгах!
МАЙКАТА: Къде са братята ти? (пауза) Бягай веднага да ги намериш! С тях те искам тука!
(Синът тръгва. Постепенно притъмнява. Синът изведнъж се спъва в нещо.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: (легнал) Ти ли си?
СИНЪТ: Мама ме праща... (До Първи посетител лежи Посетителката, която се надига и разглежда Сина.) Ходихте ли при Хаджи Димитър?
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: Друг път ще се освобождаваме. (Синът тръгва да ходи.) Къде, бе, братле? Тъмно е, ще се убиеш. (Синът се спъва отново в нещо.)
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: О, братко!
СИНЪТ: Мама ме праща...
(До Втори посетител също лежи Посетителката, която се надига и разглежда Сина.)
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: Чакай, да почакаме да съмне, пък утре за чужбина заминаваме...
СИНЪТ: А Хаджи Димитър?
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ХАЙДУТИН: Има време, има време...
(Синът хуква да бяга в тъмното.)
СИНЪТ: (вика) Вие мърсувайте - аз свободата ще търся! Аз не се отричам, не се отричам... (Синът вдига глава и замръзва. На поляна под лунния харман в тревата: пълно с братя и самодиви. Брат, самодива, брат, самодива... Всичко - ей така...) Аз не съм се отричал. Вие ме спирате. Тъмно е. Сакат съм. Как да стигна! Спряхте ме! Цял живот ме спирате. Как да стигна до Хаджи Димитър! Как! (Синът събува чорапа си и го развява като знаме. Тъмнина. Отново е днешно, ново време.)
ЧЕТВЪРТА НОВА КАРТИНА
(Постепенно сцената се осветява. Виждат се Майката, Синът като експонат и посетителите.)
МАЙКАТА: (поставяйки чорапа обратно във витрината) Експонатите не се пипат!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Тук всичко е много особено.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Това е най-хубавото място, което посетихме.
МАЙКАТА: Благодаря. Да ви предложа ли още някоя история?
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: Бързаме.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: За къде?
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: Чакат ни. Довиждане.
МАЙКАТА: Ама защо бързате? Ще ви предложа нещо нечувано...
(Втори посетител припряно извежда навън Посетителката и Първия посетител.)
МАЙКАТА: Какъв пък беше този скорострелко. (Майката отива при витрината.) Видя ли момичето?
СИНЪТ: (слизайки от витрината) Защо не ми казваш, че са тръгнали?
МАЙКАТА: Ти не чуваш ли?
СИНЪТ: Понякога си мисля, че наистина съм станал експонат. Обаче после си казвам „Е, не може експонат да мисли, че е станал експонат“.
МАЙКАТА: (лукаво, закачливо) Е?
СИНЪТ: Какво?
МАЙКАТА: Момичето?
СИНЪТ: Кое момиче?
МАЙКАТА: А, не си го видял! Какви устни имаше!
СИНЪТ: Какви?
МАЙКАТА: Пълнокръвни. Страстни. Освен това, беше интелигентна.
СИНЪТ: Как разбра?
МАЙКАТА: То си личи. Възпитанието, стойката, отношението... Мисля, че и ти й направи впечатление.
СИНЪТ: Какво каза?
МАЙКАТА: Ами мъж си... Ей така те гледаше!
СИНЪТ: Видяла ли ме е?
МАЙКАТА: Защо, хубав си?
СИНЪТ: От восък.
МАЙКАТА: Къщата се разраства. Има нужда от още една женска ръка.
СИНЪТ: Ами ако може да ти израстне трета...
МАЙКАТА: Ох, други бяха братята ти!
СИНЪТ: Много други.
МАЙКАТА: Ще дойдат и ще видиш... (Синът започва да се облича.) Чакай да ти кажа...
СИНЪТ: По-бързо казвай, че ще тръгвам.
МАЙКАТА: Къде ще ходиш?
СИНЪТ: Ще видиш къде.
МАЙКАТА: Къде?
СИНЪТ: При братята ми.
МАЙКАТА: Че нали ги чакаме да дойдат за празниците.
СИНЪТ: Друг път ще дойдат! (пауза) Ще ми дадеш ли парите?
МАЙКАТА: (успокоително) Как няма да дойдат! Нали трябва да ни видят как сме, що сме.
(пауза)
СИНЪТ: И да ни прегърнат братски...
МАЙКАТА: (гледа снимката на стената) Милите ми! Какви са хубави...
СИНЪТ: (продължавайки да се облича) Да ни попитат: „Как сте, как сте?...“
(Майката отива при Тайника, взима лоста и чука и ги скрива.)
МАЙКАТА: Добре сме, добре сме...
СИНЪТ: „Това да се чува! Иначе - здравето как е?“
МАЙКАТА: Добре е...
СИНЪТ: „Гледаме брат ни тука съвсем се е смахнал. Няма ли да се маха нанякъде?“
МАЙКАТА: А, ще се маха... Тук си е добре той. Има хляб, готвено...
СИНЪТ: „Пък и тебе трябва да гледа...“
МАЙКАТА: „А, гледа ме той... Към мен гледа, ама през мен вижда... А вий толкова сте изпосталяли с тая сухоежбина... Нямате ли булки да ви гледат?“
СИНЪТ: „Няма как, мамо. Всички на отечеството служим... Както едно време бяха Хаджи Димитър, Апостола...“
МАЙКАТА: И дедите ви... Ама и вие много направихте за отечеството...
СИНЪТ: „Само отечество ни дай на нас и гледай какво става!“
МАЙКАТА: Ох, да сте ми живи!
СИНЪТ: „Как няма да сме живи! Толкова хора надживахме, че сега ли ще се дадем!“
МАЙКАТА: Ох, сине, виждаш ми се нещо помръкнал, отчаян нещо...
СИНЪТ: „О, не се тревожи. Това е от чая.
МАЙКАТА: Как от чая?
СИНЪТ: „От чая съм отчаян. Много чай пия.“
МАЙКАТА: Ами намали го тоя чай, щом те отчайва. Ти... преди май кафе пиеше.
СИНЪТ: „Ааа, кафето го спрях.“
МАЙКАТА: Защо?
СИНЪТ: „Кафето пък ме прави кафяв. Като негър ставам.“
МАЙКАТА: Милата ми рожба! Юнаците ми! Да сте ми живи!
(Синът вижда, че ги няма лоста и чука.)
СИНЪТ: Къде са ми такъмите?
МАЙКАТА: Какво?
СИНЪТ: Ония работи... Взела си ги.
МАЙКАТА: Нищо не съм пипала.
СИНЪТ: Дай ги! Всичко искате да ми вземете.
МАЙКАТА: Нищо не знам... Казах ти да не пипаш Тайника.
СИНЪТ: Като мащеха си ми!
МАЙКАТА: Не те е срам!
СИНЪТ: Дай ми лоста и чука!
МАЙКАТА: Никога. (Двамата се дебнат настръхнали. Чува се шум откъм входната врата.) Отивай бързо на витрината!
СИНЪТ: Не искам.
МАЙКАТА: Всичко ще развалиш. Бързо!
СИНЪТ: Искам лоста и чука!
МАЙКАТА: Под чергата са... Качвай се! (Влизат посетителите. Синът бързо застава зад витрината.) Добре дошли! Добре дошли в Къщата на Иван Вазов в нашия град! (Майката изважда от джоба си кочан с билети - започва да ги къса и да ги подава на посетителите. Те търсят пари по джобовете си и плащат на Майката.) Било е 1876 година, когато през нашия северно-китен град преминал народният поет Иван Вазов. Бил в добро разположение на духа, спокойно гледал в бъдещето, с оптимизъм към задаващото се освобождение... И останал да пренощува тук - в къщата на моите деди. Вазов бил приятел на цялото ни семейство. Често-често ни пишел писма, а когато се видел някъде с някого от нашите - били неразделни. Но онази нощ! Шум, врява, вой и суматоха. Какво? Никой не знае точно. Пожар? Заптиета? Бурен ятър? Какво! Пламнала тревогата у Иван Вазов, обзела го отвътре и докрай и бързо - по пътя. (пауза) Всъщност, бил се пуснал слух, че във Влашко спешно сформират чети за преминаване на Дунава и кое истинско мъжко сърце е можело да трае при идването на тази вест... Затова посред нощ Иван Вазов скочил насън, събудил се и тръгнал през буйната река без да се бави и страхува. Затова в бързината от нетърпение към свободата забравил багажа си и тук останали предметите, които носел със себе си.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: В коя чета после се е записал Вазов?
МАЙКАТА: Това събитие е извън периода, за който ви разказвам. Нашият музей съдържа експозиция, която касае времето до въстанието и войната. (Майката показва експонатите) Чорап. Специфична вълна. Не толкова дебела, колкото мека. Приятна на пипане. Майката на поета го плела месец-два с големи, специални куки. (показвайки наргилето) Лулата е от особено ценно и здраво дърво - ако не се лъжа, казва се тригофабал - расте рядко в тропиците и придава на тютюна неземно ухание... Чували ли сте за тригофабала? (Посетителите смутено се оглеждат.) Никой не се е родил научен. (показвайки фенера) А фенерът гори с рядко срещан разтвор, а не с газ. Разтворът се прави от няколко смеси,които позволяват пламъкът във фенера да се поддържа постоянно и по този начин никога да не угасва.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: От там ли идва...
МАЙКАТА: Оттам идва „туй що не гасне“! (показвайки Рибния буквар) А това е съчинението на Берон. Отпечатан на дебел восъчнообработен пергамент, Рибният буквар служел за почти всичко - за поставка, за игра, за плоча, на която изстива яденето, за... и за четене...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (сочейки пищова) От какъв модел е пищовът?
МАЙКАТА: Източно-западен. Най-доброто от английската и турската школи. Без примеси от други стомани. (Майката посочва капана.) Също като капана. Захапката му е смъртоносна. Всеки вълк, уловен тук, завършвал в незабравима агония.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (чука по сандъка-тайник) Убеден съм, че тук са били четническите униформи. (продължава да почуква по него)
МАЙКАТА: По-внимателно с Тайника! И той е здрав - от най-дебелото дърво, раснало някъде и някога.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: Тригофабал.
МАЙКАТА: Безансон. (пауза) Не се е намерил човек, който да му преброи годишните кръгове. (пауза) Още никой не го е отварял. (пауза) Тайната не се постига с много приказки, а с тишината между тях. (Майката рязко тръгва към Сина) А ето тук едно тяло! Восъчна фигура на човек - съвременник на Иван Вазов. Изключителна прилика с един от епигоните на народния поет...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: С кого?
МАЙКАТА: Да не губим време... Забележете острата му брадичка - уж признак за воля, но белег за злоба и убийствен инат, вижте жълтото в очите му - не от болест, а от алчност. Цял живот жълтици е искал този човек. И скулите му - на хищник без скрупули. Не всички са били като народния поет.
(пауза)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Кой го е изработил?
МАЙКАТА: Всички добри майстори са в чужбина.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Той е като жив.
МАЙКАТА: Само така изглежда. Майсторът е добър. (пауза) И така - оставил си нещата Иван Вазов - забързан да се включи в някоя чета за освобождението и за да можем днес ние тук с вас да се дивим на тяхната простота и тайна... Но можете ли да почувствате! Нямал чисти дрехи, лула, без капан, а чуждия мрак! А книга! И без пищов...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (взимайки лулата) Това е любопитна лула.
МАЙКАТА: Не пипайте ескпонатите!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Нищо няма да й направя.
(Първи посетител лапа лулата.)
МАЙКАТА: (тръгва към него) Оставете я веднага!
(Изведнъж лулата задимява. Цялата сцена потъва в дим. Тъмнина. Настъпило е друго, старо време.)
ЧЕТВЪРТА СТАРА КАРТИНА
(Сцената постепенно се осветява. Виждат се Майката, Синът, Посетителката. Тримата играят бежанци по време на погрома на въстанието от 1976 г. Свили са се на земята. Образуват малко възвишение от скупчени тела. Първи и втори посетител са заптиета, които издевателстват над тях. Първи посетител пуши от наргиле.)
МАЙКАТА: Уж за свободата беше всичко. Само и само свободни да бъдем. Да умрем, ама свободни да мрем. Нищо не стана.
СИНЪТ: Клисура прибърза.
МАЙКАТА: Прибърза и претърпя сеч и огън.
СИНЪТ: От нетърпение по свободата прибърза.
МАЙКАТА: От глупост, от нетърпение. После Батак и Перущица - сеч и огън. Другите - сеч и огън.
СИНЪТ: Само ние се снишихме...
МАЙКАТА: Добре, че нашите мъже се кротнаха и не се вдигнаха. Ами как да въстанат! Отникъде няма напредък. Московците не идват. Отвсякъде само сеч и огън.
СИНЪТ: Клисура прибърза...
МАЙКАТА: Добре, че помолих баща ви да прати Иван отатък Дунава...
СИНЪТ: Брат ми във Влашко, а ние - сеч и огън.
МАЙКАТА: Всички сте живи. Какво искаш?
СИНЪТ: По-добре да не бяхме. По-добре да ме бяха заклали. Поне да се види кой мре за свободата и кой бяга от кръвта. За какво ми е сега тоя късмет?
МАЙКАТА: Не бързай да се мислиш за жив.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Стига сте приказвали, че ще ви вържа устата за дървото - да висите и да приказвате.
МАЙКАТА: (целува краката на заптието) Прости, аго, прости, аго! Ние сме мирен град.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Айде, простено да ви бъде! Колко даваш?
МАЙКАТА: 1000 лири.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: (към Сина) А ти? (пауза) Не се стискай! Кесията ти до земята стига.
СИНЪТ: 20 лири.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Малко е.
СИНЪТ: Не е малко.
МАЙКАТА: Мълчи!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Я да ти видя ръцете! (Синът показва ръцете си.) Що са изцапани с кръв?
МАЙКАТА: На баща му е, аго... Заклахте го горе на нивата. (Втори посетител/Заптие замахва със сабята си да отсече протегнатите ръце на Сина.) Не, аго! Прости, прости, аго! Ето още жълтици, ето - 5000... (Майката вади още пари и ги подава. Заптиетата ги взимат и излизат. Майката, Сина и Посетителката се изправят.)
СИНЪТ: Защо да мълча?
МАЙКАТА: Жените и децата откупваме. Тебе откупваме.
СИНЪТ: Себе си откупвате.
МАЙКАТА: Себе си покрай теб откупваме.
СИНЪТ: Бунт трябваше да има! После - сеч и огън, ама поне за оцелелите пари щяха да останат. А сега нито пари, нито бунт. Едно велико нищо! Ураа! Беят взе парите и се махна...
МАЙКАТА: Само смърт. И не знаем от кого иде смъртта - от разбойници ли, от турци ли или от наши българи-хайдуци...
СИНЪТ: Откъм Дунава русите вече се чуват...
МАЙКАТА: Ама не идват... А то като се чуват, но не идват, правят така, че турците да стават още по-люти, понеже ги е страх. От страх човек по-зъл става.
СИНЪТ: Голям страх! Турците се страхуват от русите. Българите се страхуват от турците. Само от българите никой не се страхува.
МАЙКАТА: Пак чакаме сеч и огън.
СИНЪТ: Турците са се скрили и само ножовете си точат.
МАЙКАТА: И като са тръгнали едни слухове...
ПОСЕТИТЕЛКАТА/БЕЖАНКА: (тичайки ужасена) Бягайте, че сеч иде! Изсякоха вече сто села и градове! Сто хиляди глави на колове стоят побити! Едно село го прекръстили от Побит камък на Побита глава!
МАЙКАТА: Нищо не сме направили. Пак ще се откупим...
СИНЪТ: Което не става с пари, става съвсем без пари.
ПОСЕТИТЕЛКАТА/БЕЖАНКА: Младите хванали един турчин на пътя и го заклали... Да бягаме!
СИНЪТ: Хванахме го, заклахме го и го натъпкахме в нужника.
МАЙКАТА: Ама и ти ли участва?
СИНЪТ: Че какво! Да го гледам как бесней над бащиното ми огнище!
МАЙКАТА: Нали мирен човек бил?.
СИНЪТ: Мирен, да. Заклан изедник, мирен изглежда.
ПОСЕТИТЕЛКАТА/БЕЖАНКА: Бягайте, че сеч иде! Всичко гори назад!
(На сцената се появяват Първи и втори посетител - бежанци. Водят дървена кола. В колата - каца, пълна с пръст, в нея - засадена хризантема.)
МАЙКАТА: Тая красота не ви ли спъва в бягството?
(пауза)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БЕЖАНЕЦ: Ами че то без нея, защо да бягаме.
(Двамата бежанци излизат, бутайки каруцата.)
СИНЪТ: Къде ми е ножа?
МАЙКАТА: Скрий се при мен.
СИНЪТ: Ножът ми!
МАЙКАТА: Лягай тука.
(Тримата - Майката, Синът и Посетителката навеждат глави между коленете си и чакат. Влизат Първи и втори посетител като заптиета. Първи посетител пуши от наргиле.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Къде е мъжът, мари?
МАЙКАТА: Няма го, аго, заклаха го.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Дай пари, че ще те коля!
ПОСЕТИТЕЛКАТА/БЕЖАНКА: Олеле, заклаха мама!
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Млъквай, че ще ти видя очите наопаки!
ПОСЕТИТЕЛКАТА/БЕЖАНКА: Мамо, ще дам парите, само да не те коли агата!
МАЙКАТА: (стискайки ръката на Посетителката, в която са пендарите) Недей, мама, дядо ага е хубав човек, няма да ме коли...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: (хваща Майката за косите) Недей да й пречиш!
ПОСЕТИТЕЛКАТА/БЕЖАНКА: Олеле, заклаха мама!
(Пендарите се развяват. Жълтиците светят.)
МАЙКАТА: Прости ни, аго, прости ни! Дадохме много - 5000, 8000 лири - все за вас отидоха... Нямаме вече...
(Първият посетител/Заптие спира да ги тегли. Бавно си подава ръката - в кръв.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЗАПТИЕ: Не ти ща жълтиците! Целувай! (Майката му целува ръката.) Сега да видим хубава ли е! (Дърпа за косите Посетителката - извръща лицето й към себе си.) Ще може ли да ни прислугва?
МАЙКАТА: Недей, аго! Малка е!
(Първият посетител/Заптие скъсва една жълтица от пендарите, с един удар със сабята посича Посетителката/Бежанка и захвърля наргилето.)
ПЪРВИ ПОСЕТИЕЛ/ЗАПТИЕ: Спасихте жълтиците!
(Двете заптиета тръгват и бързо излизат.)
СИНЪТ: (изправяйки се) Какво стана?
МАЙКАТА: Вземи чувалче и я покрий...
(Майката взима от земята наргилето и се взира в тъмния му отвор. Тъмнина. Отново е днешно, ново време.)
ПЕТА НОВА КАРТИНА
(Постепенно сцената се осветява. Виждат се Майката, Синът като експонат и посетителите.)
МАЙКАТА: (поставяйки лулата обратно във витрината) Експонатите не се пипат!
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Господи!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Тръгваме!
(Тримата посетители бързо напускат сцената. Синът слиза от витрината.)
МАЙКАТА: Какво ще ядем? Днес не можах да сготвя нищо.
СИНЪТ: Ще се оправим.
МАЙКАТА: Не си ли гладен?
СИНЪТ: Нещо ми стърже, ама не е от глад.
МАЙКАТА: Че от какво ще е?
СИНЪТ: Като си мисля за разни тайни работи, нещо ей тука ме притиска и започва да се върти, да се кърти нещо и ми премалява и на кръв почвам да гледам.
МАЙКАТА: Само от глад ще е това.
СИНЪТ: (троснато) Казвам ти, че е от тайни работи!
(Майката отива, отваря врата в шкафа, взима две чинии, хляб и ги слага върху Тайника - едната пред Сина, другата пред себе си. Сяда.)
МАЙКАТА: От вчера е останало.
(пауза)
СИНЪТ: Казах ти, че е от тайни работи...
МАЙКАТА: Почвай!
СИНЪТ: Не съм гладен.
МАЙКАТА: Както искаш. (Майката започва да яде.) Ох, както ми беше прималяло... Сякаш не съм яла от сутринта...
(Синът гледа към чинията продължително. Накрая сяда и започва да яде.)
МАЙКАТА: Вкусно е. Изобщо не личи, че е от три дни.
СИНЪТ: Нали каза, че е от вчера.
МАЙКАТА: Така ли? Пак е вкусно.
(Синът изяжда всичко, бута чинията си встрани.)
СИНЪТ: Не съм гладен.
МАЙКАТА: Сега стържи ли ти отвътре?
СИНЪТ: Стържи ми.
МАЙКАТА: Ами дояж си с малко хляб.
СИНЪТ: Казах ти, че е от тайните работи.
МАЙКАТА: Че къде си се бъркал в тайни работи?
СИНЪТ: (отива и взима лоста и чука и отива при Тайника) Значи искаш да знаеш?
МАЙКАТА: Махни се от Тайника!
СИНЪТ: (удряйки демонстративно Тайника) Братя мои! Бедни мои братя!
МАЙКАТА: Малко бой си изял от баща си.
СИНЪТ: Ти ги роди, но ти им и даде! А на мен? Какво даде на мен? Прах, витрина, постамент.
МАЙКАТА: (тръгва към Сина) Като го няма баща ти, аз ще те възпитавам...
СИНЪТ: Кога ме е бил баща ми?
МАЙКАТА: И не помниш...
СИНЪТ: Защото бях избягал от къщи.
МАЙКАТА: Как не те уби тогава...
СИНЪТ: Наби ли ме?
МАЙКАТА: Наби те.
СИНЪТ: Силно ли?
МАЙКАТА: Аз го спрях.
СИНЪТ: Значи не ме е бил.
МАЙКАТА: Ааа, би те.
СИНЪТ: С колана ли ме би?
МАЙКАТА: Дори имаше кръв.
СИНЪТ: Да не ме е закачил с катарамата?
МАЙКАТА: Не. Ти побягна, спъна се, падна и си удари веждата, и после - кръв.
СИНЪТ: „Ще ми бяга той от Къщата на Иван Вазов“... Така ли каза?
МАЙКАТА: Мислехме те за умрял някъде. Затова те би! От радост, че си жив - затова те би!
СИНЪТ: Господ да ти дава все такава радост! (пауза) Нали каза, че има диня?
МАЙКАТА: Не е много прясна, ама е червена... (Майката отива и изважда от долапа диня. Слага я върху Тайника. Синът замахва с нож да я среже. Чува се шум от входната врата.) Бързо!
СИНЪТ: (оставяйки ножа) Не!
МАЙКАТА: За последно. Обещавам ти вече да намеря манекен. (Синът неохотно отива и застава зад витрината. Влизат посетителите.) Добре дошли! Добре дошли в Къщата на Иван Вазов в нашия северно-китен град! (Майката изважда от джоба си кочан с билети - започва да ги къса и да ги подава на посетителите. Те търсят пари по джобовете си и плащат на Майката.) Било е 1876 година, когато оттук преминал народният поет Иван Вазов. Бил измъчен от дългия път, който бил зад него и който идел насреща му, с тънка антерийка, нямал покрив над главата си от седем дни, изнурен и жален, стигнал до тази къща и останал да пренощува. Това е къщата на моите деди. Вазов бил приятел с тях... Но онази нощ... Случило нещо. Какво било това - и досега нищо не се знае. (пауза) Всъщност... (пауза) Не е било точно така. Нямал настроение Иван Вазов. И надеждата го напуснала... че скорошно освобождение може да има... Виждал как младите все за пари и сладости мислят, а старите още по-стари ставали. И какво да прави... Защо да стои в мъртво отечество, пълно със сенки на чужди хора... Както му било притъмняло, излязъл посред нощ и тръгнал. Затова в покрусата си забравил багажа си и тук останали предметите, които носел със себе си.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Всичко това!
МАЙКАТА: А още колко неща има... (Майката показва експонатите) Чорап. Удобен и лек. Служи за по-бързо придвижване. По-бързо искал да се махне народният поет от чернилката си наоколо. И се махнал, макар да забравил чорапа тук. (показвайки наргилето) Лулата е символ на детската мечта на Иван Вазов да стане капитан на кораб. Да види Венеция, да открие Индия, да спре за малко в Мадагаскар, а после да се отправи към Австралия... Но само и само да не стои тук, защото черно било всичко - робия и лоши хора. Затова била лулата. (показвайки фенера) Фенерът имал чудното свойство да пламва неочаквано, дори когато бил угаснал съвсем. Изненадвал народния поет и в най-гъстия мрак - лумвал като факла, като вулкан, който хвърля лава, лава... но ехото му отвръщало: слава, слава... Но искал да удари мрака право в сърцето. Затова - уж угаснал - фенерът лумвал изневиделица.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Не се гаси... Не се гаси...
МАЙКАТА: Да! Да! Да! (показвайки Рибния буквар) А това е съчинението на Берон. Рибният буквар отвеждал в други селения малкия Иван, можел да го изпрати, където си пожелае - в далечни страни сред кашалоти и леопарди, сред ледената пустош - при пингвини с папионки и тюлени с хайдушки мустаци и под водата - при онемели шарани и усмихнати акули... Само четенето да е гладко. И дим да те няма!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (сочейки пищова) Истински ли е?
МАЙКАТА: Съвършено изделие! Куршумът му стига там, където никой не може да отиде - в сърцето на врага. А с това Иван Вазов можел да отиде и там, ако поиска. Но го забравил тук. (Майката посочва капана.) Също като капана. Той е за вълци, за румънски вълци. Но сега той означава нещо повече - и той е символ. Колкото и да искаш да се махнеш, винаги те чака един капан - за румънски вълци.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (чука по сандъка-тайник) Да няма някой вътре? (продължава да почуква по тайника)
МАЙКАТА: Не мислете, че в Тайника ще намерите нещо, което го няма тук! Но още никой не го е отварял.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: Защото всичко се знае.
МАЙКАТА: Не, защото знаем само това, което си позволяваме да мислим, че знаем. Другото е Тайната. (пауза) Тайната не е в това, което е вътре, а в онова, за което си мислим, че е там. (Майката рязко тръгва към Сина) А ето тук... един! Восъчна фигура на човек - съвременник на Иван Вазов. Изключителна прилика с един от хулителите на народния поет...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: С кого?
МАЙКАТА: Да не изброяваме...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Все пак няма брада...
МАЙКАТА: Защо му е? Забележете колко мъст има в погледа му, колко неудолетворени амбиции прозират в изострените лакти... а тази четина (посочва косата му) - грива на магаре, което цял живот си мечтае да стане поне товарен кон.
(пауза)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Може ли да говори?
МАЙКАТА: Погрижила съм се за всичко.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Доста е слабичък..
МАЙКАТА: Това е от отровата, която го яде отвътре. (пауза) И така - оставил си нещата Иван Вазов - забързан да се махне час по скоро от тъмното си отечество и за да можем днес ние тук с вас да се дивим на тяхната простота и тайна... Но какво му е било тогава! Нямал, нямал - дрехи, лула нямал... Без капан. А с какво да си свети? Книга - също нямал. И без пищов...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (докосвайки фенера) Откъде се намалява пламъка?
МАЙКАТА: Оставете, аз ще го оправя.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Днес не правят такива.
МАЙКАТА: Благодаря.
(Първи посетител разглежда отблизо фенера, отваря вратичката.)
МАЙКАТА: (тръгва към него) Затворете вратичката!
(Изведнъж пламъкът на фенера угасва. Тъмнина. Настъпило е друго, старо време.)
ПЕТА СТАРА КАРТИНА
(Сцената постепенно се осветява. В единя край се виждат Майката, Синът и Първи посетител, който играе Бащата. В другият край - под голяма черга е натрупана камара от дини. Встрани свети фенерът.)
СИНЪТ: Яде ми се диня.
МАЙКАТА: Мазето долу е пълно.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Няма нужда от диня. Късно е. Ще има да ставаш по нощите.
МАЙКАТА: Остави момчето. Аз ще го събудя.
СИНЪТ: Голяма или малка?
МАЙКАТА: Средна най-добре.
(Синът преминава в другия край на сцената. Оглежда се като крадец. Изведнъж се навежда, взима нещо изпод чергата, слага го в торбата си и се връща обратно.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Ти откъде взе динята?
СИНЪТ: От полето.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Не ме лъжи.
СИНЪТ: От комшиите.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Защо, бе? Нали цялото мазе долу с дини е зарито!
МАЙКАТА: Ама чуждото по се услажда...
(Майката закрилнически прегръща Сина.)
СИНЪТ: Комшиите имат повече от нас... Да не се учат така.
МАЙКАТА: Някой видя ли те?
СИНЪТ: Ц!
МАЙКАТА: Я да видим!
(Синът бръква в торбата и изважда от там - детска глава. Тъмнина. Постепенно сцената се осветява. Синът е най-отпред, на голямо разстояние зад него са Майката и Бащата.)
СИНЪТ: Мамо, тате, диня нося от полето! От комшиите! От другите! (пауза) Като я извадих детската глава, не знаех какво виждам. Майка ми припадна. Баща ми замръзна. Аз... просто умрях. Някой заклал момчето на воденичаря, отрязал му главата и я пъхнал под чергата при дините. (пауза) Ама не съм аз, тате!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Ами кой е, бе, кръвник майчин?
СИНЪТ: Някой изедник турчин го е направил.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Кой ще ти повярва, бе, кратуно празна! Как не усети, че човешка глава хващаш - коса има, лице има...
СИНЪТ: Стана като в бърз сън - чергата, динята, торбата...
МАЙКАТА: Никой няма да ти повярва... Ти си почти убиец...
СИНЪТ: Ама вие наистина си мислите, че съм убиец...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/БАЩАТА: Хайде да я скрием навътре в градината...
МАЙКАТА: И нито дума за това, че до гроб за резил ставаме...
(пауза)
СИНЪТ: Ей тъй насила убиец ме направихте. Цял живот като убиец да бъда и да се крия у себе си! Ама аз българин не съм убивал! Някой изедник му беше видял сметката на момчето и аз трябваше да взема тоя грях на душата си. Кой почна първи да коли? Изедниците. Ама ей тъй от страх техните грехове трябва все ние да вземаме. Ама не! Край вече! Отивам! Няма страх вече! Махам се и аз човек да стана...
(Синът излиза. Майката и Бащата се събират около фенера. Отварят стъклените му вратички и духват пламъка. Тъмнина.)
ШЕСТА НОВА КАРТИНА
(Постепенно сцената се осветява. Виждат се Майката, Синът като експонат и посетителите.)
МАЙКАТА: (намествайки фенера обратно във витрината) Експонатите не се пипат!
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Всичко тук е много подредено!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: До кога е отворено?
МАЙКАТА: Докато има посетители.
ПОСЕТИТЕЛИТЕ: Довиждане.
МАЙКАТА: Подготвила съм ви една атракция...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Пак ще дойдем.
ПОСЕТИТЕЛКА: Непременно!
МАЙКАТА: Почакайте!
(Тримата посетители бързо напускат сцената. Синът слиза от витрината и отива при Тайника. Започва демонстративно да се опитва да го отвори.)
МАЙКАТА: Ставаш досаден. Хайде, продължавай! Мъчи се! Напъвай! Никой не е успял да го отвори. (Синът демонстративно удря по Тайника - сякаш отброява секундите.) Никой! (пауза) Колко ни е добре тука! Знаем какво сме направили, какво искаме, за какво живеем. Един път да влезем в Представителния маршрут на историческите забележителности - край. Кой ще ни спре! (пауза) Тия от кметството само да не се ослушат нещо. (Синът се изправя зад Тайника.)
СИНЪТ: Ти си приятелка на кмета.
МАЙКАТА: Никога няма да забравя запотеното му стъкло.
СИНЪТ: Обаче ти не подписа писмото...
МАЙКАТА: До кого?
СИНЪТ: До твоя приятел, до кмета.
МАЙКАТА: А какво?
СИНЪТ: (подавайки й лист) Продадох къщата.
МАЙКАТА: (взима листа, чете написаното там) Моля?
СИНЪТ: Изгодно.
МАЙКАТА: Не.
СИНЪТ: Абсолютно да.
МАЙКАТА: Крадец.
СИНЪТ: Аз съм наследникът.
МАЙКАТА: Никога... Имаш братя. Като им кажа...
СИНЪТ: Опитай.
МАЙКАТА: Подло, змийско... изчадие... Ще анулирам всичко. Ще се откажа от теб. Ще те вкарам в затвора. Там ще е твоята къща. (Синът се смее.) Това е измама. За измама дават поне пет години. (пауза) Не можеш да продадеш Къщата на Иван Вазов, не можеш да продадеш историята, всичко това... Кметът няма да допусне... Съдът ще отмени тази мерзост... Като се изправиш на подсъдимата скамейка, ще разбереш колко низко си паднал... И как ще си платиш... (Синът продължава да се смее.) А аз какво ще правя? Къде ще отида? Ти продаде майка си... (Синът спира да се смее.)
СИНЪТ: Аз майка нямам.
МАЙКАТА: Да не съм ти мащеха!
СИНЪТ: По-лошо!
МАЙКАТА: Затова ли те гледам? Затова ли те храня?
СИНЪТ: Цял живот гния тук. Защо не подушиш наоколо, да усетиш колко съм мъртъв при тебе!
МАЙКАТА: Братята ти ще те оправят, ще те направят на мат и маскара, ще те направят...
СИНЪТ: Те да ми кажат едно „Браво“, че накрая и аз взех нещо, вместо тях. И сега Тайника на нищо ще го направя... (тръгва към Тайника) Взимам парите и сбогом!
МАЙКАТА: (застава пред Тайника) Ще ти извадя очите.
СИНЪТ: Дай ми ги с добро.
МАЙКАТА: Значи вземаш и бягаш, а аз - на улицата.
СИНЪТ: Ще ти намеря една стая...
МАЙКАТА: Не ти трябвам вече, а!
СИНЪТ: Няма да те оставя.
МАЙКАТА: Един гроб ми купи!
СИНЪТ: Всичко ще има там.
МАЙКАТА: Нищо не ми трябва.
(Шум откъм входната врата. Влизат тримата посетители. Синът бавно се качва на витрината и застава в позата на победител.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Може ли?
МАЙКАТА: Затворено е.
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Нали е до шест часа?
МАЙКАТА: (виждайки, че Синът е застанал като експонат) Заповядайте! Добре дошли! Добре дошли в Къщата на Иван Вазов в нашия далечен, северен град! Откъде сте? (пауза) Виждате ми се тукашни... (Майката изважда от джоба си кочан с билети, колебае се дали да продава билети, отказва се и прибира кочана.) Било е... когато през нашия... на път за... там... преминал народният... Какъв бил?... Измъчен... И щастлив... От всичко имало... С тънка антерийка... Стигнал до тази къща... Толкова е необикновена тази къща - тук... дървоядите говорят.... чешмата пее... газената лампа въздиша със светлината си... тук прилепите са ангели... на мрака... Къщата на моите деди... Били неразделни... Но се случило... шум, врява до Бога, вълчи вой и суматоха... Какво... и досега нищо не се знае... Нищо... Пожар? Заптиета? Вятър? (повдига неопределено рамене) Събудил се... тревогата го обзела... и бързо... по пътя... (пауза) Всъщност... (пауза) Предаден бил Иван Вазов. Коварно, подло, мръсно, долно, сатанински предаден, продаден, препродаден, даден... От най-близките си, от младите, от старите... И какво да прави... Защо да гледа предатели около себе си, да ги търпи как злорадстват, а на него трохи и злоба подхвърлят... И тръгнал... Затова в предателството, махнал с ръка и си дал всичко, всички предмети, които носел със себе си... „Вземете!“, казал.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Това ли е всичко?
МАЙКАТА: Колко още искате. (Майката показва експонатите) Чорап. Лула. Фенер.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Защо гори? Светло е.
МАЙКАТА: Светло ли е? (пауза) Рибният буквар на Берон. Пищов. Капан.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ: (чука по сандъка-тайник) Вижда ми се тежък. (опитва се да повдигне тайника)
МАЙКАТА: Тайната си тежи на мястото. Още никой не го е отварял. (Майката тръгва към Сина) Ето тук... восъчна фигура на човек - съвременник... Изключителна прилика с един предател на народния поет...
ПОСЕТИТЕЛКАТА: С кого?
МАЙКАТА: Сама вижте.
ПОСЕТИТЕЛКАТА: (взира се в Сина) Да.
(пауза)
МАЙКАТА: И така... оставил ги Иван Вазов... забързан да де махне час по скоро от предателското гнездо... и за да можем днес ние... тук... да немеем... пред тяхната... Но тогава!... Ах, тогава... Можете ли да почувствате... какво му е... какво ми е... (Майката не е на себе си.) Нямал чисти дрехи - да се облече... нямам... лула нямал - да запали... нямам... и капан - срещу тези вълци... нямам... с какво да си свети... нямам... и книга нямал за прочитане... нямам... и без покрив...
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (взима Рибния буквар, разлиства го) Ценен ли е?
МАЙКАТА: (тръгва рязко към него и му го дърпа от ръцете) Оставете го!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: (не пуска Рибния буквар) От коя година е изданието?
МАЙКАТА: Пуснете!
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ: Това е находка.
(Първи посетител издърпва Рибния буквар от ръцете на Майката, започва трескаво да го разлиства. Изведнъж Рибният буквар излита от ръцете на Първия посетител и отлита.)
МАЙКАТА: (опитвайки се да го стигне) Върнете го на мястото му!
ПОСЕТИТЕЛКАТА: Рибният буквар отплува...
(Рибният буквар се изгубва от погледите. Тъмнина. Настъпило е друго, старо време.)
ШЕСТА СТАРА КАРТИНА
(Постепенно сцената се осветява. На нея се виждат Майката, която плете и Синът. Първи и втори посетител играят руски войници-освободители от 1878 г. и изедници-черкези.)
МАЙКАТА: Я да видим кой иска да ми почете... (към Сина) Ти не искаш ли да ми почетеш?
СИНЪТ: Нека другите ти синове дойдат и да ти почетат.
МАЙКАТА: Ох, книги има колкото щеш, ама хора няма... Деца! Кой ще ми почете?
(пауза)
СИНЪТ: От коя книга?
МАЙКАТА: Ох, преди можех сама да си избера, но вече нищо не мога да избирам. И слънцето намаля, и лампата е слаба, и буквите на книгите остаряха, взеха много да се изтъркват. Как да позная коя книга е хубава! Преди повече четях, по-малко плетях. После повече плетях и само от време на време четях. Сега само плета. Ами как да чета! Първо трябваше да избирам - чорапи ли да плета или да чета, после - да плета фланели или да чета, после - пак чорапи, пак фланели... Накрая вече буквите не виждах. И да ги виждах, не можех да ги свързвам: абе, беаба, бааб, беа... Ами то пак всяка книга ми е като буквар. Тъкмо хвана някоя буква и изпускам следващата: а... бе, бе... а... ба... Тъй като много желаех, лесно се научих да чета и скоро прочитах всяка книга, която видех и беше на български. Още не я бяха донаписали книгата както трябва, и аз я грабвах. Нямах насита на четене. Ако плетях чорап - книгата при мене. Ако шетах или държах детето на майка ми - книгата ми беше все в ръката: абе, беаба, бааб, беа... По цял ден! Четях Александрията няколко пъти, Плутарх, Телемах, Робинзон - беше подлистник в един вестник, Синтип Философ... Майка ми мърмореше: „Плети си чорапа! Калугерка няма да ставаш, а мирянка. Никоя не знае да чете, само оная - Неделя Гугова. От нея ли видя, че тръгна и ти умна да ми ставаш. Взимай си чорапа! Че никакъв панаир няма да видиш. Ако не си оплетеш чорапа до мръкнало, ще гледаш панаира през крив чорап!“... Тогава хващах чорапа, гледах само как играят куките и очите ми се пълнеха със сълзи. Затварях ги да не капне някоя и да не ме издаде, че тъй преживявам един нищо и никакъв чорап, ама си мислех: Боже, ще дойде ли кораб да вземе Робинзон Крузо от острова! Ще изгние, горкият, далече от своите, сам сред диваци и леопарди... Бях чела за Робинзон четири и пет пъти, корабът все идваше и го вземаше, но всеки следващ път не знаех дали корабът ще дойде - все мислех, че буквите и думите ще се объркат, че корабът ще бъде спрян от буря или от пирати, или направо ще потъне някъде далече в края на книгата и Робинзон ще остане сам на пустия остров сред диваци и леопарди. Само докато четях, бях спокойна за тоя Робинзон. Спрях ли да чета, и страх ми свиваше сърцето - ох, умира ли Робинзон, живее ли...
СИНЪТ: Това кога беше?
МАЙКАТА: Още не бяхме женени с баща ти.
СИНЪТ: Оооо...
МАЙКАТА: А толкова ми се ходеше на панаира!... Спирах да чета, понякога изпусках нишката. Какво става? Не разбирам кой е добрия, кой е лошия. Виж, плетката не мога да я объркам. Ръцете ми все я виждат. Те, ръцете си знаят пътя. Като хванат кълбото: напред-назад, напред-назад, зиг-заг, зиг-заг и готово. А буквара - абе, беаба, бааб, беа и нищо. Изпускам нишката вече. Веднъж бях взела в едната ръка чорапа, а в другата - Рибния буквар от Берона. И баща ми като ме видя: „Ти мирянка няма да ставаш! Я да го видя аз тоя Рибен буквар, като е Рибен ще ли се опече. Или я дай по-добре да го опържим!“ И баща ми хвърли буквара на печката. Пържи Рибния буквар и попържа, пържи и попържа: „Даскалица ще ми става тя! Рибен буквар ще ми гледа!“ На въглен стана буквара. Костица не остана от него. (към Сина) Ама хайде намери някоя книга, де!
СИНЪТ: Откъде да я взема?
МАЙКАТА: Все има някоя някъде.
СИНЪТ: Няма никаква книга.
МАЙКАТА: Виж оттатък в тайника. (пауза) ...абе, беаба, бааб, беа... Ох, с буквара започнах и пак до буквара стигнах. (високо към Сина) Погледни хубаво, трябва да има някоя Иванова книга. Той все оставя по няколко книги в тайника. „Защо в тайника, бе, сине?“, питам го. А той: „Да черпи сили от тайника на свободата“ - ми вика. Какво черпи в тъмното, не знам, ама аз все я забравям там... Ох, тъй колко книги си останаха тайна в тайника...
СИНЪТ: Никаква книга няма.
(пауза)
МАЙКАТА: Как да няма! Там пише: История славяноболгарская, Житие и страдание грешнаго... Житие и страдание.
СИНЪТ: Русите минали Дунава.
МАЙКАТА: Това от кого е?
СИНЪТ: От никого. Русите наистина минали Дунава.
МАЙКАТА: Как!
СИНЪТ: С топове...
МАЙКАТА: И как са облечени?
СИНЪТ: Само ги чуваме, не ги виждаме още... Първо само ги чуваме. После ще се появят.
(Първи и втори посетител - като руси-освободители преминават през сцената.)
МАЙКАТА: Ето ги... Идат едни почернели, прашни... Не им се познава цветът на кожата и дрехите...
СИНЪТ: Красиви и руси.
МАЙКАТА: Почернели са от слънцето и прахта...
СИНЪТ: Красиви и руси. Със сини очи. Със саби. Пушките на гърба им в небето се губят.
МАЙКАТА: И наши граждани с пушки към тях се прибавят. А децата дават ябълки и крушки на юнаците-братушки...
СИНЪТ: Ами как! Братята ми по чужбина ходят, ама аз с русите, с освободителите ще вървя. И ще ги почнем изедниците.
(Синът излиза заедно с Първи и втори посетител. След малко се връща - мръсен от пръст и кръв.)
МАЙКАТА: Почнахте ги.
СИНЪТ: Ъхъ! Отидохме в онова село...
МАЙКАТА: И?
СИНЪТ: Клахме.
МАЙКАТА: Какво клахте?
СИНЪТ: Изедници... (пауза) Е, имаше кадъни, деца...
МАЙКАТА: Господи!
СИНЪТ: Аз не съм клал. (пауза) Ама да бях клал!
МАЙКАТА: Защо, бе, сине? Невинни хора... Те са кротки и добри като българи.
СИНЪТ: Една кадъна ми вика: „Молим ти се, аго, кажи им да оставят детето!“... Как ще им кажа! Борба е това! Цял живот русите сме чакали и сега като сме заедно с тях, да се уплашим от изедническа кръв!... Ама аз не съм клал... Не съм клал. Невинни хора не съм убивал. (пауза) Ох, да бях клал! Сега къде щях да бъда...
МАЙКАТА: Затуй сега пак трябва да бягаме...
СИНЪТ: Аз не съм...
МАЙКАТА: Клал си... Ей ги черкезите!
СИНЪТ: При русите трябва да идем!
МАЙКАТА: Нали вече ходи.
СИНЪТ: С тях юнак станах.
МАЙКАТА: Абе, сине, защо се губи с тия руси? Изтормози ни...
СИНЪТ: И аз не зная. Тръгнах с тях. Вървях, вървях, градове, села, села, градове... Гледам ги - руси, великани. Не мога да им се наситя. И където минат, колят изедници и всички викат „ура“. Най-после помислих да се връщам у дома, но погледнах и не видях жив човек по пътя... Достраша ме да се връщам сам. Чак с едни земляци успях... Какви са хубави русите...
МАЙКАТА: Стига с тия руси! Руси, черни - стига!
СИНЪТ: Изедниците пак идват да бият.
(Влизат Първи и втори посетител - като черкези.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЧЕРКЕЗИН: Да го разкъсам ли?
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ЧЕРКЕЗИН: Що не!
(Двамата посетители/черкези вадят саби.)
ПЪРВИ ПОСЕТИТЕЛ/ЧЕРКЕЗИН: Ама бързаме за Шипка.
ВТОРИ ПОСЕТИТЕЛ/ЧЕРКЕЗИН: Бързаме.
(Двамата посетители излизат.)
МАЙКАТА: За каква Шипка бързат?
(Синът мълчи, свит, с гръб към публиката, крие се. През сцената преминава тежка сянка.)
МАЙКАТА: (към сянката) По зъбите те познах - моят вълк. Козината ти - кървава. Не мога да разбера като си оголил зъби - дали ми се зъбиш или ми се усмихваш, или на плач те избива... (Нещо повлича Майката и тя тръгва.) Къде ме водиш? (пауза) „Майко, ръмжи оня, от Шипка ида... Голям бой става. Камъните на кръв миришат. Ама вече не хвърлят камъни. Хора хвърлят“... Ами пушки нямат ли?... Какво си размахваш опашката... „Нищо не знаеш, майко. Първо куршумите свършиха. После българите почнаха камъни да хвърлят. Но и камъните свършиха. Накрая българите грабнаха телата на мъртвите и тях запратиха надолу...“ (пауза) Не може да е вярна тая работа! Християни са това, как телата на умрелите ще хвърлят!... Недей ръмжа, ами казвай!...„На мен не вярваш, ама видях един млад мъж - Иван го викат, Вазов - седи на един облак и записва епопеята...“ Как на облак записва!... (пауза) „Още не е станал на ангел... Жив е. Ама откъде да гледа и да записва? Облакът е най-орловото място. Оттам вижда всичко и пише“... Ами не е ли много високо облака - да не падне?... „Как ще падне! Няма да има кой да пише тогава... Само мъртви тела падат на Шипка“...
(Във въздуха се появява Рибният буквар. Изведнъж пада на земята. Тъмнина. Отново е днешно, ново време.)
СЕДМА НОВА КАРТИНА
(Постепенно сцената се осветява. Виждат се Майката, Синът като експонат и посетителите.)
МАЙКАТА: (вдигайки от земята Рибния буквар) Не пипайте експонатите!
СИНЪТ: (слизайки от витрината) Цял живот слушам за облаци, боклуци и вълци! Какво записва Иван Вазов? Знаеш ли как го е написал това за Шипката и опълченците? (Синът имитира) Надвесен от облак. Иван - народният поет - върху китно облаче. (рязко) Друг път! Свободни сме били вече двайсет години. Отдавна са били изгнили опълченците, а вълците - кучета ги яли. А връх Шипка на чай бил станал... Седи великият Иван Вазов на канапето, отпива чай, задържа го в устата си и шепне: „Ооо, шипка...“ И после записва: „О, Шипка!“ После какво става? „Вече три дена пия чай от шипка, седнал удобно на виенския диван.“ Но народният поет записва: „Три дена как младите дружини прохода бранят...“ Ей тъй - на дивана и с чая се става народен поет. Знам аз!
МАЙКАТА: Кога пък се научи!... Нищо не знаеш. Вълкът всичко ми каза. Може късно да го е записвал Иван, но преди това на облак отгоре го е гледал, без дори сам да знае, че е на облак. (пауза) То е като друг живот, който го живееш, но не го усещаш... Лежиш някъде в леглото си в чужбина, но без да разбереш, отишъл си на един облак над Балкана и гледаш... (Тримата посетители започват да изнасят един по един експонатите. Синът отива при Тайника и трескаво се опитва да го отвори. Майката се втурва към посетителите.) Къде ги помъкнахте? Те са мои! Историята! (към Сина) Сине, ела помагай! (пауза) И тях ли? (Майката се бори последователно: за чорапа - той се разплита; за фенера - той угасва; за наргилето - от него се посипва пепел; за пищова - той гръмва; за капана - той щраква; за Рибния буквар - той се разпада. Посетителите тръгват към Тайника. Опитват се да го вдигнат.) Тайникът - не! (Посетителите понечват да вдигнат Тайника. Но той се разпада - зейва огромна дупка, откъдето изтичат пясък, пепел и пръст. В рамката на зейналия отвор стои Синът.)
СИНЪТ: Нямаме вече тайник. (Синът започва да рови в купчината.) Няма какво да крием повече. Къде са? За какво е честната свобода, ако трябва тайник?
МАЙКАТА: Цял живот ги търсиш... Щях да ти ги дам.
СИНЪТ: Къде са?
(Синът се изправя и отива при Майката. Посетителите взимат остатъците от Тайника и ги изнасят. Майката и Синът стоят един до друг, втренчени през въображаемия прозорец - срещу публиката.)
СИНЪТ: Къде са?
МАЙКАТА: Щях да ти ги дам...
СИНЪТ: Кога?
МАЙКАТА: Каквото му е писано на човек...
СИНЪТ: Това там не е ли вълк?
МАЙКАТА: Вълк е.
СИНЪТ: Какво иска?
МАЙКАТА: Теб.
СИНЪТ: Блазе му. (пауза) Къде е пушката?
МАЙКАТА: Продадохме я.
СИНЪТ: Той идва...
МАЙКАТА: Няма страшно.
СИНЪТ: Какво иска?
МАЙКАТА: Теб.
СИНЪТ: Друг път. (пауза) Откъде знаеш?
МАЙКАТА: Той ми каза.
СИНЪТ: Вълчица!
МАЙКАТА: Вълче! (Синът грабва палтото си и излиза навън. Майката гледа дълго време през прозореца. После отива към края на стаята, отмества портрета на синовете. Отваря друг тайник в стената. Изважда оттам кърпа, разгръща я. В кърпата - пендари. Брои ги, разглежда ги.) Ей тъй, докато разберем ужаса, дойде свободата... Първо не я усетих при толкова много страх и смърт - свобода ли е, нещо... какво е?... После умни хора казаха: свобода е. Като се огледам, сърцето ми се отваря цялото да приеме онова, на което викат „свобода“, а то е едно меко, виолетово чувство, че си жив сред толкова много умрели... И е радост свободата, и пак е страх - за децата... за хляба... за децата... за нещото, дето иде отпреде... за децата... за хляба... и малко за мене... и е смърт... (пауза) Ох, къща без тайник не може... Като дойдат другите синове, и за тях тайник ще трябва... И жълтици ще трябват в него...
(Чува се вълчи вой. Майката бързо скрива пендарите в тайника. Отново се чува пронизителен вълчи вой. Майката изважда от Тайника пушка. Отива до прозореца, отваря го, прицелва се и стреля. Тъмнина.)
ЕПИЛОГ
(Постепенно сцената се осветява. Друга къща. Друга Къща на Иван. Там е Майката. Синът и тримата посетители са застинали като експонати от восък.)
МАЙКАТА: Добре дошли, уважаеми посетители! Добре дошли в Къщата на Иван Вазов в нашия южно-прекрасен град! (пауза) През нашето градче преди много-много време, трябва да е било миналия или най-много по-миналия век, към 1885 година, когато всичко се било надигнало или било пред вдигане, оттук - на път за Съединението - минал големият ни народен поет Иван Вазов. На кон, очите му се е реели оттатък Балкана - да види иде ли нещо спасително или само пустота вее... Но станало късно... Моята родна необикновена къща... (Майката отива към експонатите, вглежда се в тях, докосва ги. Те мълчат. Не помръдват.) Колко сте красиви! Свещички на свободата... (пауза) Деца! Чувате ли ме? Коя година сме вече? От войната трябва да са минали пет години. Сигурно поне четири, най-малко три. Гледам го момчето на воденичаря - раната на челото му вече зараснала, а окото му от стъкло съвсем заприличало на истинско. Поне три години са минали. Коя война беше това? Със сърбите ли или с турците... Ама защо ми се струва... нещо гръцко и румънско имаше... Може с гърците и румънците да е била войната... Деца, кога беше войната с англичаните и американците? Деца! Чувате ли ме? И как вятърът се отърква о къщата... Точно кой век сме сега? Ако сме предишния век, само ми кажете „Добре, майко!“... Предишния век ли сме?
КРАЙ
юли 1999 - април 2000
Публикация в: сб. „Десет номинирани пиеси от Първия национален конкурс за българска драматургия „Иван Радоев ’2001“. Том 1“. Изд. Драматичен театър „Иван Радоев“ - Плевен. 2002. с.211-247.
Обратно към: [Пламен Дойнов][СЛОВОТО]
© Пламен Дойнов. Всички права запазени!
|