напред назад Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Предисловие


Две думи предисловие или встъпление – както щете го наречете. Превратът в Княжеството през 1881 г. е ничтожно събитие, запечатано с позор, с подлост и продажност, върху които печати блещи 27 април и 1 юли.

Да, тая страница от новия български самостоятелен живот е едно пятно. В тоя преврат няма херои, там няма нищо славно, та затова и историята на тоя преврат не била интересна, не трябвало да й се дава гласност, говорят и разсъждават някои от нашите симпатични и нови деятели. Съгласни. Съгласни сме с тие заключения, но само поначало; а всъщност, т. е. като какъв урок би се дал на младото и бъдещо поколение от историята на тоя преврат, това е съвършено друг въпрос. Ние поддържаме това мнение и начало в съдбините на народите, че стотина пъти повече тряба да бъдат разширени и разгласени ония дела, които са запечатани с позор. Ние казваме, т. е. нашето мнение е, че на пазара пред хората тряба да изнасяме не само добрите личности, министри, директори, обществени деятели, вестникари, депутати и пр., но и техните тъмни действия е нужно да не криеме, и лошите им действия трябва да критикуваме. Само в подобен случай има успех, само по тоя начин ще се достигнат един ден да бъдат отделени триците от брашното; само с това божествено оръжие – публичното неподкупено слово, най-святото и силно оръжие на народите – ще настане оня блажен ден, когато ще бъдат свикани слабите и угнетените да завземат своето първобитно положение, определено от самата природа, да възтържествуват над своите тирани, да смъкнат тяхната лъжлива маска, която била уж божествена, да бъдат господари сами на себе си.

А ако тие мерки са биле необходими помежду другите народи, които се считат ръководители на деветнадесетия век, които се гордеят, че са притисвали по няколко пъти вратовете на своите богоизбрани тирани, които са лели кръв не за кръст и вяра, не за папски чехъл, не за черните очи на тая или оная герцогиня, но за своята свобода и човешко право; ако това оръжие е успяло да състави обществено мнение, което удря дамга всекиму според неговите дела, то ние имаме най-голяма нужда от ослепителните лучи на гласността, у нас особено тряба да бъде отбележено с ясни и определителни думи качествата и стремленията на секи виден член на обществото, който се бърка в народообществените работи. А защо това изключение за нас, мисля, че не е нужно да разправям надълго и широко, защото секи, мозъкът на който не е бил посещаван от кукувици, от калугерско благоразумие и византийско лицемерие, ще да се усети. Достатъчно е да ви обадя, че ние сме още деца пеленачета. Ние мислиме и разсъждаваме, ние сме с понятията и идеите, които са вълнували и занимавали народите по други земи преди много стотини години. А да се връщаме и захващаме от А и Б, да тръгнеме из стъпка в стъпка на тие народи – това е идиотизъм, който би възмутил и самого г. Петра Василича Оджаковаi, кавалер на много ордени и губернински секретар.

Най-напред у нас няма общо публично мнение, не може да се направи разлика между честността и подлостта, между искреността и мезехорника, между крадеца на народната пара и истинския патриот. Скърцай ти със зъби, разказвай с пяна на уста, че Петър или Павел са подли същества, че те са патриоти и честни дейци само на думи, а душата им е черна, на сърцата им е отворена чифутска чаршия. Кой слуша? Достатъчно е да се яви Петър в селото ви, да почерпи няколко души, да седне до кмета, да стисне с меката си ръчичка вашата попукана панча, и сичко е свършено. У нас достойнството и честността на хората се мерят с такъв аршин, който бил на мода и в употребление в оная блажена епоха, когато са се събирали да нареждат постите вселенските събори. Достатъчно е да бъде човек у нас, т. е. да притежава следните няколко житейски качества: първо, да му е добър гечинмекът, да си има собствена къщица, макар и без балкон, да се облича прилично, да си снема шапката на степени, т. е. на по-видните хора по-ниско, на средните – обикновено, на долнята ръка еснафи – да я похваща само с двата си пръста, а на най-долните – само да клепва с вежди; второ, да бъде сдържан, да говори за партиите, че и едните, и другите са такива, а всъщност да целува краката и на двете, защото по тоя начин само неговата къща няма да остане без мебели, па и секи ще да каже за него: „той е добър човек, в никакви партии не се меси“; трето, да ходиш сяка неделя на черкова, при сичко, че когато попът казва „со страхом божий“, то ти да смяташ на пръстите си колко ще получиш идущия месец от дадените си с файда пари, да благоговееш пред Русия и тогава, когато се мъчиш да подкупиш някой чиновник, с когото правиш условия за доставянето ботуши на солдатите или хляб, т. е. че в сто оки брашно ще да си позволиш да тикнеш и десет оки пясък. Но с тоя пясък щял си да проводиш десетина души на оня свят – сé едно. Титлата почетен гражданин не се достига така лесно, без жертви и сълзи. Щом си в гладки отношения с някой висок чиновник, щом ти стига ръка да изстудиш ръката на тоя чиновник със стотина-двеста жълти, то негова милост ще ти достави документи, в които ще се казва, че ти си добросъвестен човек, че ти си гордост за сяка държава; четвърто и последно, да говориш, где седнеш и где паднеш, се големи думи, т. е. да знаеш гъдела на невежествената тълпа, която никой път не може да гледа ясно и определено на нещата и която завинаги вижда по-добре само ония предмети, които са най-далеч от нея, както това става с ония злощастници, в очите на които има мрежа. Например ако в страната, гдето живееш и гдето искаш да ловиш риба в мътната вода, се срещат беззакония на всяка стъпка, ако жандарите бият, ако страната се е обърнала на мушия само за няколко души крадци, то вие недейте обръща внимание на това. Говорете пред населението, че тъй именно се тряба, че правителството си знае работата, че то се труди за „Историческа задача“, за „съединение“, за „заветни идеи“, че това го желае руският император, и пр. С една реч, вашите уста да бълват патриотизъм и се големи думи, па не се бойте. Сяка гарга ще зяпа подиря ви, макар да сте отнели на тая гарга и последния залък. Ако вие изпълните тие правила, то успехът ви да станете депутат, министър или директор (в Източна Румелия) е гарантиран.

Че у нас не може да се направи още разлика между крадците и честните хора, нека ви служи за пример „Историческата задача“. Ако и да се знаеха нейните цели още през 1881 г., ако и да доказаха това техните шпионски дружини, Драгунският корпусii и ред други тирани, то техният кепазелик – на така наречените консерватори – най-ослепително блесна през 1884/85 г. в ІV сесия на Обикновеното народно събрание. Анкетната комисия от това събрание с факти, с дати и с номера доказа, че превратът е извършен с разбойнически цели, че Стоиловiii е бил подло същество, родено и предназначено само за шпионски обязаности; че Начевичiv е бил мрачен тиранин и жесток враг на българската свобода; че Грековv е дошел в България с цел и с план да направи от тая злочеста страна влашка мушия; че Хаджиеновvi надминува по своите гешефтарии и янкеседжиите и че ако между него и между горските разбойници се тегли черта, то тие последните ще излязат десет пъти по-честни и по-искрени; с една реч, взето изцяло, превратаджийската дружина е била чисто и просто крадлива и тиранствующа. Целта й била да краде хазната, народната пара, а средствата й против народния гняв – Драгунският корпус, шпионското отделение, тиранския закон за печата, Кюстатаvii в Разград, Юркевичviii в Свищов, Аневix в Русчук, Джебаровx в Плевен, Златевxi в Севлиево и пр. и пр.

Сичко това добро, ясно и понятно, но що говори тълпата при сичките крясъци на вестниците? Заплю ли тя в лицето новите тирани, след като излязоха вече на бял свят делата им? Нападна ли разкошните палати на тие тирани, палати, съградени от пота на тая тълпа? Поиска ли тя отчет за „Историческата задача“? Не, и хиляди пъти не. В същото това време, когато се четяха докладите от трибуната на Народното събрание, един от тие кепазета, Стоил Д. Поповxii, който подло и безчестно измисли нихилизма, в същото това време той събираше митинг в Русчук и ръководеше общественото мнение. Е, моля ви се, най-после при такова кьопаво обществено мнение може ли да се стои хладнокръвно? Възможно ли е тук сух обективизъм, без доктрина и тенденция, когато утре-вдругиден пак можем да видим Начевича да събира около си шпионите? Но историята, тая студена наука, щяла да си изкриви устата да каже ‘нам какво си, ‘нам що си? На дяволите! Нека за нея мислят академистите. В нашите жили не тече археологически сок, в костите ни няма нищо подмазнятическо, следователно ние не можем да затворим очи пред съвременния позор, да се турим в ръцете на археологическия век, когато на царьовете ще да гледа човечеството като на страшила. Има и друго. Ако ние бяхме написали своите възпоминания за „Историческата задача“ по източниците на Държавен вестник, ако се пазехме да не показваме симпатии и антипатии, то бъдещият историк щеше да каже: „че железни хора живяли тогава! Опитали кования ботуш на руския офицер, биле оскърбени от платения шпионин, но пак се не възмутили. На такива хора – така и трябало!“

Същото това, което се случи в Княжество България с преврата, после три години стана и в Източна Румелия много в по-малък размер. Там няколко гладници за власт, десетина души идеализатори да имат къща на три ката около Градската градина и да станат притежатели на чифлик с оризова плантация, ето какъв таватур скроиха. Понеже в И. Румелия немислимо беше да се води принципиална борба, то тяхна милост се провозгласиха, че са еметен против тая султанска област, че за тях [е] черен секи паша генерал-губернатор, че тие дигат знамето на съединението с Княжество България. Митинги, демонстрации, бюра, централни и частни – бяха в реда си. Когато ораторите говореха, че тая султанска Румелия трябва да падне, слушателите си блъскаха така сърдечно ръцете, щото от попотените им ръце отскачаха дребни капчици вода. Прекрасно. Но ето че пада старото правителство заедно със своя генерал-губернатор – тамам време за съединение. Как постъпиха в тоя случай ония, които кълняха Румелия, когато говореха огнени речи в митингите, които бяха против секи генерал-губернатор? Не питайте, че ме е срам да кажа. Тие си изпребиха краката кой по-напред да поздрави новия главен управител и скоро-скоро завзеха главните постове, които пущаха на месец по 40-50 лири. Ами „съединението“? Ами „заветната идея“ на народа? Тук му е сега джумбишът я! „Съединението“ се потъпка така жестоко, щото, ако искаше някой да разсърди неговите оратори, то не трябаше да им споменава нищо друго. Доволно бе да им зададе черния въпрос: „Ами съединението?“ Но тие последните господиновци, т. е. на излъжесъединистите, ние се не чудиме твърде много, че така калпазански постъпиха. Те хората искали власт, жадни биле за парички, които за да получат, трябало да измамят, което и сполучиха. Тие са десетина-двадесят души. Но какво да кажем за ония голаци, за тие слепци, които си блъскаха ръцете на митингите, които викаха: „Съществуванието на Източна Румелия е позор“? Първите получиха по 50, 40, 30 и 20 лири, прочее стана „съединението“. А какво получиха ураджиите и слепите? Ни един от тях не си дигна гласа поне за беля да попита: „Где остана съединението? Какво станаха неговите оратори?“ Ужасно! Пази боже от робска тълпа, тежко и горко на такъв народ, който биде като стадо, който има търпение повече от волското.

Но знаете ли какъв [е] плачът на тая тълпа, с какво я нея залъгват, когато хитрите си изтъкат вече платното, когато ураджиите и митингаджиите останат на празна ясла? И това си има леснината. „Абе, господине, ами какво стана с „Историческата“ и със „Съединението“ – пита някоя овца, която са бúли на митинг. „Мълчи, бай кмете или бай даскале, недейте подига тоя въпрос – отговаря хитрият лъжлив патриот, който си е изтъкал вече платното, т. е. на комуто капват вече по 20-30 жълтички в месеца. – Европа не дава, бай кмете, не му е сега времето. Не сте ли чули какво е говорил в камарата лорд Драндабулски и как му е отговори от Берлин барон Хептенгевезен? Страшна работа, бай кмете! Султанът, и той не стои мирен: на Бабаалието имало заседание, което се продължавало цели три деня. Никой не знае какво се е говорило там, но ние сме уверени, че за нас се е кроило нещо. От друга страна, ингилишката флота се е изгубила из морето и къде ходи, какво мисли – пак никой не знае. Бисмаркxiii, разсърден от тая политика на ингилизите, тропнал с крака си и заповядал да приготвят десет хиляди топа!... Немците запушили Дунава, Русия се заклела, че ще хване английската царица, персийският шах изклал консулите в столичния си град и пр., и пр. Екзархът секи ден провожда много здраве и руският посланик телеграфира „мирни“ и „разумни“ да бъдеме. Секи да си гледа работата, за нас има кой да се потруди...“ „Я гледай, я гледай! И сички тие топурдии сé за нас може да стават – възклицава продаденият за зелен хайвер кмет. – Ама Русия ще ни остави ли? Не! Тя гледа на българите като на писани яйца“ – свършва той, като че тяхна милост, българите, да са предназначени от вселената да останат за семе на тоя свят.

А сичко казано е жива истина в отношение на нашето публично мнение. У нас не са дипломати само министрите и други род държавници. У нас секи разбира от висшата политика, секи голак е Бисмарк. За човеческо достойнство, за народна гордост, за собствено самосъхранение не питайте; тях ги няма помежду ни. Но за политика, хем от висшата – синца знаеме и разбираме.

Беше преди, по македонските работи (1885 г., месец март), когато в тая злочеста страна колеха, когато честта на българина не се ценеше колкото един цирос. По това именно време ние задължавахме един македонец в София да свърши една работа или по-добре една комитаджийска поръчка по македонските работи. И какво? Дордето чакахме да получиме известие за своята поръчка (която не беше съпрежена с никакви рискове), ето какво писмо получихме от тоя майкин син на Македония: „...Вашата работа е спукана. Причината на това е дипломатическият небосклон. Вестник Стандарт известява, че генерал Комаров пристъпил към афганските граници. Гирсxiv си е подал оставката. Французите са победени в Тонкин, в Белград е станало митинг, Австрия ще изпрати флота за Солун, Турция не дава бератите на двамата владици, руският консул съветва благоразумие...“ После това следваше в същото писмо: „Пътниците разказват, че сичките български книжарници са изгорени в Македония, учителите са изпозатворени, от нашето село има убити трима души...“ Разбира се, че докато съществуват между българския народ подобни келеши, които и като шибаш по петите, пак ще викат и простират ръце към Бисмарка, то и преврат е възможен, и „Историческа задача“ ще има цена, и румелийци ще чакат своето съединение да се роди изпод калимявката на епископ Гервасия.xv

Не дай боже пък тяхна милост да се повикат от руския консул, който да ги почерпи по един московски чай! Тя е вече свършена. Аз не зная защо независимите уж две български страни се наричат „Княжество България“ и „Южна България“ (И. Румелия)? Това не е право. Тие честити страни трябва да се нарекат „Консулски държави“ или пък, за да бъде по-определено, така: Княжество България да се промени на „Княжество Хитровоxvi“, а Източна Румелия – Област Сорокинxvii“. От сичките други консули (руски) поменатите двама кючук дипломати са решавали съдбата на България най-нахално. Тие не я управляваха само политически, тие ръководеха: литература, журналистика, обществено мнение, черковните работи, чувствата на населението, учебното дело, полицейската наблюдателност и пр. В Източна Румелия един вестник (либерален, представете си) написал едно антрефиле, което не било по угодата на консула. „Кажете им втори път да не повтарят подобни глупости във вестника си, че в двадесят и четири часа ще ги изпъдя из Областта“ – пратил известие консулът на редакторите. И как мислите вие, запазиха ли редакторите на тоя вестник своето човешко достойнство? После един час един от тях, облечен с черни дрехи, стоеше почитателно пред консула и повтаряше рабски: „Извинете! Недоразумение! Друг път ще внимаваме!“ Но на тоя същия редактор, както и други негови събратия, никак не им пречи да искат санстефанска България. А кой ще да им даде? Луда ли е Европа да увеличава оная държава, гдето няма нищо самостоятелно, гдето има ураджии и консулски лакеи, гдето живеят роби, гдето управлява консулът чрез своя мустакат гавазин? С какво самостоятелно сме доказали ние в пет години разстояние, че сме народ за свобода? Имаме ли поне един вестник, който да не е жертва на „висшата политика“? Ако някой излезе да каже две думи вън от консулската попара, то хората правят у нас митинг. Господ да ни е нам на помощ! Дано Ернротxviii се върне втори път със своята златокована нагайка, да ни изкара ума от петите, да го вкара в кратуните ни.

Блажените водители на политическите партии, т. е. гладниците за министерски и директорски постове, твърде често обичат да говорят от името на народа (защото сичките са народни партии), че той, народът, разбрал вече где му са интересите, видял кой му защитава правдините и не си дава вече конституцията. „Бошлаф, чифутска шашарма!“ – отговаряме ние. Конституция, свобода на печата, свобода на събранията се разбират само от няколко единици, а за останалите, т. е. за народа, тия са Централна Африка още. Те ще бъдат разбрани само тогава, когато българи пак българи захванат да бесят, когато държавната глава, който е станал причина да се спре конституцията и да се обесят няколко души, изскочи от палатите си по бели гащи и по геджелик.

 


i Оджаков, Петър Василев (1834, Лясковец – 1906, Русе) – юрист, член на Българското книжовно дружество (БКД). Завършил право в Одеса (1870), учителствувал в Бесарабия и България, съдийствувал в Кишинев (1873-1874). През 1879-1880 г. е председател на Окръжния съд – Русе, по-късно адвокат и прокурор в различни населени места. Записва и обнародва български народни песни.

ii Популярно название по това време на жандармерията, командвана от руски офицери, преминала от 26 юли 1881 г. на подчинение от вътрешното към военното министерство.

iii Стоилов, д-р Константин (1853, Пловдив – 1901, София) – виден български политик и общественик, член на БКД, един от водачите на консервативната партия. Завършил Роберт колеж в Цариград (1871), правни науки в Хайделберг и Париж. След Освобождението – председател на Пловдивския областен съд (1878–1879), участник в Учредителното събрание, частен секретар и началник на политическия кабинет на княз Ал. Батенберг. Като такъв след преврата на 27 април 1881 г. съсредоточава голяма власт в свои ръце. Избиран многократно за депутат, министър, министър-председател.

iv Начович (в ръкописа на З. С. Начевич), Григор Димитров (1845, Свищов – 1920, София) – една от най-интересните и оспорвани политически фигури след Освобождението, изтъкнат консерватор, австрофил и англофил. Учил в Цариград, Виена и Париж, където завършва икономически и политически науки, член на БКД, депутат в Учредителното събрание. Участвал в редактирането на вестниците Марица, Витоша, Български глас. Оглавявал многократно различни министерства. Бил дипломатически агент в Букурещ, Виена и Цариград. След 9 август 1886 г. З. Стоянов променя отношението си към Начович и консерваторите. В свое писмо до Ст. Стамболов от юли 1888 г. той се застъпва за Начович и Стоилов: „Аз за себе си казвам, че не се радвам, гдето ще бутнем консерваторите. Че ние сме по-големи консерватори от тях бе!“ Начович обаче запазва докрай двуличното си отношение към З. Стоянов. При излизане на том втори от „Записките“ Начович писмено го поздравява, а зад гърба му, дори и след смъртта му, пише: „Захария пишеше без разбор. Целта му беше да фабрикува книги и да печели пари и средството му беше да пише книгите си по вкуса на тълпата“ (НБКМ, БИА ф. 14, а. е. 4832, л. 1).

v Греков, Димитър Панайотов (1847, Болград – 1901, София) – завършил право във Франция, член на БКД, депутат в Учредителното събрание, председател на ІІІ обикновено народно събрание (1883), министър на правосъдието (1879–1880 и 1882), подпредседател на създадения след преврата Държавен съвет. По-късно преминал към либералите и станал министър на външните дела в кабинета на Стамболов (1890–1894). След смъртта на Стамболов оглавява Народно-либералната партия.

vi Хаджиенов, Иван (1843, Казанлък – 1923, Румъния) – богат предприемач на жилищни строежи, пътища, мостове, жп линии; преди и след Освобождението живял предимно в Румъния. Привърженик на консерваторите, назначен за кмет на София през 1881 г. Направил дарение на техническото училище в Казанлък.

vii Кюстата, Коста – консерватор, управител на Севлиево след 27 април 1881 г.

viii Юркевич, М. В. – украинец, юрист, останал на служба в България след прекратяване на Временното руско управление (1877–1879). По време на описваните събития е свищовски прокурор, привърженик на консерваторите. В края на март 1881 г. публикува в Български глас открито писмо до З. Стоянов, в което го обвинява, че дава невярна информация за живота на народа в Русия. В отговор чрез вестник Славянин (11 април 1881 г.) З. Стоянов заявява, че е под достойнството му „да тегли автора на съд“, а информациите си за положението на потиснатите в Русия черпи от официалните руски вестници.

ix Анев, Димитър – консерватор, по време на преврата ломски окръжен управител. За заслуги по установяване на режима на пълномощията е повишен за русенски окръжен управител. След публикуването на политическия памфлет „Искендер бей“ (август 1882 г.) Анев дава рапорт за уволнението на З. Стоянов от длъжността съдебен следовател при Русенския окръжен съд.

x Джебаров, Тодор. С указ от 20 май 1881 г. е назначен за окръжен управител на Свищов на мястото на Хр. Самсаров. От неговите телеграми до министъра на вътрешните дела черпим най-достоверните данни за работата на Свищовското ВНС.

xi Златев (Златов), Цвятко Иванов (1852, Троян – 1906). Стипендиант на Троянския манастир в Одеската семинария, учителствувал в Троян. По време на първото правителство на П. Каравелов (1880–1881) е разградски окръжен управител, уволнен по доклад на военния министър генерал Ернрот „като защитник на разбойниците турци“. С указ на княза от 25 май 1881 г. е възстановен на старата си длъжност в Разград, а на 15 юли 1881 г. е преместен за окръжен управител в Плевен. След възстановяването на конституцията е учител в Севлиево.

xii Попов, Стоил Димитров (Стоил ефенди) (1839, Калофер – 1920). Младежките си години прекарва в Цариград, където е във връзка с Раковски, по-късно става турски чиновник, доверено лице на властта и цензор. След Освобождението работи по съдебното ведомство – председател на Варненския окръжен съд, след преврата – член на Русенския апелативен съд. Един от водачите на консерваторите в Русе. Влиза в остра полемика с в. Работник и лично със З. Стоянов по повод публикуване на „Варненската дописка“ за убийството на Александър ІІ.

xiii Бисмарк, Ото Едуард Леополд Фон Шонхаузен (1815–1898) – известен като „Железния канцлер“ на Германската империя (1871–1890), един от факторите за свикването и решенията на Берлинския конгрес (1878), сложил край на Санстефанския мирен договор и разпокъсал новоосвободена България.

xiv Гирс, Николай Карлович (1820–1895) – известен държавник и дипломат, министър на външните работи на Русия (1882–1895). Преди това бил началник на Азиатския департамент, зам.-министър на външните работи. След 1878 г. фактически управлява министерството поради заболяването на титуляра Горчаков.

xv Гервасий Левкийски (светско име Генчо) (1838, Габрово – 1919, Сливен) – игумен на черквата „Света Неделя“ в Араповския манастир (1867–1872), където открива училище, дава убежище на Левски и други борци за свобода. От 1873 г. е епископ Левкийски в Пловдив. Участвува активно в Съединението. Умира като сливенски митрополит.

xvi Хитрово, Михаил А. (1837 – неизв.) – руски дипломат, потомък на стара московска болярска фамилия. Заемал поста генерален консул на Русия в Солун, откъдето през април 1881 г. бил преназначен за „временно управляющий руското дипломатическо агентство в България“ на мястото на Кумани. Говорел свободно български език. От името на Русия подкрепил преврата на Батенберг и с личното си присъствие в предизборната му обиколка спомогнал много за укрепване позициите на княза.

xvii Сорокин, Александър Григорович (1844 – неизв.). Работил в Азиатския департамент на руското министерство на външните работи, секретар на консулството в Дубровник (1869), генерален секретар на консулството в Цариград (1872) и консул в Тулча (1878). От септември 1883 г. е генерален консул на Русия в Пловдив, посрещнат с големи надежди от интелигенцията, но провалил се скоро поради опитите си да се налага в управлението на Източна Румелия.

xviii Ернрот, Йохан-Казимир Густавович (1833–1913) – финландец, участник в Освободителната война, генерал. Министър на войната в либералните кабинети на Цанков и Каравелов (1880–1881), оглавил правителството след преврата на 27 април 1881 г. Напуснал България веднага след като ВНС в Свищов гласувало пълномощията на княза.

 


напред горе назад Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух