напред назад Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава пета - продължение


* * *

 

На 11 юни целият град беше в движение, улиците препълнени с народ, граждани, селени, селенки, офицерите парадно дрънкаха сабли, войници така също парадно излязват към махалата Сарай, ученици и ученички с бели дрехи и с букети в ръце, облизани чиновници в черни дрехи, музики две-три надуват „Шуми Марица“. Опълченци със знамена играят хоро по улиците, шпиони кръстосват нагоре-надолу измежду публиката, продажни ура се чуват тук-там, пехливаните с въжетата под абите се строят около определеното място, с една реч, сичко беше така наострено, щото секи можеше да познае каква е целта и какви ще бъдат следствията от 27 април.

Опълченците, от които мнозина изпълняваха в същото време и шпионска длъжност, дойдоха до апогея на душителите на свободата в навечерието на князовото пристигание. Облечени с опълченски или по-добре с хъшовски дрехи, с царвули, с бели навуща и с козенови върви, като че да се намериха в Балкана (оскверниха хубавата хъшовска униформа!), с разни ордени на гърдите, с подсукани нагоре мустаки, с обесени на бедро ятагани, с отворени гърди – знак, че са готови на сякакви жертви, плашаха гражданите по улиците. Вечерта срещу 11 юни няколко от тях нахълтаха в градината на „Швейцария“, гдето бе пълно с публика и от двата пола. Тие преминаха като вихрушка измежду масите с турена на ножовете им ръка, разгледаха надолу-нагоре из градината и като видяха, че няма там лицето, което бяха дошле да търсят, излязоха си пак със същата тържествена грубост, без да кажат нещо и без да поздравят някого. Публиката бе смутена и мнозина станаха да си отидат отрано. А шипченските херои биле излезли да търсят Тома Кърджиева, либерал, за когото биле подушили, че ходил да подписва някакъв си адрес до княза, в който се споменавала и думата „конституция“. Търсили те Томата и адреса да скъсат, и него самого да пребият!

После пладне пъстрата тълпа потегли вече за Сарай махала. Опълченците бяха хероите на деня; около тях се трупаше най-много свят, състоящ се от ония рабски ничтожества, които само за зло и позор са родени на тоя свят. Тие, опълченците, потеглиха от хотел „България“ с румънската музика начело, наредени двама по двама, със знамена напред. Два пъти престъпяха, три пъти извикваха: „Да живей Негово височество!“ А после се залавяха на хоро сред улицата и пак тръгваха. Секи от превратаджиите, който ги срещаше или достигаше, повтаряше същото „Да живей“ и ги насърчаваше в техния патриотизъм и в предаността им към българския престол. Техен водител беше нашият приятел Гецо, който им носеше и знамето, знаме, на което липсуваше надписът: робство и терор!

После опълченците вървяха няколко кола с важни лица, които немалко привличаха вниманието на публиката, особено една от тие кола, теглена от черни хранени атове и от лакей с бели ръкавици. В тая кола стоеше гордост на русчукския нежен пол, тук стоеше Милица Петкович, наречена по онова време княгиня, която бе облечена в бяла копринена дреха, с български трикольор през рамото. От двете страни на колата отпред стърчаха две малки байрячета, тоже български трикольори, които най-много привличаха вниманието на проходящите, защото ни една друга кола нямаше, която да ги притежава. А какво означаваха тие знамена, покачени на екипажа на тая госпожица? Наистина ли тя беше княгиня и кой й бе дал това право да върви със знамена? Защо само тя да бъде облечена с бели дрехи и с трикольор през рамото като музикантка? Слушайте. Помнете, че нейна милост още след 27 април, подбудена от благородни чувства, заедно с мадам Оджакова и с мадам Надежда Бъчеварова, излязоха да подписват един адрес измежду своите русчукски сестри, с който адрес се насърчаваше младият господар да се не церемони, но да земе юздите на управлението. Сега бе дошло времето да се тури тоя адрес пред стъпките на владетеля при влизанието му в града. За тоя акт именно, за тоя адрес бяха окачени двете малки байрачета на колата, да покажат на мало и на голямо неговата важност, преимуществото на лицето, което го носеше, и неговото значение – на лицето – в новата ни история. Белите дрехи на младата патриотка, нейният трикольор, който красеше амазонските й гърди, сé същото значение имаше.

А как разкошно се носеше адресът? Той бе кацнал като петленце върху един разкошен букет, от който висяха множество копринени панделки и който госпожицата държеше в ръчицата си, стисната в бели чанти. Навсякъде дишаше невинност, смесена от различни леванти. В същото това време, когато госпожица Петкович женеше палмата на първенството, друга една амазонка, мадам Оджакова, нейна сподвижница по подписванието на адреса и съмисленица по убеждения и принципи, пасеше зелен бозалък, без да подозира ни най-малко, че хората излезли от нея по-хитри и й прикачили газово тенеке по следующия начин. Преди да пристигне още князът, станало съвещание между двете гражданки при участието и на мадам Надежда Бъчеварова, в което съвещание се размислило с подобающата за подобни случаи тънкост где именно и по кой начин тряба да се подаде адресът на княза. Решавали и размишлявали и най-после се дошло до заключение, че сичките и заедно тряба да подадат акта не при влизанието на княза край града, а при Митрополията, гдето щеше да слезе Н. в. на гости у дяда святи Доростолочервенски. Решило се, че мадам Оджакова ще го подаде, а мадмазел Милица ще каже едно словце, сгодно с обстоятелствата, така щото славата ще да бъде разделена наполовина. Мадам Оджакова си излязла задоволна и правела вече репетиция как ще да се поклони на Негово височество, когато в това същото време в мозъка на мадмазел Милица Петкович се родила страшната мисъл да тури под крака на мадам Оджакова динена кора. За да блесне по-величествено, тя се облича след заминуванието на м. Оджакова, взема адреса и отива да го подаде при Сарайските порти, както видяха читателите, скритом от първата... После това неприятно произшествие двете доблестни гражданки станаха непримирими врагове помежду си. Целият град се бе заинтересувал в това дело и няколко граждани с блага душа, после победата на 1 юли, бяха решили да станат посредници. Как се свърши работата обаче, аз не можа да кажа определено.

Грамадно множество отдавна чакаше вече, събрано при Сарайските порти между двете исторически реки: Черния и Белия Лом. Солдати бяха наредени и от двете страни на пътя, като почнеш от Митрополията, чак до Сарая. Под триумфалните порти, от дясна страна, първото място заемаше святи Григорий, облечен в архиерейска одежда и със златокован пастирски жезъл в десница. Той тържествуваше йезуитски, час по час мяташе поглед на множеството, най-повече към оная страна, гдето беше се спряло неговото безмустакато стадо. Отзадя му се групираха една сюрия попове, отгоените лица на които блещяха на вечерните слънчеви лучи като сварено шкембе. Сиромасите, аз вярвам, че не един от тях, като изключим хитрия поп Иванча, не знаеха истинското значение на своето тук присъствие. Стоил Попов, който така също тържествуваше със своя нихилизъм, често дохождаше да шепне нещо на святото ухо на дяда Григория, а после пак се мушкаше из множеството.

– Най-много ще викате „Да живей князът и достойният представител на Русия Хитрово“ – подказваше той на тълпата.

От лява страна, срещу дядо Григория, беше се спряла госпожица Петкович, на най-видното място, с букета в ръка. А потомците на Крума и на Симеона, храбрите опълченци, въртяха хорото около портите.

– Дерзайте, чада, дерзайте! Днес [е] велик ден за целия български народ – казваше им дядо Григория, покрай когото заминуваше народното хоро.

А зад множеството отзад, до самата река, около кладенеца бяха насядали по голата земя 10-15 души чалмалии, погледите на които бяха втренчени върху една половиница с бистра ракия. Тяхна милост бяха пехливаните, определени да заместят кониете. При тях от време на време дохождаше Стоил Попов, на които напомняше обязаностите.

Часът по 5 [...]i облак прах се дигна откъм търновското шосе. „Иде!“ – извикаха около хиляда гърла и секи се завтече да завземе своето място по-близко до пътя. Но това „иде“ нямаше край, защото господарят бил още към Тръстеник. Най-после дигна се по шосето такъв гъст облак от прах, след който никакво съмнение не оставаше, че в основата на тоя прах са скъпите гости. Тие не пътуваха, но хвърчаха. Топовните гърмежи, които зареваха от Кале табия, приведоха още в по-голям ентусиазъм посрещачите; гръмогласно ура се издигна от средата на тълпата при появяването на колата, която ура нямаше край. Най-много то се проточи от солдатите, по дисциплина, които, като отвориха уста, не искаха вече да млъкнат. Музиката засвири „Шуми Марица“, но като и ней се искаше да го обърне на Ура. Господарят и представителят на Русия бяха вече до моста под триумфалната порта. Прахът, който изобилства по шосето Русчук-Търново и на който месец юни благоприятствуваше, беше наложил по лицата на двете особи такъв дебел слой белопръсница, щото тие се познаваха само по своите вънкашни знакове.

– Горкият княз, боже! На какво е заприличал – извикаха някои госпожи, мустакатите стопани на които бяха превратаджии.

– И всичките тие дяволски мъки тегли той от проклетите либерали – възразиха други.

В това време святи Доростолочервенски се изпречи пред гостите да ги поздрави от страна на своето християнско стадо. „Ваше височество, любезний княже!“ – каза той десят пъти в разстояние на три минути. После Доростолочервенски излезе гражданката М. Петкович. Тя дотолкова беше развълнувана, щото сичките й вънкашни движения и признаци представляваха я, че отива като на смърт. Та и как да не бъде развълнувана? Изозад й вървяха няколко души ментори и менторки, които я смущаваха и плетяха.

– Милички, пропаднахме! Милички, не му е тука мястото, почакай до втората порта – говореше нейната сестра.

– Милички, бързай по-скоро, тук е най-сгодното място! – говореха втори.

Най-после Миличка завзе своето място до господарската кола, с букет и адреса в ръка, който тя прочете най-напред, а тогава го подаде. В това време отзад й стоеше сестра й, с кръстосани на гърдите ръце и с поглед прямо княза. Дордето първата четеше адреса, втората клюмаше с глава одобрително на сяко слово, т. е. тя искаше да покаже, че макар друга да чете адреса, но и тя има пръст в тоя адрес, и тя го одобрява от начало до конец.

Негово височество отговори изцяло на сички тие любезности... „Благодаря за патриотическите чувства на града Русчук, който завинаги е бил първият в народните работи“ – каза той. Опълченците, които бяха забили байряк около колата на гостите, близо до владиката, изреваха дотолкова отчаяно ура, щото Хитрово беше готов да си затули ушите с двете ръце.

Сичко дотука криво-ляво добре излезе. Но чувствата, „патриотическите чувства“ на русчукските граждани, не бяха бликнали още. Пехливаните на арабаджията Мустафа ага, които той обеща на подполковник Логвенова, тие пехливани, които ние видяхме да седят турски около кладенеца, щом владиката Григорий свърши своята реч, тие си подадоха чалмите измежду отбраната публика, водени от жандарми, и завзеха място на първа линия, от двете страни на княжовите коние. Тие държаха своята дясна страна под късите си абички, с пръсти пипаха възела на сиджимовите въжета, които бяха опасани на кръстовете им. Стоил Попов минуваше покрай тях и им смигаше с око да си махват ръцете, но тяхна милост, които не бяха вникнали още в смисълта на акта от 27 април, малко внимание обръщаха. Ако и изцяло да се намираха тие под командата на Ст. Попов (изобретателят на нихилизма), то свободно може да се каже, че дядо Григорий беше главнокомандующият. Неговите пастирски погледи, които се въртяха на четири страни, не забравяха и редовете на пехливаните.

Щом свърши благотворителната си реч Н. височество, святият старец махна с ръка на Стоила Попова, а тоя последният извика на пехливаните: „Хайде!“ От един път 10-15 въжета се източиха като смоци изпод гайтанлиите аби, намятаха ги на вратовете си и се впуснаха да зимват хляба на четвероножните животни, да ги изместят из хамутите и да турят себе си на тяхно място. Бързат бедните турци един през други, кой по-напред да завземе мястото на кон, а рошавите им чалми, които не търпят твърде бързи движения, изпоразвиха се. В късо време ред чалми и бръснати глави стояха наредени в конските хамути като стъпала, понеже мястото, гдето спря колата, е малко стръмно. Тая картина, състояща се от гъжви и бръснати глави, не се хареса на патриотите от 27 април. Това най-добре трябаше да забележи святи владика, най-главният виновник на тържеството. Най-много се докачи негово калугерско честолюбие, когато Хитрово си тури очилата и погледна на бедните турци арабаджии, които се мъчеха като грешни дяволи в конските хамути; па и на Негово височество не стана добре; т. е. аз искам да кажа, че въпросът: „Няма ли поне един българин да влезе между турците в конския хамут“ сам по себе си възникна в главата на сички.

Стоил Попов, който тичаше като бесен ту до владиката, ту до опълченците и турците, пак взе работата отгоре си. Вирна той глава нависоко и изгледа сичките присъствующи, да ги оцени с поглед: кого именно да покани да завземе мястото на кон. Естествено бе, че погледът му не може да падне на никого други, освен пак на хероите от Шипка – опълченците, които се бяха наредили близо до князовите кола, начело с Геца, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.

– Гецо, остави байряка настрана и поведи момчета[та] да направят една чест на Н. височество! – каза той и почна да тегли знамето от Гецовите ръце.

Но Гецо се опря и не пуща знамето.

– Гецо, брат да ми си, недей ни засрамя пред Негово височество! Гецо, моля ти се, докажи, че си опълченец – повтаря Стоил ефенди и удря Геца с двете си ръце по рамото.

Гецо се вълнува и смущава още повече, тъй като от минута на минута публиката захвана да обръща внимание на преговорите между него и между ефендето. Метне поглед Гецо към княжеската кола, гдето се напрягат да теглят само турци, вижда му се нещо грозно, чувства той, че макар и да стоят в колата скъпи гости и високи особи, макар той и да е станал жертва да служи за оръдие на няколко души мракобесни хора – но сé терсене му се вижда, сé съзира той, че независимо от скъпи гости не е почтено и достойно нещо да става човек от двуног на четвероножен, да взема образа на добитък.

– Гецо, не се май, братко, недей остава само турците да препоръчват себе си, че са верни поданици. Гецо, пропадна Русчукът! Ти само ще умиеш пятното! – вика Стоил още по-разпалено.

Сиромах Гецо изгуби себе си окончателно. Кога през живота си е бивал той поставен в такова положение, щото да го гледат хиляди очи, в това число две княжески и две освободителски. Едър пот покри неговото високо чело, а дългата му брада играеше като кречеталото на воденицата. Един път погледне той на бъдещите свои другари по хамута, които бяха изплезили язик да се напъват, втори се повърне и направи сравнение със своите ордени, покачени на гърдите му, с дългата си брада, със знамето опълченско, под което се е борил против тиранията, срещу робството, за право и за човешки правдини и за равенство!... Насякъде, по сичките линии противоречие, скандал и мерзост. Най-после той дига глава да погледне и публиката. Там наблизо стоят с човешко достойнство, мирно и спокойно неговите съграждани, неговите бивши другари по хъшлаклъка, по комитаджилъка и по другите разни борби с турци и гърци. Тяхното там присъствие, техните погледи още повече смущават Геца, още по-силно карат да се поти неговото чело. Но Стоил Попов, който е далеч да познае Гецовото сърце, който отдавна е изгубил образа и подобието на човек, решава въпроса най-после, бутва Геца да потъне до шията в калта.

– Гецо, скоро бе, братко, остави байряка! Какво ще каже руският консул, като гледа, че само турци са се впрегнали в колата, а българин ни един. Изгубени сме, Гецо, моля ти се като на брат!...

И Гецо пречупи врат най-после. Подаде той знамето другиму, позакопча си палтото, тръгна към хамута с такава охота, като кога отива човек на бесило. Един турчин метна на врата му едно въже, а друг му подава примката да си пъхне вътре главата. Два пъти я пъха той и вади, защото дългата му брада се заплиташе на въжетата. Подиря му дойдоха още няколко опълченци, които така също се впрегнаха в хамутите, и колата на скъпите гости се поклати към града. Пронизително ура се изтръгна от гърдите на присъствующите, което се продължи няколко минути. Тук аз погледнах в лицето на Негово височество, което беше самодоволно, тържествующе и весело; тук аз го видях втори път след дохожданието му в България. Тряба ли да ви казвам като каква беше разликата между първото и второто впечатление, т. е. между първото виждание на Негово височество при станцията в Русчук, когато дойде, и сегашното му срещание на махала Сарай. Не са нужни дълги и широки обяснения...

Двукраките коние изкараха своята мисия чак до Митрополията – нещо около половин час разстояние от Сарая. А пуста местност, за зла чест, не е равна. От старата скеля до мястото Байряклъ джамия е стръмнина, която, дордето изкарат питомните добичета, трябаше да почиват на няколко места. По-нататък тие бягаха вече като тайчета. Публиката викаше гръмогласно ура и букетите падаха както в краката на гостите, така и по главите на човекообразните коние. Чуваха се тук-там и няколко гласове, които викаха да живеят опълченците.

Тук съм длъжен да кажа, че Гецо не се отърва така лесно. Той прие заслужено от своите съотечественици едно име, което ще да живей и после смъртта му. Ако вие попитате в Русчук за Геца, то не можете да го намерите, дордето не кажете Гецо Княжеския кон. В едно заседание на Градския съвет, после преврата, и Гецо поиска да си даде мнението по един въпрос. Но Филю Цанев, известен русчукски гражданин, който никога не си поплюва на ръката, накара Геца да отстъпи.

Забравих да кажа, че после конвоя на княза вървеше най-подир Н. Поповii, каран от двама жандарми. И тоя последният беше опълченец, и на неговите гърди висеше Георгиевски кръст, но или не викал ура, или не станал кон, или си позволил да критикува и разсъждава – навлякъл отгоре си гнева на „Историческата задача“. Вината му се състоеше в това, че отишъл в гр. Бяла при селската тълпа и попитал селените сами ли са дошле да играят хоро при посрещанието на княза, или някой ги е докарал.

– Ох, господарю! Да знаеш колко пъти се крихме из бодилите и колко пъти ни гониха с камчици жандармите, дордето ни докарат тука – казали селените.

Тие отговори и въпроси били подслушани от младото князовско адютантче М. Маринов, което така също беше наелектризирано от „Историческата“, за която като говореше, покритите му с мъх странички ставаха на петна. Като характеристика на това невинно поборниче доволно е да ви кажа, че то се е учило в Роберт колеж. Последствие на това отведнъж било дадено заповед да се арестува бунтовникът Н. Попов и доведе в Русчук за надлежно разпоряжение. Въобще конвоят на Негово височество в своята забикалка на провинцията в името на „Задачата“ не си е поплювал на ръка, щом е станело нужда да се задушават и тъпчат човешки права. Ради Ивановiii, тогавашен инспектор по пощите и телеграфите, който, не зная защо, придружаваше свитата на Негово височество по забикалката, разказва възмутителни неща, които нищо общо не можат да имат на практика нито с политическото писмо на мистер Панаретова, нито пък с библиоевангелическите тенденции на Роберт колеж. В Габрово например, това славно Габрово, с неговите свободолюбиви граждани, които умиха донейде си лицето на българския народ от калта и помията, хвърлена от Свищов – при посрещанието на княза събудената младеж издигнала знаме с надпис: „Да живей Конституцията!“ Вечерта знамето е било побито в дома на Ванкатаiv, писаря на Хаджи-Димитровата чета. Тоя благороден протест на нашите съотечественици е накарал високите гости да скръцнат със зъби. Хитрово, тоя безбожен дипломат, който лъже и когато сънува, и който си въобразявал, че сяко разсъждение и недоброволно впрягание в ярема е нихилизъм, на часа извикал: „Това е възмутително, гражданите се бунтуват против властта.“

Най-после благонамерената свита на княза излязла из негодувание. Няколко души от тая последната се подпряли на своите сабли и скъсали народното знаме. Скъсали го тие, но и обядът, който им се бил дал в Габрово, приседнал им. Где си допили кафето – где не високите гости и свитата им, попитали за търновския път. Пътували тие, защото замирисало на балкански въздух, на планинско отмъщение, защото най-после габровските младежи стиснали юмрук и се посговорили да снемат венеца на бъдещия си монарх.

Следующият адрес е бил подаден от габровските опълченци на господаря:

 

„Ваше височество!

Подписаните поборници от Габрово, като се считаме за честити да посрещнем днес Ваше височество, в лицето на когото виждаме защитника на нашите народни правдини, подарени нам от Царя Освободителя и от братский ни руски народ, и изпълнителя на нашите заветни желания – свободата и щастието на нашето отечество, идем да изразиме нашите чувства на преданост на Ваше височество.

Ваше височество!

Ние сме се жертвували за свободата на отечеството си; клели сме се, че завинаги ще се пазим и ще останем верни на клетвата си (ама тая последня фраза не мирише на добро!), че както по-напред сме биле против общия наш враг, тъй и сега сме готови да умреме за В. Височество и за Конституцията, в която са осигурени нашите народни правдини.

Сме на В. Височество и пр.

Следват подписите на 140 габровски опълченци.

Габрово, 7 юни, 1881 г.“

 

Както виждате, тоя адрес е твърде хрисим и верноподанен, от съдържанието на който секи турски паша би казал тешекюр. Но? Пустото ни! То бърка работата. Какво е трябало на габровските опълченци да споменават думата конституция? Защо тие не са поискали мъдрите съвети на бая си Манафова? Така или инак, но габровските опълченци умиха своето име от калта, която техните събратия им метнаха в София, Русе и пр. След прочитането на тоя адрес с попотено чело и с оскърбено достойнство излезли нашите гости над Габрово и хванали пътя за Царюва ливада. Тук, на последното това място, биле събрани селени, пак от жандармите, да викат ура и да стават коние. Но о, злощастие! Между сичката тая тълпа намерило се едно лице с човешки образ. Ако властта, т. е. отеческото правителство, да знаеше, че това човеческо същество няма само да блее, но ще да потрепери от дипломатическия бастон на Хитрово и от светлите офицерски пагони, то тя, отеческата власт, щеше да заключи опасния човек под девят ключа. Случило се противното. Докато Хитрово се изкашли да проповядва на селените, че той има писмо от цар Александра, че Русия обича княза и пр., горепоменатият селенин се приближил до княжевата каляска по начин твърде фамилиарен, нещо свойствено на българите.

– Честитий княже, да ти е честито царството – казал селенинът. – Живей за многая лета, управлявай, но недей забравя да запазиш конституцията, под която си се клел!

– Махвайте се отпредя ми! – извикал сърдито Негово височество, който бил поражен от тая дързост.

После това произшествие колата с високите пътници скръцнала закъм Търново, а вироглавият селенин дигал ръце за помощ между двама-трима офицери и адютанти, които извивали камчиците и го шибали по голите плещи. Жал ми е, че не зная името на тоя българин; а колкото за истинността на факта, може да го потвърдят стотина души.

И село Дебелец, близо до Търново, не поискало да преклони от един път врат пред новата еничерска ордия. Тук тяхна милост, под ръководството на своя учител с шаяченото палто (ах, пусти даскали, тие бъркат света!), направили сред скромното си селце една арка, която, макар и да била украсена с лай-лайкучка, наместо с букурещки цветя, както това беше в Русчук и Свищов – но сé пак си имало приликата безизкуствената простота. Но лошото лежало не в бяло-жълтякавата лай-лайкучица, а на друго място. На арката държало място и словото „Конституция“, наред с „Добре дошел, княже!“ Хайде това остави, колко пари чини кюляхът на с. Дебелец, но пусти даскал направил и друг кепазилък. Щом се спрял конвоят, негова милост, т. е. даскалът, бръкнал в своята шаечена дреха и извадил бяла книга, челото на която се красяло с началото: АДРЕС. Съдържанието на тоя адрес от половината по-надолу вървяло се по водата. В края обаче кирливият даскал вирнал глава нагоре, право към Негово височество и със свойственото българско дебелоочие казал:

– Ваше височество, живейте и управлявайте по Конституцията!...

– Това е вече прямо оскърбление – казал Хитрово по френски.

Пътниците биле вече вън от селото, а селените се трупали около своя даскал, едни го попитали какво лошаво е написал в книгата; а други обирали по земята малки бели парченца, които раздухвал вятърът около арката. Тие бели парченца биле даскаловият адрес, който бил грабнат от ръката му и разкъсан от княжевите хора.

Скандалът в Габрово, случката със стареца селенин на Царюва ливада, даскаловият адрес в Дебелец и пр., от една срана, от друга – шифрованите депеши от Търново, чрез които гостите биле известени, че и старата българска столица не е намерена да вика само свищовско ура, т. е. че и тук няма да се впрягат в хамут хора, при сичките старания на Мазака да се отличи и Търново – сичко това станало причина да си изменят плана високите гости: да подминат свърталището на Асеновци1 v.

Там, по-долу от Търново, лежи градец Елена, градец, който е прочут по следните си няколко преимущества: първо, че в неговата ограда стои тарторбашията на чорбаджиите; второ, че е верноподанен град на сяка власт и сила, произтичала тя от кръст или от чалма; трето, че там се раждат шпиони, които са диреци на секи узурпатор, и пр. Но Търново било стара столица; че то се наричало Велико, че там лежи прахът на старите български царьове, че в него са погребани ред нови мъченици за нова България, които служат като стъпало на българския престол, че Търново видя първото Учредително събрание, че там, после 500 години, се закълна първият български княз, че ще да бъде верен на народните права, и пр., и пр. – сичко това е нищо. „Историческата задача“ нямаше нужда от тие дреболии, ней трябаха градове като Елена, загдето се и отправиха гостите. А може би и чисто нравствени причини да са бъркали на Негово височество да влезе в оня град, да преминува покрай онова здание, в което той се роди, така да кажа, в което пръв път се произнесе неговото име от стотина гърла, в което той даде клетва, че ще да бъде роб на оная хартия, за която се биеха сега хора по пътя с камчици!...

Така или инак, но Негово височество със злобно презрение наказа Търново и неговите граждани, които най-напред чуха виковете: „Да живей княз Батенберг!“, които с махание на кърпи поздравиха това име от прозорците на своите къщи. Когато гражданите се научили, че високите гости ще да преминат покрай самия град, на един час разстояние, и оттам ще да им покажат гърбовете си, събрали се на брой около 2000 души и начело с преосвященний Климентаvi отиват на кръстопътя до село Присово да поздравят гостите и да ги поканят в града си, който е готов да ги приеме.

– Аз не вярвам на вашите чувства – казал господарят. – Дали вие ме обичате или не, това остава да покажете в Свищов, т. е. ако изберете депутати, които да поддържат прокламацията ми от 27 април, ще докажете предаността си; а ако направите противното, то вие сте против мене – искал да каже князът.

Горните дума казал господарят и без да подаде даже ръка на пр. Климента, който стоял насреща му, потеглил за Елена. Разбира се, че от тая постъпка на държавната глава целият град Търново възнегодувал. Не забравяте при това, че господин Климент не беше току-така прост калугер. Той е прочут наш литератор, бивши президент-министър преди няколко месеца и регент на Н. височество. Но [нали] беше против „Задачата“ – така му се трябаше.

Ето адреса, който търновчани биле приготвили да подадат на държавната глава:

 

„До Н. височество българския княз Александър І

Ваше височество!

Гражданите на старата българска столица колкото с неописуема радост си спомнят тържествените дни, в които се създаде основният закон на държавата ни, и още по-тържественият ден, в който В. Височество единодушно се избрахте от народа за първи български княз на освобожденото от велика Русия Българско княжество, толкова пó с дълбоко прискърбие се научиха, че искате да напуснете българския престол. Не е отдавна, В. Височество, когато, погружени в робството, оплаквахме съдбините на синовете и мъжиете си; загрижени и сега за бъдещето на милите си рожби, възпитани в духа на свободата и във верността към священното лице на В. Височество и святата ни Конституция, ние коленопреклонно молиме В. Височество да запазите основния закон (какъв нихилизъм!) от сяко нарушение и да останете дълго време на българския престол, за да предвождате синовете на България за милото ни отечество, свободата на което е скъпо изкупена с братската кръв на великия руски народ.

Сме верни поданици“ ... и пр.

Следват подписите на 400 търновски граждани.

 

И адресът на търновчени диша коленопреклонна преданост. В него е оставено твърде малко кьоше за гражданска доблест; но що им е трябало на тях да споменават основния закон? Не са ли знаяли тие, че „клетва“, „свобода“, „отечество“ и пр. съществуват само за сиромасите?

В това време, когато великотърновските граждани роптаяли, еленският чорбаджилък играел по бели гащи и прекарвал най-щастливи минути от своя земен живот. Мнозина сиромаси, които били поотдъхнали от чорбаджилъка в разстояние на две-три години, като чули, че Елена взема връх на Търново само затова, защото й е силен чорбаджилъкът, а раята й слаба, мислели с наведени глави пред своите къщи и се връщали няколко години назад, за да си напомнят времето на Юрданчоефендевциvii и Христочорбаджиевци.

А чорбаджилъкът тържествувал, както казах. Юрдан Тодоров бил ни на небето, ни на земята. Той уверявал своите така също възхитени съмисленици да се не боят вече, че царството на младите е свършено, че цар Александър бил казал уж, че от българските чорбаджии нямало по-добри и по-послушни хора. Доказателство за тая истина било тоя факт, че високите гости отказали да отидат в Търново по причина, че нямало брадати чорбаджии, а предпочели Елената, която се гордеяла с тие последните.

В Плевен, Ловеч и други градове така също са показали вироглавие и неразбирание на „Историческата“. От Плевен или от Ловеч гостите биле принудени да оставят кафетата си недопити. В Ловеч дошел на помощ блаженний Йосиф І, който благославял на четири страни; но и молитвите не помогнали, защото най-после гостите потърсили гостолюбието на военните казарми.

 

* * *

 

Но да се върнем пак в Русчук, гдето оставихме трогнатото население с отворени уста, приготвени на сяка секунда да издадат ура. Колата на гостите, теглена от двукраки коние, както видяха вече читателите, спря в дома на Доростолочервенски. Негово преосвещенство със съдейственото нему гостоприемство прибърза да влезе в скромното си жилище от друга врата и се подаде насрещу гостите, които посрещна и благослови по православен обряд. Ако почивката беше скъпа за някого, то тоя някой не можеше да бъде друг никой, освен наш Гецо. Той си изтегли главата от хамута и като се изправи нагоре да си намести кръста, из гърдите му се изтръгна такава въздишка, щото знамето, което свещеник Иванчо беше обесил пред портите си, дойде в движение.

Где бяха се нахранили гостите, где не, и ето нови ури, пресни „Да живей!“ зацепиха по улиците и по дунавския бряг. Разбира се, начело на ураджиите стояха опълченците и шпионското отделение. Тие обикаляха да играят хоро около двореца през цялата нощ; повечето от тях бяха пресипнали вече, усещаха нужда от почивка; но това не беше в интереса на превратаджиите. Тие последните имаха за цел да покажат пред света, че народът е във възторг от прокламацията от 27 април, че той, народът одобрява сичките постъпки на господаря, та затова се именно весели. Няма нужда да ви казвам, че водителите на тълпата и на нощната ура не търпяха никакви мнения и различни вкусове. Ако например вие с още няколко приятели вървяхте по улицата и някой опълченец дойде да извика на ухото ви „Ура!“, то вие, без никакви по-нататъшни забележки, трябаше да повторите същата ура. В противен случай вие щяхте да дойдете до неприятни стълкновения.

В тая същата нощ, дордето дунавските вълни не бяха изпуснали още ехото на патриотическата ура, малко по-навътре в града, в помещението на хотел „България“, няколко души с кривнати калпаци и с подсукани мустаци стояха прави около една маса, показваха един другиму своите стиснати юмруци и си говореха думи неприлични, в които се месеха и майки и сестри.

– Аз утре, щом се съмне, ще се изправя пред Негово височество и ще му разкажа работата от игла до конец, да видим как смеете вие да усвоявате народните пари – говореше с пяна на устата едно грубо същество, което приличаше в лицето повечето на копой, отколкото на човек.

– Тие пари ги е дал сам Негово височество и само на нас, да се повеселим на негови дни и больше ничего – възразяваше друг събеседник.

– Ние сме хора на Негово височество, който нас оскърби и излъже, той оскърбява и лъже Н. височество – заключаваше трети и допиваше една чаша вино.

– Иваница Симеонов ми каза, че по четири рубли ще да се падне секиму, а не само по две – извика копоюобразното същество.

– Да сте се впрегнали в колата на Негово височество, да ви дадеме не по четири, но по десят; а вие оставихте турците – възрази господинът, против когото викаха сичките и [от] когото зависеше да даде 4 или 5 рубли.

Кои бяха тяхна милост и за какви пари се караха тие, читателят ги е познал и без моето обяснение. Аз се считам за щастлив да отбележа тука, че развълнуваното море утихна до другия ден и спорещите пак бяха поканени да земат участие в предстоящето тържество. А това тържество беше предназначено да се извърши на другия ден, 10 юни, вън на полето, срещу Старчовата градина, т. е. лятното жилище на негово преосвященство Григорий, в което той дохождаше да прекарва по няколко уединени минути, посветени в святи божествени таинства. От вечерта още сичкото пространство на полето беше почерняло от селски калпаци и от бели женски ръкави. Посред се въздига малка беседка, нарочно приготвена за високите гости. Рано сутринта, като мерило за предстоящето тържество, служеше пайтонът на госпожица М. Петкович, който я чакаше пред къщата й, запрегнат в черни коние, готови да затупуркат на сяка минута. Двете байрячета, които се развяваха на пайтона, ясно свидетелствуваха, че денят ще да бъде един от най-тържествените. Музики нямаше да се слушат още, но тук-там издалеч се слушаха някои пресипнали ура, които приличаха на пробити звънци. Жандармите кръстосваха по улиците и грубо заповядваха на някои честити еснафлии, които бяха отворили едина кепенк на своето дюгенче, да го затворят.

Пред обяд се залепиха известия по улиците, в които се говореше, че господарят милостиво благоизволил да посети най-напред военните казарми, складове и пр. Едновременно, когато караулът на княза извика ура, пайтонът с двете байрячета скръцна в същата секунда, като че в ушите на кониете да имаше телефон, който донесе тая ура. После няколко минути тая байряклия кола, заедно със своята притежателка, следваше подир княжеския конвой, заобиколена от разни полковници, майори, командири и офицери. Искам да кажа, че и тя правеше ревизия по казармите сама саменичка. Кой казва, че в България жените нямали право?

Подир пладне, когато гостите бяха си похапнали, когато слухът им на минута беше освободен от раздражителната ура, когато кониете на байряклията пайтон бяха зобнали по малко ячимичец – секи гражданин, пролапал надве-натри, бързаше да завземе място около Старчовата градина, секи си изкривяваше врата към немската скеля да наднича няма ли да се подадат виновниците на тържеството. Улицата, която води към станцията, беше покрита със знамена и с любопитен народ, чадърите на дамите се клатеха еднообразно като облаци. Часът къде три после пладне благородното шествие беше принудено да се спре и да се ослуша на минута, като да диреше нещо изгубено, като да удряше някой звук на неговото най-много възбудено чувство. Това беше музиката, която засвири къде княжевия конак и от която западният вятър донасяше последните куплети от марша „Шуми Марица“. Тълпата вирна глава като орел, който е подушил някакъв келепир. Едни се спряха да чакат на улицата, а други, по-нетърпеливи, хукнаха да отидат на мястото, да дирят музиката.

– Дали са минали байрячета? – питаха някои любопитни гласове из множеството.

Тие гласове бяха вярно мерило. Тие знаеха, че гдето са байрячета[та], там е голямото „Доброутро“, там има за зяпане предмети, там е тържеството.

Хайде да се върнем и ние заедно с нетърпеливите и да видим на какво свири тая музика, кого тя весели и насърчава. Помнят читателите, че аз загатнах по-отвъд за някакви си бъчови, или возилници по русчукски, за които Окръжният съвет беше разпоредил, а Петър Винаров напълнил с вино. Не зная защо, но тие бъчови бяха се озовали пред хотел „България“, близо до княжеските конаци. Тие бяха натоварени на селски биволски кола, впрегнати и натъкмени, готови да вървят. По четири малки байрячета, също на големината като на госпожица Петкович, бяха забодени отгоре на бъчовите, на четирте страни. В роговете на биволите бяха навързани трикольорни кордели, а сами арабаджиите държаха в ръцете си бъклици, които дигаха час по час и викаха „Да ни е живо князчето!“ Отгоре на бъчовите бяха се стегнали селени, с пръстени окалъци в ръцете, с които пиеха час по час вино, а една част изливаха по гърбовете на биволите, като говореха в същото време и тие „Да ни живее князчето!“ Други двама-трима души граждани следваха да точат от бъчовите вино, с което пояха любопитните пак за княжово здраве.

Около тие именно бъчови музиката надуваше „Шуми Марица“; а опълченският байряк се развяваше по-настрана гордо-гордо.

По едно време колата с тие млади булки се поклатиха с направление към полето. Тях ги последва множеството в следующий ред: най-напред се тури начело музиката, после нея се пососа опълченския байряк. Хорáта бяха току-речи непрекъснати. На секи десят крачки опълченската дружина се спираше да играе хоро, което се въртеше около бъчовите. Играеха опълченците, играеха събраните около им слепи зрители; играеха най-после и самите арабаджии, които водеха колата. Прах по улицата, викове пиянски, продадени и изнасилени, заглушаваха града. А виното се лееше по-евтино, отколкото дунавската вода. Бъклици и пръстени окалъци обикаляха от ръка на ръка, като че да беше понуда. Пайтонът с двете байрячета не закъсня да се яви със своята трикольорна госпожица. Тя се порадва няколко минути на храбрите български синове, каза им „Да живейте, момци“ и отиде, та се не видя на други страни, гдето чакаше по-важна и по-голяма работа. И познатият ни вече приятел Гецо не липсуваше от това народно веселие. Той подскачаше и подклякваше из праха по улицата, като да не бе ставало нищо, като да не бе теглил сиромахът хамут преди един ден.

Пъстрото това шествие, състоящо [се] от бъчови, опълченци, музика и роболепна тълпа, отскачаше малко по малко към полето, гдето подир малко щеше да се представи господаря. А полето действително беше още по-пъстро, отколкото бъчовският конвой. Селени, селенки, войска, жандарми, граждани, гражданки, верни и неверни хора пъплеха и се групираха смесено около беседката, на която щеше да излезе князът със своите адютанти и с още няколко избрани и видни граждани и гражданки. Бъчовите с музиката начело се посрещнаха, както се и очакваше, с френетически ура и хорáта – опълченското и селското – се смесиха посред ръкопляскания. Негово височество, който отдавна стоеше на нарочно приготвената си беседка и който не можеше да се надспревари да отговаря на любезностите и приветствията от страна на верните си поданици, принуден бе най-после да слезе долу сред хората. Тая проста и домашна постъпка на държавната глава се прие с подобающи почести. Господарят бе грабнат от опълченците на ръце, които [го] държаха на въздуха няколко минути; а за урата не питайте. Тя беше дотолкова потресающа, щото и влашкият караул на оттатъшния дунавски бряг се е встревожил. А бъчовите, които ние пълно право имаме да наречем народни, бяха блокирани в това време. Не стигна от едно място, но ги пробиха и от другата страна, така щото да се точи виното за по-бързо от два грездея. Трогнатият народ като пчели се наваляше около священата жидкост и секи си пълнеше гърненцето, което заменяваше чашата. В тие гърненца нямаше по-малко от половин ока; имаше и такива истински честолюбци, които ходеха из тълпата с по едно гърненце в ръка и канеха секиго, без разлика на партизанство, да си попийне за княжово здраве.

А пък пусто вино, да му се не напиеш, като че да беше тригодишно. Кой как обърнеше по една или по половин половиничка, не му се стоеше вече мирно, краката му се движат като че по земята да беше посипана жарава, която го пареше, безсъзнателно му се иска да си потропне. Там, настрана от хорото, при нас се беше спрял един стар селенин, който се оплакваше, че нивите му горят на полето непожънати и че той не искал да дойде, но старчето (старшият) го ударило два пъти по гърба с пушката си.

– Без нас не можеше ли сега тука? Селото ни е далеч три часа – говореше той.

По едно време нашият селски събеседник се изгуби; но преди да стане това, покрай нас минуваха няколко пъти ония човеколюбци, които ходеха да черпят из тълпата и които подадоха няколко пъти пръстената ока на милостта му. Той надникна вътре един-два пъти, от умислен за изгорелите си ниви, захвана да става се по-весел и по-весел, развърза му се язикът, захвана да не му се стои на едно място и най-после изчезна. Где мислите вие, че отиде той? Да води хорото. Водеше го, но не така просто; пръстената ока беше закрепил на главата си, после я земаше в ръката си, подскачаше според боя си, като че нивите му не само че бяха пожънати вече, а и увърхани на хармана. Неговият пример, да туря оката на главата си, се последва и от мнозина други. Разбира се, че на някои оката падаше от главата и виното се разливаше по лицето им. Но наместо натяквание от страна на притежателя на счупената съдина, наместо карание, сяко счупвание се придружаваше с френетическо ура.

След като свърши господарят своята забикалка из хорото, гдето той бе предмет на силни овации, най-много от страна на опълченците, Стоил Попов тръгна да кръстосва из множеството, като се спираше тук-там и разказваше нещо на тълпата с пяна на уста. Доближи се той и до нас.

– Вярвайте ми или не, но аз днес плаках като дете, нещо което не помня да съм направил друг път през живота си – каза негова милост, бащата на българския нихилизъм.

– Какво е станало, г. Попов? Кажете и на нас – попитаха другарите с предварителна ирония, защото секи познаваше бай Стоила, че той завинаги е безсолен.

– Не видяхте ли бе, брате, когато Негово височество влезе в хорото и почна да говори с опълченците? – продължи бай Стоил. – Можете ли да си представите, че около десятина души от тях той позна лично, знаеше имената и им каза, че биле другари в боя при Стара Загора и пр.! Е, господа, доволно вече да показвате недоверие към такъв един княз, че не му биле добри намеренията! Подобен нему ние и на небето не можем намери. Това е щастие и чест за българите и който не се радва от тоя случай, той не е българин – допълни бай Стоил.

На нас бай Стоил говори в тая форма, а на селените разказваше по-популярно, по-ясно и определено.

– Видяхте ли сега княз? Разбрахте ли сега, че той ни е проводен от Бога? Ще слушате ли каквото някои мискини ви говорят и лъжат, че князът ще прави лошаво? Отваряйте си очите. Ако изпуснете тоя ангел да си отиде, то аз ще да бъда първият да се хвърля подиря му в Дунава.

Подир това хоро господарят бе поканен заедно със свитата си да посети лятната килия на стареца Григория, която е твърде наблизо до мястото, гдето игра хорото, както казах. В тая скромна килийка на божия човек, т. е. в сградата й, може да се събере сичката българска войска, заедно с кониете и топовете. В нея се намират около двадесят вида овошки и около сто сорта цветя. При входа й, на едно особено място, с най-хубавите цветя има написано: „Александър І“, т. е. цветята са така разсадени, щото дават да се чете горньото име. Скромното това жилище се намира на самия дунавски бряг, над железницата, срещу Гюргево; а килийката е построена между куп зелени дървета. Тя има вънкашна форма също като калимявката на стареца, т. е. черковно-християнски стил. Но като влезеш вътре, като се облегнеш на меките сукнени канапета, работа виенска, които се слагат и повдигат съобразно с движението на човека, вънкашната скромност противоречи на вътрешните блаженства, лицемерието на двете противоположности се отбелязва в лицето на стареца. В късо казано, ако замръкнеше и осъмнеше в тоя скромен покой, и сам Йов многострадалний, ако негова мъченическа милост чуеше поне един път как пеят крайдунавските славеи, то и неговите изгнили кости биха пощръклели.

Да, подир народното хорце, което описахме по-горе, господарят влезе в Старчовата градина. Негово високопреосвященство, който от три деня насам приготовляваше да срещне любимия си гост, излезе насреща с дяконите си, облечен в пастирска одежда. В сяко негово движение, в сяка стъпка се съзираше и отбележваше скромност и монашеско изнурение за греховете на развратното човечество. Отдалеч той си дигна святата десница да благославя, господарят прие набожен вид и двете власти – светска и духовна – направиха нужните етикеции в подобни случаи.

– Ах, дядо, аз ти завиждам с тая градинка – каза Негово височество полусериозно и полуиронически.

– Във възпоминанията си за Ваше височество ще ми бъде най-приятна минута тая, в която аз, скромний, си спомня, че съм имал една градинка, но съм я подарил с благословие на любимия княз на българите – отговори старецът на такъв висок глас, щото и ние скромните, които надничахме от няколко крачки, можахме да чуеме. – Но това ще направя аз, смирений, тогава, когато Ваше височество, за чест и за слава на България, ни доведете една княгиня, достойна наследница на българския престол.

И на двамата събеседници устните се полуотвориха от задоволна усмивка, стиснаха си ръцете и влязоха в килийката, гдето ги чакаше богата закуска и разхладителни питиета, а ние останахме навън до второ разпоряжение. Стълбите на килийката бяха постлани с червено сукно, както прилича на божиите пастири и христови служители.

На другия ден по пладне се даде угощение на високите гости в залата на девическото училище от страна на Градския съвет. На това угощение бяха поканени сичките превратаджии и ураджии начело със Стоил Попова; ни един порядъчен гражданин не беше повикан, на пук и за инат. Когато шампанските чаши дрънкаха по масите, то наш Гецо пак се кълчеше да играе хоро в училищния двор. Тая княжова агитация костува немалка сума както на хазната, така и на градските съвети. Разказват, че посрещанието в Русчук е сторило около 10 000 лева.

Малкото граденце Провадия, което така също беше се увлякло от „Историческата“, е похарчило крупната сума 5 000 лева. И от това граденце превратаджиите ходиха, мисля, до Букурещ за закуски и питиета, а тие роби на ХІХ век се впрягаха в княжовите кола.

 


1 „Благодарение на някои подземни агитации търновци ще посрамят името си, старославното Търново. Тие решили да не срещат княза“...

i След „Часът по пет“ следва думичка от три букви, която не можахме да разчетем. По смисъл може да бъде „пет часа по турски“ или „пет часа след обяд“.

ii Касае се вероятно за Попов, Никола Михайлов (Попито) (1841, Елена – 1919, Русе) – учителствувал в Русе от 1860 до 1878 г., опълченец, по-късно мирови съдия и член на Окръжния съд – Русе. Уволнен от служба, емигрира заедно със З. С. в Източна Румелия.

iii Иванов, Ради (1848, Русе – 1909, София) – един от основателите на Русенския таен революционен комитет, чиновник по Хиршовата железница (1874–1876). Помогнал на З. С. да бъде назначен за телеграфист в Търново-Сеймен (дн. Симеоновград) през 1875 г. а след Старозагорското въстание в продължение на пет месеца го укривал на гара Харманли. След Освобождението работи като съдебен и висш пощенски чиновник.

iv Христович, Иван(чо) Попов (Ванката) (1844, Габрово – 1868, Стара планина) Завършил Военното Александровско училище в Москва, служил като офицер в Кавказ. Минал Дунава като четник писар в дружината на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и след четиридневни битки, тежко ранен, в напразни усилия да стигне родното си Габрово, намерил смъртта си в Балкана.

v Бележката под линия е предшествувана от следния текст, зачертан от автора: „Доколкото по онова време урата имаше някаква цена, а блеението се считаше за гражданска доблест, може да се заключи от следующите сведения, казани в една дописка до в. Марица от Търново.“

Оставен е само следният цитат от дописката (публикувана в Марица, бр. 292 от 9 юни 1881 г. с подпис С.): „Благодарение на някои подземни агитации търновци ще посрамят името си старославното Търново. Тие решили да не срещат княза...“

По-нататък дописникът укорява търновските управници, че не гласували никакви средства за посрещането на княза и не направили необходимото да го уверят в своите верноподанически чувства.

vi Климент Браницки (светско име Друмев, Васил Николов) (1838, В. Търново – 1901, София) – митрополит на Великотърновската духовна епархия, писател, политически деец, почетен член на БКД, широко известен като автор на повестта „Нещастна фамилия“ и драмата „Иванко – убиецът на Асеня“. Участник в първата легия на Раковски, завършил Одеската семинария и Киевската духовна академия. Член на Учредителното събрание, на два пъти министър-председател (1879–1880 и 1886). Консерватор, заточен от Стамболов в Гложенския манастир.

vii Тодоров, Юрдан – известен еленски чорбаджия, консерватор, поддръжник на преврата. Член на комитета по господарските и чифликски земи и на Държавния съвет; баща на известния писател П. Ю. Тодоров и Мина – любимата на Яворов.

 


напред горе назад Обратно към: [Превратът][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух