напред назад Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава втора


Нямаше почва за превратаджиите. – Щастливият за тях ден 1 март. – В. Работник, неговият варненски дописник и нихилизмът. – Кой е бащата на нихилизма? – Нихилизмът и филджана на Стоила Попов. – В. Свободна България и О. Шишков. – Протести. – Идването на княза из Петербург. – Ломският окръжен управител и неговите селски депутации. – Преосвещеният Григория Доростолочервенски и неговата турско-българска депутация. – Свищовските патриоти Д. Бръчков и Юркевич. – Характеристика на русчукските нихилисти С. Златов, Г. Кърджиев и М...i – Шум в София

 

Но да се върнем пак в Свищов. Министерството на Каравелова онеправда мнозина негови жители и жителки, а в такъв случай борбата трябаше да земе и по-разрушителни размери. Но бъдещите херои на 27-и и 1-и нямаха още строго приготвена програма на действия, не бяха намерили тие още разковничето, което да съответствува на епохата. Да кажат московци, не можеше, защото, първо, че нямаше турците, а, второ, че самите московци бяха в нашата земя. Да рекат комити, да напишат позорен махзар против букурещките луди глави1ii, против Тотя и Хаджи Димитра, пак не уйдисваше, защото тие „луди глави“ и другарите на Х. Димитра жънеха лаврови венци из България. Тука се трябаше ново средство, трябаше се гъделичкане на силните. Може би мрачният Начевич, ретроградният  Бурмов и младият чорбаджия Стоилов да са си говорили помежду си за новите средства, но сичко това е ставало в техните антинародни кабинети.

Но мина се месец февруари, съмваше се вече за 1 март 1881 г., телеграфът извести по цяла България за убийството на император Александра ІІ. „Той падна убит от разбойническата ръка на нихилистите“ – говореше телеграмата, същото това повтаряше и свещеникът в черкова, когато се отслужи панихида за душата на усопшия император. „Тие нихилисти от турците тряба да са по-лошави хора“ – тълкуваше народът. А съзаклятниците на българската независимост, сичко мрачно и изедническо, което пъплеше из България, потри ръце тържествено: „Ето нашето спасение, ето ново средство за борба, ето ново название на комитите“ – казаха тие.

Градът Варна, тамошният морски пясък или тинята на Девненското блато роди най-напред българския нихилизъм. Младо едно момче, по народност сърбин, скромен работник в печатницата на Блъскова в гр. Варна, написва една дописка до в. Работник. Понеже известието за царьовото убийство в Петербург било още прясно из града, той казал в заключение и няколко думи по повод на това убийство. А редакторът на в. Работник, спокойният и непридирчивият Г. Кърджиев, който е човек днес за днес, който не е скъп на новите фрази и идеи, поместил тая дописка с единствената цел да изпълни само една празност в колоните. Аз вярвам, че той и не я е прочел даже; но той настояваше да уверя отпосле, че му хрумнало нещо на ума, когато я коригирал, но предвид, че няма да се намерят хора, които да експлоатират със смъртта на един покойник, махнал с ръка. Но за да уверя читателите в пустотата на тая безграмотна дописка, аз я поместям цяла, напечатана в 14 брой на поменатия вестник от 7 март 1881 г. Слушайте:

„Току-що приключвах писмото, пристигна известие, че всерусийският император, Царят Освободител Александър ІІ Николаевич, е свършил дните на живота си в ужасна смърт, причинена от две бомби. Наистина жалостни новини. Колкото се тичé до цар Александра, взглядовете на различни люде са различни. Един мисли така, а други мисли инак. За мене си аз ще да кажа, че положението на работите ако не другаде, а то поне в Русия ще да се обърнат на добро; но на секи начин за нас, ние, като се намираме на Балканския полуостров, трябува сякога да сме на мъртва стража и да вардиме своите традиционни права, да се удържим като народ, мощен да се грижи сам за себе си. Може да настъпят мъчни и тежки времена не само за нас, но и за другите народи на Европа, ала затуй тряба да сме готови на секи миг против нашите двойни неприятели – турците и немците. Да, моето мнение е, че ситуацията в политическото поле ще се промени със стъпванието на престола на Александра ІІІ Александровича; но дали ще излезе на добро или на зло – оставаме да видим.iii

Тие десятина редовце родиха българския нихилизъм, тие са най-долният основен камък на Великото свищовско народно събрание, те позлатиха дръжката на Ернротова камчик. Да не би да помисли някой, че след напечатванието на тая дописчица общото внимание беше обърнато върху нейното съдържание. В Русчук живее Стоил Д. Попов, бивши редактор в турско време на в. Дунав. Преди няколко месеца негова милост беше председател на Варненското окръжно съдилище, отгдето бе изключен не твърде почтено. Когато получил той в. Работник, най-напред обърнал внимание на дописката от Варна, не да търси нихилисти, но да види няма ли да се пише нещо против неговата предателска деятелност или да види какво се пише от гр. Варна, нещо свойствено за секиго – да се интересува от съдбата и работите на оня град, в който е живял неотдавна. Обърнал г. Стоил Д. Попов колата на другата страна, щом прочел тая дописка. Още повече той скрипнал зъби, когато четял дописката, защото се намирал на кеф под ароматическите изпарения на бадемлията мастика и на нейния душманин – киселите краставички, нарязани на дребни колелца и турени в една малка пиятка. Уверяват, че в това време близо до коляното на г. Ст. Д. Попов стоял с пастирско смирение и негово преосвещенство святи Долостолочервенски митрополит Григорий, с когото той разделяше моабетските апатични минути, и че уж тоя последният направил най-напред откритието. Тряба да ви кажа и това, че г. Ст. Попов е дясната ръка на дяда Доростолочервенски. Тие са помежду си твърде фамилиарни, нито единият, нито другият приемат да изпразнят по един филджан бадемлия насамо. Ако г. Попов например получи отнякъде някоя дамаджана сакъзлия или бадемлия, запечатана с печат, то той не само че няма да я изкуса сам, но и не приема да я отвори даже. Така постъпя и святият старец.

Така или инак, но на другия ден се яви във в. Българин писмото на г. Ст. Попов с подписа му отдолу. В това писмо, което миришеше на камчик, потепен в бадемлия мастика, г. Попов оплакваше България, че и в нейното лоно се намерили царюубийци и разбойници нихилисти. „О, то не може да бъде! Ръката, която е написала тия редове, не е българска, тя е гръцка или гагаушка.“ Сърдеше се още г. Попов, че думата император била написана с малки букви, което немалко докачило неговата вернолакейска гордост. „Вижда се работата, че варненският нихилист за унижение счита това“ – говореше той. В това отношение аз не намирам вина на г. Попова, защото, когато той редактираше в. Дунав, то сяко ефенди от конака имаше право да го опъне за ухото, ако той не му напишеше с главна буква името. И така вие виждате, че г. Попов е авторът и хероят на българския нихилизъм. Аз предвиждам, че по тоя предмет може да стане силен спор между юрисконсулите на преврата А. Шоповiv и Петър Василевич Оджаков, та затова именно налягам да призная заслугата на г. Стоила Попов.  Бурмов и редакторите на Български глас можат да се нарекат само второстепенни автори.

Това писмо на г. Попова, публикувано във в. Българин, т. е. неговата стрела, удари на място. Това и чакаха сичките наежени мрачни бухали. Според уверението на мнозина г. Ст. Попов бил написал това писмо по внушения от консерваторския лагер в София. Где щото имаше подло и окаляно, мрачно и безчестно из България, от един път издигна глас частно против редакцията на в. Работник, а въобще против либералната партия в Княжеството.“Нихилисти! Цареубийци имало в България“ – говореха тие неплатени шпиони. От Габрово някой си Манафаv, който е пил мастика с турците, когато бесели неговите братия, и друго едно кречетало, именуемо Недю, протестираха пред министерството защо то не земе мерки да се изтребят българските нихилисти. От Свищов се изстъпи в колоните на Български глас една личност, именуем Юркевич, човек с тъмно произхождение, пропаднал в Свищов от интендантските кола. И той констатира съществуванието на българските нихилисти. Друг един военен мъж, майор Попов от Шумен, телеграфически насърчава Юркевича за борбата му против нихилистите. Майор Попов влезе в положението на оня грешник, когото като захванали да бият по задницата в един черковен двор, изревал колкото му е силата: „Оставете ме, че черковата се запали!“ А всъщност запалила се била само неговата задница от тоягите. В гр. Варна θ Шишков и някой си Папанчев зеха на гърба си да умият пятното, което се роди във Варна, а се измъти в Русчук в ракиената чашка на г. Ст. Д. Попов. Тоя Папанчев беше и опълченец още, бил се за свободата на своето отечество, та затова именно зел отгоре си тоя труд.

Съставил се протест, който се облякъл в обвинителна форма от г. θ Шишкова (тогава прокурор във Варна), и се изпратил за надлежно разпоряжение. Сам Папанчев, с револвер на юнашко бедро, ходил да подписва тоя протест. Когато един наш приятел във Варна, Иван Мавровvi, се отказал да подпише тоя протест, който нарекъл „донос“, то Папанчев си подхванал дръжката на револвера и казал патриотически: „Аз съм опълченец, зная и да убивам!“

Разбира се, че тие протести бяха обсипвани с много подписи от страна на простодушното население, никой не запитваше какво нещо е нихилизъм, где се намира той. „Против убийците на Царя Освободителя“ – говореха инициаторите. За тях нихилизмът беше толкова близък, колкото им е комшия и дядо Месечко. Ако против обиколката или затъмнението на дяда Месечка станеше митинг, то кой не щеше да присъствува? Освен това сега нямаше вече поганци. Едно време и най-безсъвестният чорбаджия, когато подписваше присъдата на някой комита, сé ставаше прелив на неговото християнско сърце. А сега сичко ставаше в името на християнския цар и български княз, имена, които бяха святи за секиго. Препис от сички тие протести се обнародваше в колоните на съзаклятническите вестници: Български глас, Българин и Свободна България (какви хубави имена!), които биваха придружени с най-безсъвестните коментарии, че в България се породиха нихилисти, сам Каравелов и неговото министерство са такива. От друга страна, подкупени агенти от страна на съзаклятниците кръстосваха България да четат лекции против нихилистите цареубийци.

 

* * *

 

За малко време бедното българско Княжество, което не беше престанало още да сънува заптийската касатура и кърсердарския даяк, започна да се пита: „Що за хора са, аджеба, тие нихилисти? Какво тие искат от нас? Отгде са дошле в страната ни?“ А враговете на българската свобода и любителите на държавното съкровище се целуваха един други от радост, потупкваха по гърба тие верните си съюзници бесарабци, че успехът е вече потръгнал. Македонците, живущи по онова време в Княжеството, като по-недалновидни в подобни бугарски работи, дигаха само нос и се мъчеха да познаят какъв вятър ще да подухне, няма ли и тие да спечелят нещо за своята поробена страна.

Сичко това ставаше в отсъствие на Негово височество княза, който на 2 март още замина за Петербург. Наближаваше той да се върне, а свирепата ненавист на гладните за злато чорбаджии се увеличаваше от минута на минута. Тие приготвиха депутации от няколко града да посрещнат господаря на България още на границата и там да му съобщят за заразителната болест на страната – съсипателния нихилизъм. Немилостиви! Тие никак не си помисляха даже колко щяха да наранят сърцето на младия ни княз. Връщаше се той от печалното шествие на Петербург, гдето разбойническа ръка беше потопила в жалост целия град, а сега трябаше да слуша, че и в неговото мило отечество се е завъдила тая живеница. И как скоро! Преди един месец сичко спокойно, народът тържествуваше своето избавление от турчина, радваше се на свободата си, а за няколко недели, отведнъж – нихилизъм! Вижда се работата, че това учение да има голямо сходство с холерата, която тича безцеремонно, за няколко дена прескача широките морета.

И в изпращането на тие депутации градецът Свищов пожъна палмата на първенството. Той изпрати трима свои избрани съотечественици, които според Български глас биле приети твърде учтиво от господаря, който ги разпитал за болките на народа, особено за нуждите на свищовчени, и най-после им казал, че желанията им ще бъдат чуени от неговото правителство. Какво се е говорило още пред господаря, аз не съм в положение да зная, но според в. Българин, който си палеше чибука от голямото място, станало дума и за новата епидемия – нихилизма.

– Господарю, нашите надежди са възложени на тебе, на твоите благи намерения. Тебе познаваме ние за глава на народа си, твоята рицарска воля е нашата конституция и свобода – казал г. Бръчков, който така също правеше част от свищовската депутация.

По повод на тие думи г. Петър Василич Оджаков беше написал във в. Българин юридическа статия, в която доказваше, че това мнение е съгласно със славянската земеделческа конституция. А знаете ли вие кой е Петър Василич Оджаков? Почакайте малко. Малко по-долце ще ви го представим в сичката своя голота. В Русчук народната воля бе изразена в лицето на святи Доростолочервенския дядо Григория, т. е. нему се падна жребието да отиде и изрази в София на господаря болките на русенската епархия. Другарите на святиня му бяха повечето делиорманци, наши мюсюлмански събратия, с бели чалми и червени еминии. В тяхното число влизаше и Иван Попов Хърцоятvii, жител беленски. На тоя последния именно имаме ние да благодарим, защото ни даде някои сведения за действията на тая депутация. Не можем само да си припомним добре дали тая депутация беше изпратена преди или после 27-и. В секи случай нейната цел е била една и съща, следователно тук датите не пречат в нищо.viii

– Преди да тръгнем от Русчук, на брой девят души, дадоха ни се пари, неизвестно от кой джеб – говори Иван Хърцоят. – Каза ни се още, че ние се изпращаме в София да помолим господаря на България да намали данъците, да го уверим, че сичките ни надежди се облягат нему и пр. По пътя обаче негово преосвещенство Григорий твърде често ни говореше: „Ще науча аз тоя Каравелов, как смее той да се подиграва с богатите и държавните лица в България! Ще му докажа аз нему, че който не почне своята деятелност, била каквато и да е, от моята десница, той е осъден на смърт!“

Вървели и стигнали нашите депутати благополучно до София. Когато пристигнали там, святи Доростолочервенски ги оставил на хотела и отишъл да се види с някои от голямото добрутро, па и да разпореди потребното. Това потребно се състояло в това, че няколко души шпиони пристигнали на хотела, гдето била кондисала депутацията. Тяхната поръка била да наглеждат депутацията, да не би да се доближи до нея някой либерал (т. е. нихилист). На втория ден било вече сичко готово; господарят изявил пълна готовност да приеме русчукската депутация.

– Вие няма да говорите нищо, да не би да сбъркате някоя дума, тъй като не сте виждали друг път големи хора – казал святи Доростолочервенски на тръгвание.

– Бей, кой се надяваше да бъде дотолкова дявол тоя пусти калугер, кой мислеше, че той е дотолкова опачина в душата си – говори Иван Хърцоят и си върти главата. – Щом излезе насреща ни Н. в. князът, то дядо владика, кротък и мирен до това време, изрева насреща му, като че наляха в гърба му горещо масло, разтърси си дългото джубе и така силно махна с ръце, щото събори чалмата на Осман ефенди, който стоеше до него.

Словото на святи Доростолочервенски, което той казал пред княза, се посочвало така, според думите на Хърцоят: „Ваше Висчество, любезний княже, баща и господар на България! Отърви ни! Нихилисти и проклети либерали погубиха народа! Градът Русчук, най-любимата ваша резиденция, пропадна! Градският кмет Симеон С. Златовix е главата на нихилистите...“ Иван Хърцоят иска да увери, че Н. височество бил трогнат твърде чувствително от тие пастирски думи, така щото очите му се налели със сълзи.

– Ваше високопреосвещенство! Уверете народа, който ви е изпратил тука, че техните праведни желания ще бъдат взети твърде наскоро във внимание. Патриотически дълг ме кара да взема браздите на управлението в свои ръце – казал господарят.

– Ченелия владика сте имали – говореше отпосле Осман ефенди. – Когато той започна да говори пред княза, когато си подигна ръцете, то ние замръзнахме на мястото си.

Тук съм длъжен да ви кажа, че святи Доростолочервенски е бил някога и нихилист, ял и пил с тие последните. Неотдавна, преди той да отиде в София с турската депутация, беше се целувал по устата със същия нихилист Симеона С. Златова.

Това се случи в царството на либералите, при министерството на Каравелов – Славейков. Беше някакъв си празник, официален. Русчушките либерали, кружокът от в. Работник, който се поместяваше в девят пайтона, покрай другите посещения, които направи из града, посети и палатите на Доростолочервенския старец. Щом тоя последният зачува, че пайтоните пригърмели покрай неговата порта, оставя свойто пастирско бдение и излязва да ги посрещне. Дотолкова святиня му бил трогнат от това посещение, щото сварил да напълни една чаша с вино, с която излезе да ги посрещне.

– Чадца, русчукски граждани и любезно мое стадо! Желаете ли да телеграфирам ей сега на Н. височество, нашият любезен господар Александър І, че народната партия (така се казваше кружокът на Работник), на която аз имам чест да принадлежа духом и телом, пие и се весели днес в моето скромно жилище за ваше (князово) щастие и дългоденствие? Искате ли, питам ви аз, грешний и смирений старец? – каза святиня му.

– Святий старче! – отговори Митко Мариновx, един от видните и предани членове на народната партия в Русчук и член на редакционния комитет на Работник. – Святий старче! Вашите пастирски думи са небесен глас, тие падат като мехлем на нас младите. Дано от сърце и душа ги говорите!...

Няколко наздравици и ура се казаха после това. Тук присъствуваше и Андрей Манолов, председател на Апелативното съдилище, но той се взираше повечето в чашката с черното вино, която държеше старецът в своята десница.

– Пивко винце коландрисвате, дядо – каза той. – Нашето Габрово е кесат от тая страна.

Аз споменах по-горе името на Симеон С. Златов, против когото се оплакваше най-много дядо Григория, че бил главата на русенските нихилисти. Наистина, че страшен нихилист е тоя С. С. Златов. Ако аз знаях, че нихилистите са сé като него хора, то кълна се в своето славянско име, че аз първият би станал един нихилист, да плаша мало и голямо из България, да бъда предмет на една лекция от страна на г. Петра Василича Оджакова2. Негов милост, т. е. приятелят С. С. Златов, можеше да се опише с две думи. Най-напред ще да ви кажа, че той се не сърди никому, няма зло и отмъстително сърце. Второ, че десят нощи наред да не съмва, той няма да запита слугата „каква е тая работа“, т. е. искам да кажа, че е душманин на сладкия сън. Кога говори, думите му излизат като из фортепиано, не е скъп в язика си, особено пред селените. Па обича и да заповядва. После преврата, кога бе отишел с една депутация в София, в която имаше и селени (из Диш-варош), накарал тие последните да му носят из София пардесюто и чантата. С една реч, хасъл човек да проповядва из народа нихилизъм и да хвърля бомби.

Понеже зачетнахме да описваме нихилисти, то нека ни бъде позволено да дадем портрета на още някои и други такива, да се увери г. Шопов, че действително в България имало нихилисти през 1881 г. В числото на страшните ние можем смело да турим и Георги А. Кърджиев, отговорния редактор на Работник. Ето човек да хвърля железници и да убива с кама по улиците. Първо, че той има тая добрина, че не може да бяга, защото главата му тежи като гюлле на рамената, а гурбетските му чепици, които никой път не можат да бъдат здрави, спъват го още повече. Второ, че той през живота си не е хващал в ръката си студено желязо, нож или пушка, при сичко, че Димитър Черкинскиxiуверява да го е видял един път да гърми в лозята с ювзелия пищовче. А пък в емиграцията, т. е. в беганието зад граница, Хартман и княз Кропоткинxii трябва да му целунат ръка. През 1882 г. в качеството си на редактор на в. Братствоxiii той беше даден под съд d’office цели четиринадесят пъти: а) че нападнал разградския окръжен управител Кюстата; б) че казал във вестника си, че в Делиорман имало разбойници; в) че препечатал едно антрефиле от руския в. Московский телеграф; г) че нападнал българския присноблаженний екзарх Йосифаxiv І; д) че казал един път във вестника си: „ах, где остана зеленото парцалче“, т. е. Турция; е) че покорил драгуните; ж) че не вярвал в „Историческата задача“ на преврата; з) че задал във вестника въпрос: дали и свищовският по онова време прокурор М. Юркевич е неприкосновен монарх на своята държавица Свищов3 и пр., и пр.

Вследствие на тие четиринадесят обвинения любезният ни приятел и съмисленик Георги Кърджиев и ангел да беше, и звездите от небето да можеше да сваля, то пак не можеше да се отърве от тогавашното безпристрастно правосъдие, което раздаваха бесарабци, а контролираше Петко Горбанов с правоведските заключения на Петра Василича Оджакова. Кой тряба да се осъди и кой накаже, не зависеше тогава ни от сухата буква на Временните съдебни правила, ни от изнасилената вече съдийска съвест, а от депешите на поменатия Горбанов, който даваше инструкции от София. По тая причина либералите по онова време в Русчук се събраха и решиха: да помогнеме на Г. Кърджиев, отговорен редактор на в. Братство, да избяга в Гюргево, гдето да може да продължава вестника. А за поръчителството, състоящо се от трийсет лири, подписано от К. Догановаxv, да се събере тая сума помежду членовете и заплати на Доганова. Прието. На втория ден Георги Кърджиев събира своите чукове и по начин твърде тайнствен сполучи да влезе в австрийския параход и да избегне в Гюргево. Триста заръки му се даваха, че прави що прави, строго да се пази, да не пише писма, да не доближава до гюргевската скеля, отгдето може да го повлече някой член на „Историческата задача“, и пр.

Успокоиха се сички приятели, нищо не можа да подсети полицията и нейните многобройни шпиони. Получи се даже известие, че страдалецът се наместил на квартира. Два часа не се минува обаче от неговото заминувание, ето че брат му Тома Кърджиевxvi с изплезен язик търси съмислениците на либералната партия, да им съобщава нещо важно.

– Господ да го убие! По-добре да не се беше намерил – говори той и се сърди, а после изважда из джеба си някоя депеша, която чете.

Тая депеша, която носеше смирения подпис на нашия емигрантин Кърджиева, гласеше така: „Само не може да се търпи в чуждия град. Пратете с вечерния параход Пенка“ (съпругата му). Тома Кърджиев изпраща по частен човек известие до брата си и грубо го осъжда за постъпката му, която навярно откриваше местопребиваванието; но подир няколко часа ето че се получава втора депеша, по-обстоятелствена от първата: „Не мога бей, не мога да търпя. Ако до утре не изпратите Пенка, то аз се връщам пак в Русе.“

Да кажа две думи като характеристика и за друг още един нихилист, тоже от редакцията на Работник, М..., за когото пишеха консерваторите, че бил председател на кружока. В турско време още Мидхат пашаxvii отива в града на М... Понеже селските кметове, или по тамошному кнезове, биле унищожени, то гражданите поискали от пашата с прошение да възобнови тие кнезове. М..., като най-еспидепсаният човек в града, написал прошението. Когато Негово пашовско високопревъзходителство приел прошението и когато той прочел думата кнезове, която претълкувал в популярен смисъл, т. е. че българите искат княз, то пашовското хладнокръвие било нарушено.

– Кой е писал това прошение? – извикал той и тропнал с крака си.

– Ефендим, даскалът М... го написа – отговорили гражданите и целунали полата на повелителя.

– Скоро тоя пич да се яви напредя ми – повторил той.

Когато М... застанал пред Митхада, дорде се накани да му отдаде приличните почести, последният му зашлевил такава плесница, щото фесчето на М... дълго време хвърчало на въздуха като колело.

– Нá на тебе един княз! – говорел пашата.

Заключението на тоя факт е в това, че според разказванието на присъствующите, когато сиромах М... тръгнал да си отива, от шаячните му панталони капало вода по дъските... Както виждате, тъкмо човек за нихилист. М... се отличаваше и с други още превратни идеи. Така например, когато някой заговореше за българската шапка на княз Дондукова, за словото на генерал Скобелева, когато той казал на опълченците: „С имени Н. В. Императора, поздравляю вас, братци болгарьи!“ – то от очите на М... капваха по две бистри сълзи.

– Щастливи минути! – говореше той.

 

* * *

 

Но аз се отчегарих от жицата на своя разказ с емигрантските способности на Г. Кърджиева и с железния кураж на уважаемия М... Така или инак, но много патриотически градове из България проводиха депутации до в София да поздравят господаря с „добре дошъл“ и да изкажат болката на народа от новата язва. Тук съм длъжен да ви спомена за още една отечествена заслуга на ломския окръжен управител Д. Анева, която той извърши независимо от сякакви депутации. Тук г. Анев въздигна още един път славата на своите съотечественици – свищовлии, а ние в качеството си на безпристрастен не можем да замълчиме онова, което е високо и патриотическо. Когато господарят на връщане тръгнал от Лом за София, то г. Анев се разпоредил или по-добре насърчил селените от окръга да излязат около пътя и да засвидетелствуват своите верноподанически чувства. Когато конвоят на господаря се задал, то верните поданици нападали по пътя и пред кониете и извикали:

– Любезний господарю! Отърви ни: от Каравелова и неговото министерство; от нихилистите, които са против Русия, и пр. Не можеме да търпиме вече! Ще се изселим! Сичката ни надежда даваме на твоите господарски ръце!...

– Аз ви казах, че не е вече за търпене – казал уж г. Стоилов на господаря, но дали това е вярно, не може да утвърдявам.

А Анев бил уверил шопите от по-напред, че ако кажат горните думи, даночецът ще да се намали.

По само себе си се разбира, че тежко е било на душата на господаря, когато той е потеглил за към София. Още по-тежко му е станало нему, когато е преминувал през прекрасните върхове на Берковската планина, когато е направил сравнение между природните богатства на своето отечество и теглилата на любимия си народ, който му се бе представил преди малко да изкаже своите болки. Аз се осмелявам да подозра, че тук е узряла най-много идеята за „Историческата задача“, за 27 април и 1 юли. От друга страна обаче, според думите на г. Каравелова, тогавашен пръв министър, господарят му се показал много весел, когато се видели пръв път после завръщанието му от Петербург. Ни дума не станало за „Историческата задача“. Напротив, той даже благодарил в неговото лице сичкото правителство, че в отсъствието му добре управлявало. Кой знае? Високите и дипломатическите свиждания може да не допущат пълна откровеност, каквато си въображаваме ние простите.

Вестниците Независимост и Работник, на които беше известно горното задоволствие на господаря, не закъсняха да кажат на консерваторите: „Останаха напусто сичките ваши интриги и подлости.“

– Почакайте още малко, и ще видите – беше уверявал Хр. Бъчеваров някои наши приятели.

23, 24 април – сичко благополучно, но чудното беше това, че и либерали, и консерватори се радваха. Тие последните нощно време тайно и мрачно следваха да правят заседания. Либералите от своя страна,щом се срещнеха двама души, и двамата представляваха въпросителен знак.

– Как мислиш? – питаше единът.

– Вижда се работата, че не добре отива – отговаряше вторият.

– Кой знае!? – свършваха и двамата и с клюмнали глави се разделяха.

25 и 26 число, замириса вече на нещо откъм София. Редакцията на в. Работник получи няколко депеши из София, повечето от г. Живковаxviii, които депеши, който и да ги четеше, по своето съдържание приличаха на гласа на строшен звънец, па и нищо не можеше да се разбере. „Пишете в Работник силно и остро“ – говореше една от депешите. „Казвайте не си даваме конституцията, тя ни е дадена от Царя Освободителя“ – казваше втората депеша. „Много зле отиват работите, дръжте се!“ – тълкуваше трета, и т. н. Но кой ще ни земе конституцията? Защо работите отиват „много зле“? – ние нямахме напълно правдоподобни понятия. Не вярвахме ние, че за кефа на двама-трима мракобесници, наречени консерватори, за хатъра на Стоила Попов, за черните вежди на свищовлийки и за кефа на десятина души турски петали ще се извърши нещо сериозно, ще да стане държавен преврат, ще да имаме най-после черните числа 27-и и 1-и. Княз като ябълчица, както се виръжава Тате Савичxix, княз любим на мало и голямо – кому идеше на ума, че ще стъпи на своята клетва?

 


1 Гледай в. Дунав от 1867-1868 г., гдето са напечатани махзарите чорбаджийски против Х. Димитра, Тотя и пр.

2 По това време П. В. Оджаков се готвеше да чете лекция в девическото училище за нихилистите, от които теглеше България.

3 Защо г. Юркевич е бил монарх в Свищов, читателите ще видят по-долу.

i Зад многоточието М... е скрит колегата и приятел на З. С. Митко (Димитър) Маринов (вж бележка №68).

ii Вестник Дунав – орган на турското правителство за Дунавския (Туна) вилает (област); основан от Мидхат паша на 3 март 1865 г. Излизал веднъж седмично до започването на Руско-турската война (последният брой е от 1 юни 1877 г.) Списван на турски и български език, редактор Исмаил Кемал, за българската част – Стоил Д. Попов и Иван Чорапчиев. По думите на Любен Каравелов вестникът е с „полицейско, полушпионско и полуидиотско направление“. Разпространяван безплатно. От българите използван главно за свиване на цигари, тъй като се печатал на подходяща за целта хартия.

iii Дописката от Варна е повод русенските консерватори и либерали да се хванат „гуша за гуша“. Спорът за „българския нихилизъм“ разшумява в цялата страна, прелива бреговете на Дунав и стига до ушите на новия руски император Александър ІІІ. Тогава е лансирана и версията, че нашият княз си е послужил със злополучния брой на в. Работник, за да аргументира пред руския цар искането си за суспендиране на българската конституция. В настоящия си труд З. С. „набеждава“ в авторство на дописката един „работник от печатницата на Блъскова“, а действителният автор (от съображения за сигурност навярно) се разкрива след повече от четвърт век. Прави го Димитър Маринов през 1909 г. в книгата си „Стефан Стамболов и новейшата ни история“. На стр. 158 (издание 1909 г.) той пише: „Тая дописка не беше от Варна, а беше написана от Г. Кърджиев, който беше главен редактор на в. Работник. За тая дописка той беше укорен от всички ни и вестникът му се зе от ръцете.“

iv Шопов, Атанас П. (1853, Панагюрище – 1922, София) – учил в Цариград, Петербург и Париж, където завършил право. Сътрудник на възрожденския печат, участник в Руско-турската война. След Освобождението е секретар на българската екзархия. Заемал и дипломатически служби. Автор на книгата „Десетдневното българско царство“ (за Априлското въстание).

v Манафов, Христо (Манафа) – един от водачите на габровските консерватори, депутат в Свищовското ВНС, прочул се като побойник по време на преврата. При предизборната обиколка на княз Батенберг в Габрово набил жестоко учителя Васил Цанов, защото викал с учениците си: „Да живей княза и конституцията!“ (в. Независимост, бр. 77 от 17 юни 1881 г.).

vi Мавров, Иван – либерал, отказал да подпише протеста на консерваторите против „българския нихилизъм“, като го нарекъл „донос“. По предложение на митрополит Григорий бил уволнен от учителска длъжност.

vii Попов, Иван (Хърцоят) – един от първенците на Бяла, симпатизиращ на либералите.

viii Точната дата (23 май 1881 г.), на която русенската депутация начело с митрополит Григорий е била приета от Батенберг, намираме в информацията на в. Независимост (бр. 69 от 1881 г.) и дневника на Иречек (с. 411).

ix Златов (Златев), Симеон Сп. – русенец, борец за духовна свобода. Либерален кмет на Русе, избран през февруари 1881 г. и уволнен от консерваторите на 23 юни 1881 г. На 13 юли 1883 г. Н. Обретенов от Русе пише на З. С. в Пловдив: „В неделя ще правим избори за Градски съвет. Май ще излезе опърничава работата, защото С. Златов се мъчи да раздели гласовете и много е вярно, че ще отиде към консерваторите“ (цит. Неизд. съч., с. 435).

x Маринов, Димитър (Митко) (М...), Бонев (1846, с. Вълчедръм, Ломско – 1940, Кремиковски манастир) – етнограф, публицист и общественик. Учил в Цариград (медицинско училище) и Белград (философия), учителствувал в Лом. Депутат в Учредителното събрание, председател на Окръжния съд – Русе (уволнен от консерваторите през януари 1882 г.) и съредактор на в. Работник. Либерал стамболовист. В книгата си „Стефан Стамболов и новейшата ни история“ дава точна характеристика на чистосърдечния и наивен политик, на своя приятел и съмишленик Захарий Стоянов.

xi Златев-Черкин, Димитър – книжар, разпространител на вестници и книги, включително и на книгите, издадени приживе от З. С.

xii Кропоткин, Петър Алексеевич (1842-1921) – руски революционер, един от теоретиците на анархизма. Арестуван през 1874 г., успял да избяга в Англия. По-късно в Женева (1877) започнал да издава анархистическото списание La revolte.

xiii Вестник Братство. След спирането на в. Работник русенските либерали започват издаването на в. Братство с отговорен редактор Г. Кърджиев и съредактор З. С. Вестникът продължавал политиката на Работник с „по-легален“ тон и езоповски език, наложен от обстоятелствата. След многобройни санкции, наложени на редактора му за „инкриминирани публикации“, Братство е окончателно спрян на 13 юни 1882 г. При нови условия (режим на либералите) възобновява излизането си в София на 19.І.1884 г.

xiv Екзарх Йосиф І (светско име Лазар Йовчев) (1840, Калофер – 1915, София) – висш духовник и просветител, почетен член на БКД. Учил в родния си град при даскал Ботю Петков, в колежа Бебек – Цариград – и Париж. Приел монашество (1872), получил епископски сан (1876) и на 24 април 1877 г. бил избран за български екзарх. Има изключителни заслуги за защита на българските национални интереси след разкъсването на България от решенията на Берлинския конгрес, полага големи грижи за българското просветно дело в Македония и Одринско. З. С. обаче не му премълчава, че лично подкрепил и благословил извършения през 1881 г.преврат.

xv Доганов, Константин Тодоров (1843, Копривщица – 1900, Русе) – сподвижник на Левски, член и председател на Пловдивския частен революционен комитет (1873). Заедно с Ат. Узунов осъден на 101 години затвор и заточен в Диарбекир. Превратът на 27 април го заварва на длъжност околийски полицейски началник в Русе. Уволнен, защото разнасял по селата в. Независимост. На 31 януари 1882 г. кумува и венчава в къщата си З. С. и дъщерята на баба Тонка Обретенова, Анастасия.

xvi Кърджиев, Тома Антонов (1850, с. Арбанаси – 1887, Русе) – съосновател на Русенския частен революционен комитет (1871). Учителствува в с. Червена вода, където по време на Старозагорското въстание организира Червеноводската чета. Участвува в Сръбско-турската война (1876) и Освободителната война като разузнавач. След Освобождението работи като адвокат и пом.-прокурор в Русе (уволнен от консерваторите през юни 1881 г.). Участвувал в Русенските бунтове против властта на Регентството, осъден на смърт и разстрелян на 22 февруари 1887 г.

xvii Мидхат Ахмед паша (Мехмед Шефкет) (1822, Цариград – 1884, Таиф (Мала Азия)) – голям турски реформатор, водач на младотурците, опитал се да защити на практика, като валия на Дунавската област, асимилаторската политика на турската империя. Съществува недоказана версия за българския му произход. От 1864 до 1868 г. е валия на новообразувания грамаден Дунавски вилает, включващ 48 околии – от Тулча, Варна и Видин до София и Ниш. С реформите си придава европейски вид на Русчук, но не успява да преклони българите и да ги превърне в отомани. На два пъти е велик везир (1873-1874 и 1876-1877). Опитал се безуспешно да свали Абдул Азис от власт, заточен в Таиф и там по-късно бил удушен по заповед на султана. В ръкописа З. С. го споменава и като Метхат паша.

xviii Живков, Георги Атанасов (1844, В. Търново – 1899, София) – националреволюционер, политически и държавен деец. Учил в медицинското училище в Цариград, учителствувал в Русе, Варна и Търговище. Взел участие в Търновското въстание (1862). Априлското въстание и Сръбско-турската война. След Освобождението е кмет на В. Търново, депутат и председател на ІV ОНС и ІІІ ВНС, регент (декември 1886 – август 1887) министър на народното просвещение (1887–1893). По време на княжеската криза в писмо до Стамболов от 13 дек. 1886 г. З. С. предлага да си изберем за княз някой наш българин: „Живков например. Да нациди на гърба си генералска униформа, да тури на главата си сулитена, чудо! Не само българите, но и Европа изплашва!“ (НБКМ, БИА, ф. 63, оп. 1, а. е. 72, л.1).

xix Савич, Ангелаки (Тата) (1817, Свищов – 1892, Румъния) – живял като емигрант в Румъния, публикувал брошура на румънски „Долу маската!“, в която защитавал политическите схващания на Раковски. Сътрудничил на Ботевата Дума. Уволнен за лошо поведение от длъжността драгоманин (преводач) при нашето агентство в Букурещ (август 1881 г.). След отказа на Народното събрание да му отпусне поборническа пенсия зашлевил плесница на тогавашния (1883 г.) министър на финансите Гр. Начович.

 


напред горе назад Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух